6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
С.,24.01.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 194/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Потребителна кооперация /ПК/ „Братство” – [населено място], обл. Л., срещу решение № 225 от 15.01.2010 г., постановено по в. гр. д. № 431/2010 г. на Великотърновски апелативен съд. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 170 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 548/2009 г. На Ловешки окръжен съд, са отхвърлени предявените от ПК „Братство” против Д. Д. С. в качеството на [фирма] обективно съединени искове, както следва : Инцидентен установителен иск, квалифициран с правно основание чл.212 ГПК във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.229 ЗЗД във вр. с чл.15, ал.4, т.10 ЗК, за признаване нищожност поради противоречие със закона на клауза – т.1, пр.5, р.ІІІ, от сключен на 03.01.2002 г. между страните договор за наем на недвижим имот; Иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД за предаване държането на търговски обект /ресторант – кафе/ с разгъната застроена площ от 363.70 кв. м., находящ се в [населено място], поради прекратяване на договора за наем на имота; Иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 5 406.66 лв. – наем за ползването на посочения имот за периодите м.10.2004 г. – м.12.2006 г. и 01.01.2007 г. – 03.01.2007 г.; Иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 383.28 лв. – лихва за забава върху неплатения наем, и иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за сумата 3 341.34 лв. /разлика над сумата 5 406.66 лв. до 8 748 лв./ – обезщетение за ползване на имота без основание за времето след датата на прекратяване на договора за наем /03.01.2007 г./; Присъдени са разноски на ответницата в размер на сумата 1 266 лв.
К. моли за отмяна на въззивното решение като излага подробни оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВС и ВКС като е приел, че сключването на договор за наем на недвижим имот, собственост на кооперация, за срок над три години съставлява действие на обикновено управление, поради което попада в правомощията по чл.26, ал.2, т.3 ЗК на председателя на кооперацията и за извършването му не е необходимо предварително решение по чл.15, ал.4, т.10 ЗК /ред. ДВ бр.41/2007 г./ на общото събрание на член – кооператорите. В подкрепа на така поддържаната теза касаторът е представил решение № 92 от 13.01.1977 г. по гр. д. № 836/75 г. на ВС, І г. о., и решение № 34/07.03.2007 г. по гр. д. № 529/2006 г. на ВКС, ІІ т. о., постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., и решение № 1037/30.12.2009 г. по гр. д. № 3399/2008 г. на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Бланкетно се е позовал и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответницата по касация Д. Д. С. в качеството на [фирма] – [населено място], обл. Л., оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 01.02.2011 г.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на ПК „Братство” – [населено място], с която са предявени обективно съединени искове против Д. Д. С. в качеството й на [фирма] за предаване на търговски обект /ресторант – кафе/ в [населено място], предоставен за ползване с договор за наем от 03.01.2002 г., за заплащане на наем за ползването на имота за периодите м.10.2004 г. – м.12.2007 г. и м.03.2009 г. – м.05.2009 г. в размер общо на 10 800 лв. и за заплащане на обезщетение за забава върху неплатения наем в размер на 4 042.24 лв., считано от падежа на най-ранната неплатена наемна вноска до предявяване на исковете. В исковата молба са изложени твърдения, че сключеният на 03.01.2002 г. от председателя на кооперацията – ищец договор за наем е прекратен на 03.01.2007 г. поради изтичане на уговорения в р.ІІ, т.1 петгодишен срок, но ответницата е продължила да ползва имота след датата на прекратяване на наемното правоотношение и въпреки отправената на 20.12.2007 г. покана, отказва да го върне на наемодателя. Поддържано е също, че от м.10.2004 г. ответницата е преустановила плащането на уговорения в договора и периодично променян с решения на управителния съвет на кооперацията месечен наем, поради което за времето от м.10.2004 г. до м.05.2009 г. дължи наем в размер на сумата 10 800 лв., ведно с обезщетение за забава. С допълнителна молба, депозирана във връзка с отговора на исковата молба, ищецът е предявил инцидентен установителен иск за признаване нищожност на клаузата на р.ІІ, т.1, пр.5 от договора за наем, с която е уговорено в случай на извършени от наемателя подобрения в имота и невъзможност на наемодателя да заплати тяхната стойност срокът на договора да бъде продължен за такъв период от време, през който наемателят ще прихване стойността на подобренията вместо дължимите наемни вноски. Като основание за нищожност е посочено противоречие на цитираната клауза със Закона за кооперациите и с разпоредбата на чл.229, ал.2 ЗЗД, изключващи /според ищеца/ правомощието на председателя на кооперация да сключи договор за наем за срок над три години без решение на общото събрание.
Първоинстанционният Ловешки окръжен съд е признал за нищожна атакуваната с инцидентния установителен иск договорна клауза и след като е приел, че вследствие на нищожността срокът на наемния договор е редуциран при условията на чл.229, ал.3 ЗЗД до три години и е изтекъл на 03.01.2005 г., е осъдил ответницата да предаде държането на имота на основание чл.233, ал.1 ЗЗД. Претенцията за сумата 10 800 лв. е квалифицирана правно като иск по чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на наем за периода м.10.2004 г. – м.12.2004 г., който е уважен за сумата 600 лв. /3 месеца х 200 лв./, и като иск по чл.236, ал.2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на имота в периода 03.01.2005 г. – м.05.2009 г., следващ прекратяването на наемния договор, който е уважен за сумата 8 748 лв. на база месечния наем от 200 лв. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца и обезщетение за забава върху дължимия наем в размер на сумата 383.28 лв. Исковете с правно основание чл.86 ЗЗД и чл.236, ал.2 ЗЗД са отхвърлени за разликите над сумите 383.28 лв. и 8 748 лв. като в тази част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Сезиран с въззивна жалба от ответницата, Великотърновски апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в осъдителните му части и в частта, с която е уважен инцидентният установителен иск, и е отхвърлил всички предявени от ПК „Братство” искове. Отхвърлянето на инцидентния установителен иск е обосновано със съображения, че договорната клауза на р.ІІ, т.1, пр.5 не е нищожна, тъй като сключването на договор за наем за срок над три години съставлява действие на обикновено управление и попада в очертаните от чл.26, ал.2, т.3 ЗК правомощия на председателя на кооперация, за упражняването на които не се изисква предварително решение на общото събрание, в частност – решение по чл.15, ал.4, т.10 ЗК /ред. ДВ бр.41/2007 г./ за разпореждане с имоти на кооперацията. Оттук е направен извод, че изтеклият на 03.01.2007 г. първоначален петгодишен срок на наемния договор е продължен валидно при условията на р.ІІ, т.1, пр.5 от договора – с оглед доказаните от ответницата подобрения в имота, чиято стойност подлежи на прихващане срещу наема, до изтичане на максимално допустимия от чл.229, ал.1 ЗЗД /в редакцията преди изменението от ДВ бр.92/2007 г./ десетгодишен срок, а именно – до 04.01.2012 г. В резултат на констатацията, че действието на наемния договор не е прекратено, въззивният съд е отхвърлил като неоснователни иска по чл.233, ал.1 ЗЗД за предаване на процесния имот и иска за заплащане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за сумата 3 341.34 лв. /разлика над сумата 5 406.66 лв. до сумата 8 748 лв./. Искът по чл.232, ал.2 ЗЗД е приет за основателен до размер на сумата 5 406.66 лв., представляваща неплатен наем за периода м.10.2004 г. – 03.01.2007 г., но въпреки това същият е отхвърлен, заедно с акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за сумата 383.28 лв., с мотив, че вземането на ищеца за наем е погасено при условията на р.ІІ, т.1, пр.5 от наемния договор чрез прихващане с насрещното вземане на ответницата за подобрения.
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по следните съображения :
След служебна преценка за допустимост на решението, съобразно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав констатира, че съществува вероятност решението да е процесуално недопустимо в частта, с която въззивният съд е отхвърлил иска за сумата 3 341.34 лв., квалифициран с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД. Предположението за недопустимост произтича от обстоятелството, че с уточнената в хода на процеса искова молба ищецът – касатор е претендирал заплащане на наем за целия исков период от м.10.2004 г. до м.05.2009 г., без да излага твърдения за възникнало при предпоставките на чл.236, ал.2 ЗЗД вземане за обезщетение по повод ползването на имота, а въззивният съд е разгледал исковата претенция за периода 03.01.2007 г. – м.05.2009 г. като иск по чл.236, ал.2 ЗЗД. Поради изложеното решението следва да се допусне до касационен контрол с цел проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК.
Налице е основание за допускане на касационното обжалване и по отношение на останалата част от въззивното решение, с която са отхвърлени осъдителните искове с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД, чл.232, ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД и инцидентния установителен иск по чл.212 ГПК във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с материалноправен въпрос, който е формулиран непрецизно, но може да бъде уточнен съобразно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в следния смисъл : Разполага ли председателят на кооперация с правомощие да сключи договор за наем на недвижим имот, собственост на кооперация, за срок над три години без решение на общото събрание на кооперацията и ако бъде сключен такъв договор, приложими ли са спрямо него правилата на чл.229, ал.2 и ал.3 ЗЗД. Разрешаването на посочения въпрос от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на всички предявени от касатора искове, което предопределя значението му за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Представеното в тази насока решение № 1037 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 3399/2008 г. на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК, не може да послужи като доказателство за отклонение на въззивното решение от задължителната практика на ВКС по релевантния за конкретното дело правен въпрос, тъй като третира неотносими към спора правни въпроси – за процесуалното поведение на съда при отделяне на спорното от безспорното с определение по чл.109, ал.4 ГПК /отм./ и за значението на възникналия при разглеждане на иск по чл.233, ал.1 ЗЗД спор за собственост върху имота, обект на прекратеното наемно правоотношение.
Доказано е обаче второто поддържано основание – това по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. С изложението е представено решение № 34/07.03.2008 г. по гр. д. № 529/2006 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, в което е застъпено становище, че сключването на договор за наем на недвижим имот, собственост на кооперация, за срок над три години е от компетентността на общото събрание на кооперацията; Ако председателят на кооперация сключи договор за наем за срок над три години без решение на общото събрание, договорът има действие за три години по силата на чл.229, ал.3 ЗЗД. В противоположен смисъл е произнасянето на Великотърновски апелативен съд в обжалваното решение, което сочи на противоречива съдебна практика по поставения от касатора правен въпрос и налага допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Що се отнася до решение № 92/13.01.1977 г. по гр. д. № 836/75 г. на ВС, І г. о., същото е абсолютно неотносимо, тъй като разрешава спор, подчинен на отменена и неприложима към конкретното дело правна уредба /ПУТКЗС/.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е релевирано бланкетно и поради това не следва да се обсъжда.
Предвид изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 225 от 15.01.2010 г., постановено по в. гр. д. № 431/2010 г. на Великотърновски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора Потребителна кооперация „Братство” – [населено място], обл. Л., в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 306.00 лв. /триста и шест лв./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :