Р Е Ш Е Н И Е
№ 28
гр.София 18.04.2019 г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2014/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Д. С. Д., чрез адв. Т. П. от Адвокатска колегия – Варна, срещу въззивно решение № 15/15.02.2018 г., постановено от Апелативен съд – Варна по въззивно гр.д. № 579/2017 г.
Касационното обжалване е допуснато по следните правни въпроси: длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните, разрешен в противоречие с практиката на ВКС (хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и има ли значение за иска по чл. 227, ал. 1 б. „в“ ЗЗД извършено в хода на процеса безвъзмездно разпореждане с дарения имот от надарения, с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото (хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
По първия процесуалноправен въпрос последователно в съдебна практика е застъпено разбирането, че съдът при формиране на фактически и правни изводи се ръководи от правилата по чл. 12, чл. 154 и чл. 235, ал. 2 ГПК (аналогични чл. 188, ал. 1, чл. 127 и чл. 188, ал. 2 ГПК,отм.). Както е изяснено и в посочените от касатора решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., ВКС, IV г.о. и решение № 403/23.01.2015 г. по гр.д. № 3902/2014 г., ВКС, IV г.о., а още и в цитираните с тях съдебни актове по чл. 290 ГПК, съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Настоящият състав напълно споделя това разбиране, като намира за нужно да допълни, че във всички случаи съдът трябва да мотивира защо изключва от доказателствения материал доказателства, които е приобщил към делото, но не може да ги игнорира, ако имат отношение към факти и обстоятелства, въз основа на които гради фактическите си и правни заключения, освен, ако неправилно ги е допуснал като доказателствени средства (били са неотносими или недопустими). Въззивният съд е съд по съществото на спора и, като такъв също формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Въззивната инстанция, независимо дали при мотивиране на съдебния акт препраща към съображенията на първоинстанционното решение по чл. 272 ГПК, е задължена да анализира относимите доводи и възражения, направени от страните, при съблюдаване на преклузивните срокове. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани; правните изводи следва да направи въз основа на фактическите положения, тълкувайки закона, преценявйки още и доводите и възраженията на страните.
На въпроса има ли значение за иска по чл. 227, ал. 1 б. „в“ ЗЗД извършено в хода на процеса безвъзмездно разпореждане с дарения имот от надарения, следва да се отговори положително. Касае се за обстоятелство, имащо значение за възможността на надарения да даде издръжка на нуждаещия се дарител, без да постави себе си и лицата, на които по закон дължи издръжка, в по-лошо положение, както и за това дали отказът да се даде издръжка в този случай съставлява акт на непризнателност.
Задължението за издръжка и помощ на дарителя не е насрещно задължение за надарения, произтичащо от договора; от надарения се очаква единствено благодарност Отмяната на дарението по чл. 227, ал. 1, б. „в” е поради наличие на нови факти, сочещи на груба неблагодарност, при което задължението за даване на издръжка от морално се трансформира и в правно. Идеята е да се върне получената безвъзмездно имотна облага, за да може дарителят да разполага със средства за издръжка и гледането си, от каквито трайно се нуждае, но не е получил при поискване от надарения, въпреки, че той е имал възможност да му ги осигури. Както е изяснено в ТР № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, такава обективна възможност е налице, когато надареният е в състояние да задоволи своите нужди и тези на лицата, на които по закон дължи издръжка с останалите си доходи и имущество или с тези, които би могъл да реализира, ако положи всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността. Когато надареният, след получената покана да даде издръжка на своя дарител, сам прехвърля подарения имот безвъзмездно, разкрива, че той към същия момент не се нуждае от вещта. В този случай, недаването на издръжка не може да се оправдае с обективни причини, а и съставлява груба неблагодарност по см. чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. Моралът и признателността изискват от надарения щом не се нуждае от подарения му имот и не подпомага по друг начин изпадналия в нужда дарител, поне да му върне подареното. Правните норми следва да бъдат тълкувани според точното им съдържание, но и с оглед тяхната цел. Противно на разума на закона е законодателят да дава по-голяма защита на надарения, отколкото самият той желае.
По касационните оплаквания:
Изложени са доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Адвокат А. Д. е подал отговор от името на М. С. Г. и С. С. Л.. С молба, депозирана на 29.01.2018 г., в хода на въззивното производство, С. Л. е уведомила Варненския апелативен съд, че оттегля пълномощието, дадено на адв. Д.. Ето защо, той не може да извършва валидни процесуални действия от нейно име след горната дата и съдът разглежда подаденият отговор чрез адв. Д. като действие, извършено единствено от името на М. С. Г.. Тя излага съображения, вкл. в открито съдебно заседание, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно. Моли за присъждане на съдебно-деловодни разноски, сторени в касационна инстанция. След приключване на устните състезания и съдебните прения, на следващия ден, М. Г. е починала, за което съдът е уведомен впоследствие. Няма основания за спиране на производството, съответно за издирване и конституиране на наследниците на починалата страна, защото универсалното правоприемство е настъпило след обявяване на делото за решаване и постановяването на съдебното решение, което е окончателно. Не е нужно повтаряне на процесуални действия с участието на правоприемниците, нито има задължение съдът да ги уведомява за постановеното решение (арг. чл. 229, ал. 2, изр. 2 ГПК). То се явява задължително за тях по силата на чл. 298, ал. 2 ГПК.
С. С. Л. е получила в канцеларията на съда, на 23.04.2018 г., чрез деловодител Г. (л. 22 по касационното дело), копие от касационната жалба с указание, че може да подаде отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Такъв не е постъпил до приключване на съдебното дирене във Върховен касационен съд.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Апелативен съд – Варна, като потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Варна, е отхвърлил субективно съединените искове с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, предявени от Д. С. Д. против сестрите ? М. С. Г. и С. С. Л., за отмяна на сключения договор за дарение от 06. 09. 1977 г., по силата на който ищцата дарила на всяка от тях по 1/3 ид.ч. от жилищна сграда в [населено място] и по 1/6 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, поради отказ на ответните страни да дадат търсената поради нужда издръжка. За да постанови този резултат, съдът приел, че Д. С. Д. има трайно установена нужда от средства, за да може да покрие специфичните си нужди. Установил още, че тя е потърсила от надарените издръжка, както и, че такава не й била дадена. Съдът намерил, че М. С. Г. и С. С. Л. не биха могли да предоставят издръжка на дарителя без да поставят себе си в по-неблагоприятно положение и, като се е позовал на Тълкувателно решение № 1 от 21.10.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.на ОСГК на ВКС, е отхвърлил иска.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайното тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, като не е обсъдил данните за извършено в хода на процеса дарение от страна на ответницата М. Г. с получената от самата нея идеална част от имота, предмет на иска, нито доводите на ищеца във връзка с това, развити пред първостепенния съд, както и в писмените му бележки, депозирани във въззивна инстанция. Съдът по този начин е нарушил и материалния закон, като е тълкувал чл. 227 ЗЗД в противоречие с даденото от настоящия състав разяснение.
В заключение въззивното решение следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество от настоящия състав на Върховния касационен съд.
Пред настоящата инстанция не е спорно, че ищцата Д. С. Д. е дарила ответниците, нейни сестри – М. С. Г. и С. С. Л., с по по 1/3 ид.ч. от жилищна сграда в [населено място] и по 1/6 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, че дарителят е изпаднал в трайна нужда, поискал е от надарените през месец февруари да й заплащат издръжка от по 300 лв. Те са й предложили месечни плащания от по 10 лв., които суми са недостатъчни да покрият нуждите й; надарените са с ниски доходи, на пенсионна възраст, съответно на 78 и на 75 г., с множество заболявания.
Видно от представената в първоинстанционното производство справка от Служба по вписванията, ответникът М. Г. се е разпоредила безвъзмездно със своята част от имота, предмет на иска по чл. 227, ал. 1 б.“в“ ГПК, като го е дарила на внучката си М. К. на 21.07.2016 г., в хода на съдебния спор. Без значение е дали към датата на това дарение М. Г. е била получила вече копие от исковата молба, защото несъмнено, към този момент тя вече е била в известност за нуждите на Д. Д., получила е покана да й дава месечна издръжка и е отказала за сума над 10 лв. Предвид дадения по-горе отговор по чл. 290 ГПК, отказът й да даде издръжка не може да се оправдае с обективни обстоятелства, а и е проява на груба неблагодарност. Вместо да върне имота или равностойно друго имущество на нуждаещата се ищца, М. Г. се е лишила безвъзмездно от него, в полза на трето лице.
В заключение, искът се явява основателен само по отношение на ответника М. Г. досежно дарените на нея идеални части от имота.
По отношение на ответника С. Л. искът е неоснователен – нейният отказ да даде издръжка е обективно оправдан, не е морално укорим и не съставлява проява на груба непризнателност. В тази част въззивното решение следва да бъде потвърдено. С. Л. е сторила съдебноделоводни разноски само в първа инстанция и те са й изцяло присъдени. В тази част въззивното решение също следва да бъде потвърдено.
М. Г. няма право на съдебноделоводни разноски.
Ищцата е освободена от заплащане на такси и разноски и е представлявана от адв. Т. П. безплатно, като същата е направила искане за определяне и присъждане на адвокатско възнагражднеие.
Видно от удостоверение за данъчна оценка, представено при образуване на исковата молба, данъчната оценка на целия имот – жилище и земя, е в размер на 145 732,700 лв. (100 784,90 лв. жилище и 44 947,80 лв. земя)
Предявени са два субективно съединени иска, всеки досежно 1/3 ид.ч. от сградата и 1/6 ид.ч. от земята, което значи, че цената на всеки от исковете по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД е в размер на 41086,27 лв. (33 594,97 + 7491,30), определена по правилата на чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. т. 2 ГПК. На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът М. Г. следва да заплати дължимите държавни такси за всички инстанции по субективно съединения иск, предявен срещу нея – 410,86 лв. за първа инстанция, 205,43 лв. за втора инстанция и 235,43 лв. за касационна инстанция.
Съдът определя адвокатско възнаграждение на адвокат П. по уважения иск в размер общо на 2100 лв., като съобрази фактическата и правна сложност на делото, изготвените от нея писмени молби, участието й в открити съдебни заседания.
Сумата следва да се изплати от ответника М. Г. на адвокат П., на осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 15/15.02.2018 г., постановено от Апелативен съд – Варна по въззивно гр.д. № 579/2017 г. в частта, с която е отхвърлен искът на Д. С. Д. против С. С. Л., на осн. чл. 227 ЗЗД и Д. С. Д. е осъдена да заплати на С. С. Л. съдебноделоводни разноски в размер на 2 251 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК,
ОТМЕНЯ въззивно решение № 15/15.02.2018 г., постановено от Апелативен съд – Варна по въззивно гр.д. № 579/2017 г. в частта, с която искът на Д. С. Д. против М. С. Г. е отхвърлен, на осн. чл. 227 ЗЗД и в частта относно съдебноделоводните разноски, дължими по този от субективно съединените искове
и вместо това ПОСТАНОВИ
ОТМЕНЯ дарение, извършено от Д. С. Д. в полза на М. С. Г. по нот. акт № **, том ***, дело № 2347/09.9.1977 г. на варненския нотариус, на 1/3 ид.ч. от жилищна сграда, състояща се от две стаи, салон, антре, две изби, избен коридор и клозет, находяща се в [населено място], [улица], както и 1/6 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, цялото с площ 632 кв.м., съставляващо бивш парцел **, дворище 5 и 6 в кв. 445,1 подрайон на [населено място], по иска на Д. С. Д. Е. [ЕГН], съдебен адресат адв. Т. П. от [населено място], [улица], против М. С. Г. Е. [ЕГН] от [населено място], [улица], на осн. чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД.
ОСЪЖДА М. С. Г. Е. [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на адвокат Т. Н. П. от [населено място], [улица], сумата в размер на 2100 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА М. С. Г. Е. [ЕГН] от [населено място], [улица], Е. [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Върховен касационен съд сумата в размер на 235,43 лв. дължима държавна такса, по сметка на Варненски апелативен съд – 205,43 лв. дължима държавна такса и по сметка на Варненски окръжен съд – 410,86 лв., дължима държавна такса, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ДАВА на ищеца Д. С. Д. шестмесечен срок от влизане в сила на решението, с което искът по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД е уважен, да го отбележи по реда на чл. 115, ал. 2 ЗС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: