Р Е Ш Е Н И Е
№ 278
Гр. София, 14.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 2347/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. Р. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2391 от 13.12.2016 г. по в.гр.д. № 4073/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, VІІІ състав в частта, с която е потвърдено решение № 5579 от 04.07.2016 г. по гр.д.№ 5892/2015 г. по описа на Софийски градски съд, І-1 състав в обжалваната му част за отхвърляне на предявения от касатора иск против ЗК ЛЕВ ИНС АД за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на неговия баща И. С. Р. в резултат на ПТП, настъпило на 21.03.2014 г., за разликата над присъдените 100 000 лв. до претендираните 180 000 лв., на основание чл.226 КЗ /отм./.
Касационното обжалване е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса относно критериите и начина, по който те следва да бъдат съобразени от съда, при определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт
В жалбата се поддържат касационни доводи по чл.281 т.3 ГПК за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение в неговата обжалвана част. По подробно изложени съображения се моли за отмяната му и за уважаване на исковата претенция в пълния й размер, с присъждане на разноските за тази инстанция. На първо място се оспорват изводите на въззивния съд, че пострадалото лице – пешеходец, пресичащ пътното платно на обозначена и допълнително подсигурена с изкуствени неравности по платното пешеходна пътека, е съпричинил вредоносните последици, като се излагат редица фактически и правни доводи за тяхната неправилност. На следващо място оплакванията касаят несправедливия и занижен размер на присъденото обезщетение, поради това, че съдът не е взел предвид и оценил в съвкупност всички признаци и обстоятелства, релевантни за претърпените болки и страдания от смъртта на бащата на касатора, при отчитане на конкретното им значение за обема на вредите.
Ответникът по касационната жалба ЗК ЛЕВ ИНС АД не е представил редовен писмен отговор по реда на чл.287 ГПК и не изпраща представител в о.с.з.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в касационната жалба и данните по делото, по реда на чл.290 и сл. ГПК, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е определил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от внезапната смърт на неговия баща в размер на 120 000 лв., което е намалил на 100 000 лв., поради съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ГПК. Зачел е влязлата в сила част на първоинстанционното решение относно основателността на предявения иск по чл.226 ал.1 КЗ /отм./, уважен за сумата от 40 000 лв. По спорните въпроси за размера на претендираното обезщетение, съдът е основал изводите си на следното:
Въз основа на свидетелските показания съдът е приел за установено, че ищецът е понесъл много тежко смъртта на своя баща, с когото е имал силна емоционална връзка и планове за бъдещето. След погребението се сринал психически, наложило се месеци наред да посещава психиатър, изписани му били лекарства, напуснал работа. Преди произшествието бил весел и жизнерадостен, а след това се затворил в себе си, излизал рядко, почти не се срещал с хора, страхувал се да не загуби друг свой близък. Съобразно заключението по назначената по делото СПЕ, след загубата на баща си ищецът е развил разстройства в адаптацията и протрахирана депресивна реакция – състояние на субективен дистрес и емоционално разстройство, нарушаващо социалното функциониране, която възниква в период на адаптация към последиците от стресогенно събитие и в конкретния случай е продължила 2 години. При прегледа на ищеца вещото лице е установило потиснатост и лабилност, като препоръчва провеждане на психотерапия и евентуално медикаментозно лечение с цел подобряване на състоянието му.
За да намери сумата от 120 000 лв. за справедливо обезщетяваща понесените неимуществени вреди, съставът на въззивния съд е приел, че макар и пълнолетен, ищецът не се е отделял от своите родители и връзката с баща му е била много силна. Той не е могъл да се адаптира към новата ситуация и е изпаднал в състояние на субективен дистрес и емоционално разстройство. Макар смъртта на член от семейството да е винаги тежък удар за близките, в случая психичното състояние на ищеца е утежнено от невъзможността да се справи със загубата на толкова значим за него човек. Почти 2 години по-късно, той още се нуждае от терапия за възстановяване на състоянието му. Понесените душевни болки и страдания са с голям интензитет и продължителност, а прогнозата за подобрение включва специализирана терапевтична и медикаментозна помощ. Въззивният съд се е позовал и на икономическата обстановка в страната към момента на увреждането, с оглед адекватно остойностяване на неимуществените вреди според общественото възприемане на справедливостта на конкретния етап от развитието на обществото.
По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от самия пострадал, съдът е преценил заключението на вещото лице по назначената САТЕ относно механизма на ПТП. Според него, произшествието е станало на прав участък при добра видимост, като лекият автомобил, движейки се със скорост 70 км/ч, е блъснал пешеходеца И. Р., който по-късно починал. Пострадалият е пресичал на пешеходна пътека, но не е съобразил отстоянието до автомобила. С оглед горното съдът е приел, че скоростта на автомобила е била над разрешената такава за населено място, но и че пешеходецът е нарушил чл.113 ал.1 т.1 от ЗДП, който го задължава, преди да навлезе на платното за движение, да съобрази разстоянията до приближаващите пътни превозни средства и тяхната скорост на движение. Неспазването на закона е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и последвалата смърт, а оттам и с понесените от ищеца неимуществени вреди. Изложени са допълнителни съображения, че дори автомобилът да се е движил с разрешена скорост от 50 км/ч, пешеходецът пак е щял да попадне в опасната зона за спиране, тъй като само при скорост от 43 км/ч водачът е можел да възприеме пешеходеца и да спре, съобразно становището на вещото лице. При тези обстоятелства, съдът е преценил, че определеният от първата инстанция размер на приноса на пострадалия от 20 % се подкрепя от данните по делото.
І. По правния въпрос, обусловил достъпа до касация.
Според задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК, справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД се явява нарушен. Горната преценка неминуемо изисква отчитане на общественото разбиране за понятието „справедливост” на определен етап от развитието на обществото въз основа на обществено-икономическите условия, като лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите имат значение единствено като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, при която е настъпило увреждането, без да са самостоятелен критерий за размера на обезщетението. В този смисъл са постановените от ВКС, ТК /посочени от касатора и други, служебно известни на съда/ решение № 104/25.07.2014 г. по т.д.№ 2998/2013 г. на І т.о., решение № 157/28.11.2014 г. по т.д.№ 3040/2013 г. на ІІ т.о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т.д.№ 2908/2015 г. на І т.о. и др.
ІІ. По основателността на касационната жалба.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, но частично неправилно. Настоящият съдебен състав намира, че същото се отклонява от изискуемото приложение на нормата на чл.52 ЗЗД, поради следното: Въззивният съд е съобразил релевантните по делото обстоятелства, но не е преценил правилно значението им за определяне на действителния размер на вредите. Макар да е посочил, че конкретното отражение на загубата на бащата върху психиката на ищеца е много съществено и че 2 години по-късно той все още се нуждае от специализирана помощ, съдът е определил обезщетение в рамките на обичайното при такива събития, с оглед икономическата конюнктура към момента на настъпване на увреждането. При адекватно оценяване на интензитета и продължителността на негативните последици в неимуществената сфера на ищеца, съставът на Върховния касационен съд приема, че обезщетението по чл.52 ЗЗД следва да бъде завишено до сумата от 140 000 лв., за да се достигне до справедлив паричен еквивалент на претърпените от деликта неимуществени вреди. Частично основателно е и оплакването на касатора относно приетото от съда съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД, при определянето на което следва да бъде извършен анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, в този смисъл решение № 118 от 27.06.2014 г. по т.д.№ 3871/2013 г. на ВКС, І т.о. Според цитираното решение, което заслужава да бъде споделено, паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и съответно за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. В случая съдът не е извършил тази съпоставка. Видно от данните по делото, безспорно нарушенията на делинквента и тяхната тежест имат значителен превес, който не е отчетен в достатъчна степен от въззивния съд при постановяване на решението. Съдът е отдал значение единствено на обстоятелството, че виновният водач е шофирал с непозволена за границите на населеното място скорост, дори е приел, че и при спазване на ограничението на скоростта от 50 км/ч, той не би могъл да спре и да предотврати произшествието. Липсва коментар на установените по делото факти, че водачът не е изпълнил задължението си по чл.119 ал.1 ЗДП при приближаване към пешеходна пътека да намали скоростта, за да осигури възможност да спре и да пропусне преминаващите пешеходци, въпреки множеството предупредителни знаци, хоризонтални и вертикални маркировки, включително изкуствени неравности преди пътеката, които по необходимост принуждават водачите на ППС да намалят скоростта. При съобразяване на горните обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че приносът на пострадалия за настъпването на вредите следва да бъде определен на 1/10. Следва да се изтъкне, че към момента на произшествието не е съществувала и съответно не може да намери приложение нормата на чл.119 ал.5 ЗДП /ДВ, бр.9/2017 г./, указваща кога пострадалият пешеходец може да се счита за съпричинител на увреждане, настъпило на пешеходна пътека. При спадане на така установения принос, обезщетението за неимуществени вреди, дължимо в полза на касатора, следва да възлиза на 126 000 лв.
По тези съображения решението на въззивния съд в обжалваната част следва да бъде отменено, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, за разликата над 100 000 лв. до 126 000 лв., като бъде постановено решение по съществото на спора, с което ответникът да бъде осъден да заплати допълнително сумата от 26 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.03.2014 г. до окончателното й изплащане. В останалата обжалвана част въззивното решение се преценява като правилно и следва да бъде оставено в сила.
Ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати дължимите за касационната инстанция такси, в размер на 550 лв.
Касаторът не е представил доказателства за сторени в касационното производство разноски, въпреки искането за присъждане на такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2391 от 13.12.2016 г. по в.гр.д. № 4073/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, VІІІ състав в частта, с която е потвърдено решение № 5579 от 04.07.2016 г. по гр.д.№ 5892/2015 г. по описа на Софийски градски съд, І-1 състав в частта за отхвърляне на предявения от И. И. Р. иск против ЗК ЛЕВ ИНС АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия баща – И. С. Р., в резултат на ПТП, настъпило на 21.03.2014 г., за разликата над присъдените 100 000 лв. до дължимите 126 000 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗК ЛЕВ ИНС АД [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати на И. И. Р. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] сумата от 26 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по ЗГО за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия баща – И. С. Р., в резултат на ПТП, настъпило на 21.03.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.03.2014 г. до пълното й изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2391 от 13.12.2016 г. по в.гр.д. № 4073/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, VІІІ състав в останалата обжалвана отхвърлителна част /за разликата над присъдените 126 000 лв. до търсените 180 000 лв./.
ОСЪЖДА ЗК ЛЕВ ИНС АД [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати държавна такса за касационното обжалване в размер на 550 лв., дължима по сметка на Върховния касационен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: