6
РЕШЕНИЕ
№ 278
София, 27.11.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
БОРИС ИЛИЕВ
при секретаря АНИ ДАВИДОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1140/2019 година.
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 596/12.7.2019 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №2981/17.12.2018 г. по гр.д.№2347/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, 4 състав.
Въззивният съд е приел, че „Правното основание на предявения иск е чл.49 от ЗЗД, предявен срещу дружеството ответник, за което не се спори, че е издател на вестник „Телеграф” – следователно е възложител на работата на работещите във вестника лица. За да са налице предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от лицата, на които работа е била възложена, е необходимо да се установи освен настъпването на вредите, също така и противоправно поведение – действие или бездействие на извършващите възложената работа, както и причинна връзка между това поведение и настъпилите вреди.
Неимуществените вреди, претърпени от ищеца и изразяващи се в чувство за срам, унижение, потиснатост, огорчение от колеги, са установени от показанията на цитираните свидетели Д. и А..
При преценка на правомерността на действията на лицата, публикували процесния материал, въззивният съд взе предвид следното:
Съгласно чл.39, ал. от българската Конституция „Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.” В ал. 2 на същата конституционна разпоредба обаче е предвидено, че „Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго”.
Поради това следва да се прецени, доколко посочените в исковата молба изрази са обидни за ищеца. Обидата е противоправно деяние и такава е налице, когато някой каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. Дефиницията на деянието „обида“ се съдържа в чл.146, ал.1 от НК, но тя е приложима и при деликта. При разпространение на обида чрез средство за масово осведомяване, следва да се приеме, че обидата е нанесена в присъствие на пострадалия. Унизителният характер на казаното следва да се преценява съобразно приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Не е необходимо това да са вулгарни изрази или „псувни“, както се е изразила свидетелката Д..
Съгласно „Речник на думите в българския език“, изразът „псевдо-“ се използва като съставна част на сложни думи със значение „мним“, „лъжлив“. Следователно, употребеният двукратно израз „псевдожурналист“ е насочен към отричане на професионализма на ищеца. Жаргонният израз „менте“ се употребява в сходен смисъл – фалшиво, неоригинално. С негативно съдържание е и определението „скандален“ – срамен, позорен, възмутителен. Използваните по отношение на ищеца определения са определено обидни, поради което са и противоправни.
Обстоятелството, че процесната публикация възпроизвежда друг материал, съдържащ се в сайта crimes.bg, не може да обоснове отпадане на отговорността за причинени вреди. Всеки издател /съответно журналист или редактор/ следва да отговаря за разпространените от него обиди, след като от тях са причинени вреди. В случая обидите са разпространени много по-широко чрез печатното издание, излизащо в значителен тираж, отколкото в цитирания сайт.
Съдът не приема тезата на процесуалния представител на въззиваемия ответник, че ответното дружество не следва да отговаря за понесените от жалбоподателя морални вреди, тъй като „ищецът не е бил засегнат от написаното в статията, а я приема като личен удар, защото се познава с главния редактор на вестник „Телеграф”. Обстоятелството, че лице, което заема отговорна длъжност във вестника, е допринесло съществено за интензивността на вредите, не само че не освобождава от отговорност ответника „Телеграф“ ЕООД, а е допълнително основание за ангажирането й.
При определяне на размера на обезщетението въззивният съд взе предвид изрично посоченото от самия ищец, че настоящата претенция е предявена само за обезщетяване на вредите от обидните изрази, а за останалите твърдения в публикацията, които той счита за клеветнически, ще претендира обезщетение в друг граждански процес. От цитираните гласни доказателства се установява, че И. Б. тежко е понесъл изнесеното в целия материал, поради което съдът следва да определи обезщетение за вредите, понесени в резултат от обидата, разграничавайки ги от тези, за които се твърди, че са причинени от клевета.
Освен това, на настоящия състав е служебно известно, че по друго гражданско дело, друг ответник е осъден на две съдебни инстанции да заплати на ищеца И. Б. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лева за публикация с почти идентично съдържание, излязла по същото време. Въпреки че решението още не е влязло в законна сила, това обстоятелство също следва да бъде отчетено при определяне на размера на обезщетението.
С оглед на установените морални вреди, претърпени от ищеца Б., изразяващи се в обида и унижение поради очевидното отричане на качествата му на журналист и то от колеги, които познават професионалната му биография и при съобразяване на допълнителните обстоятелства, посочени по-горе, настоящият съдебен състав намира, че ответникът следва да заплати обезщетение в размер на 2 000 лева. Що се отнася до твърдението, че в резултат от тази публикация се е влошило и здравословното състояние на ищеца, съдът го приема за недоказано. Действително, налице са данни за здравословни проблеми, настъпили след публикуване на процесния материал, но причинната връзка не е установена чрез специализирана медицинска експертиза.
В останалата й част до заявения размер от 30 000 лева претенцията на ищеца се явява неоснователна. Лихвата върху обезщетението се дължи от датата на увреждането – 29.10.2015 г.“
Касационното обжалване е допуснато по следните взаимосвързани и решаващи за изхода от спора въпроси: 1.Относно преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта, във връзка с прилагането на т.11 от ППВС №4/1968 г. ? и 2. За определяне размера на дължимото обезщетение, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД ?
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените в изложението към жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази следното:
Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Основана на даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване, практиката по приложението на посочената разпоредба е трайна и непротиворечива. Според нея “справедливост” по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а то е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Когато непозволеното увреждане се изразява в засягане честта, достойнството и доброто име на физическо лице и се осъществява чрез публично заявени и разпространени думи и изрази по отношение на него по едно и също време и място, броят (интензитетът) на употребените думи и изрази е обстоятелство от значение за приложение на заложения в чл. 52 от ЗЗД) принцип, тъй като е относимо към тежестта на увреждащото действие. В такъв случай става въпрос за едно увреждащо действие (един правопораждащ факт), а не за отделни такива, и за него се дължи едно обезщетение. Следователно липсата на фактическия състав на непозволено увреждане относно част от тези думи и изрази, твърдяни от ищеца, възприети от него като увреждащи и в тяхната съвкупност обосновали заявения размер на претенцията, е от значение за тежестта на увреждането и, респективно, за справедливия размер на обезщетението, което следва да се съобрази.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение, като в него ясно е посочен критерият за определяне броя на деликтите – не броят на употребените думи, изрази, изявления (обидни, клеветнически или други такива, с които се засягат честта, достойнството и доброто име на физическо лице), а дали те са направени (обективирани) по едно и също, или по различно време и място. Преценката при прилагането на този критерий следва да се извършва винаги според конкретните обстоятелства при всеки отделен случай.
В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на ищеца И. Б. – адвокат Я. Д.,
Ответникът по касация „Телеграф Медиа“ ЕООД – София, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
По касационната жалба.
Навеждат се оплаквания за необсъждане на безспорно установения по делото факт за изпитани от ищеца силни притеснения по отношение на това как обидните твърдения по негов адрес, съдържащи се в процесната дописка са се отразили на репутацията му, на списвания от него новинарски сайт, причиненото му състояние на силен стрес и пренапрегнатост, които обстоятелства се установяват от показанията на разпитаните свидетели Д. и А.. Като неправилен се сочи и изводът на въззивния съд за влошаване на здравословното му състояние. Въз основа на това се твърди, че съдът е присъдил занижен размер на търсеното обезщетение.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, отговорът на ответника по касация,… становището на процесуалния представител на ищеца, изразено в съдебно заседание, отговорът на поставените въпроси и на основание чл.290 ГПК, намира следното:
Обжалваното решение частично е неправилно.
Настоящата съдебна инстанция споделя изцяло изводите на Софийския апелативен съд относно основанието за търсеното от ищеца обезщетение, но счита, че присъденият размер е занижен с оглед прокламирания в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта.
Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на издателя върху ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, видът на противоправния акт – дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал, обемът на обществения отзвук и други подобни. Като база служи още и икономическият растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Поради всичко изложено, законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да се има предвид още и, че ищецът е доказал твърденията си, видно от показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели Д. и А.. Правилно е прието, че представената по делото епикриза не установява по несъмнен начин твърдяното болестно състояние, а за да го докаже, ищецът е следвало да изиска назначаването на съдебно – медицинска експертиза, нещо което не е сторил.
В процесния случай от разпита на свидетелите Д. и А. по безспорен начин се доказват търпените от ищеца морални вреди, изразяващи се в понасяне на обида и унижение, следствие отричане качествата му на журналист от негови колеги, които познават професионалната му биография, и установяват състоянието му на потиснатост, срам и унижение, в което пострадалият е изпаднал.
С оглед изложеното съдът намира, че определеното от въззивната инстанция обезщетение е в занижен размер и следва да бъде увеличено на 5000 лева.
В останалата част решението на апелативния съд следва да бъде оставено в сила като правилно.
С оглед изхода от спора ответникът по касационната жалба следва да заплати на процесуалния представител на касационния жалбоподател – ищец, деловодни разноски за трите инстанции, съобразно уважената част от иска, в размер на 974 лева, при условията на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение второ от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №2981/17.12.2018 г. по в.гр.д.№2347/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, 4 състав, в частта, с която потвърдено решение №897/09.02.2018 г. по гр.д.№15663/2016 г. по описа на Софийския градски съд, I ГО, трети състав, в частта с която е отхвърлен предявения от И. Д. Б. от [населено място] против „ТЕЛЕГРАФ“ ЕООД – София, иск с правно основание чл.49, във връзка с чл.45 ЗЗД, за разликата от 2000 лева до 5000 лева, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ТЕЛЕГРАФ“ ООД – София, ул.“Екзарх Йосиф“ №119 да заплати на И. Д. Б., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], със съдебен адрес: [улица], Адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“, адв. Я. Д., още сумата 3000/три хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от обидните изрази „псевдожурналистът И. Б.“, „Б., който брои себе си и за журналист, тъй като списва неизвестен сайт“, застаряващият менте журналист“, „скандалният псевдожурналист“, съдържащи се в публикация във вестник „Телеграф“ от 29.10.2015 г., със заглавие „Преподавател в СУ пише шестици срещу секс“ и подзаглавие „Псевдожурналистът И. Б. канел студентките на вино в таен офис“, ведно със законната лихва , върху тази сума, считано от 29.10.2015 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ТЕЛЕГРАФ“ ЕООД – град София, ул.“Екзарх Йосиф“ №119, да заплати на И. Д. В., ЕГН – [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], деловодни разноски в размер на 974/деветстотин седемдесет и четири/ лева.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: