О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
гр.София, 06.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на десети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гражданско дело под № 1734/2015година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 21936 от 29.12.2014г., подадена от В. М. Ж. чрез адв. П.А. от Б., срещу въззивно решение №І-152 от 13.11.2014г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №538 от 02.06.2015г. , по в.гр.д.№1477/2014г. на Бургаски окръжен съд /БОС/.
С това решение въззивният съд е отменил решение №123 от 11.06.2014г. по гр.д.№ 136/2014г. на Поморийски районен съд, като вместо това е постановил ново, с което е: ПРЕДОСТАВИЛ упражняването на родителските права върху малолетното дете Д., [дата на раждане] , на неговия баща Г. Й. Т.; ОПРЕДЕЛИЛ е местоживеенето на малолетното дете да е при неговия баща; Определил е режим на лични контакти на майката с детето, който да се осъществява всяка първа, втора и трета седмица на месеца от 18.00 часа на петъчния ден до 18.00 часа на неделния ден; ОСЪДИЛ Е В. М. Ж., понастоящем с фамилно име Я., да заплаща на малолетното си дете Д. чрез неговия баща и законен представител Г. Й. Т. месечна издръжка в размер на 85 лева, начиная от 12.11.2014г. до настъпване на законни причини за нейното изменяване или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка забавена вноска до окончателното й изплащане, като за разликата над уважения размер месечна издръжка от 85 лева до претендирания такъв от 100 лева искът е отхвърлен; ОСЪДИЛ Е В. М. Я. да заплати на малолетното си дете Д. чрез неговия баща и законен представител и месечна издръжка в размер на 78 лева за периода от 31.03.2013г. до 12.02.2014г., ведно със законната лихва върху всяка забавена вноска до окончателното й изплащане, като за периода от 28.03.2013г. до 31.03.2013г. искът е отхвърлен; ОТХВЪРЛИЛ Е исковете на В. М. Я., предявени срещу Г. Й. Т. за предоставяне на нея на родителските права над детето Д., за определяне при нея местоживеенето на детето и за осъждане на ответника да заплаща чрез нея издръжка на малолетното дете в размер на 150 лева, начиная от подаване на исковата молба до настъпване на законни причини за нейното изменяване или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане; ОСЪДИЛ Е В. М. Я. да заплати по сметка на БОС държавна такса върху определения размер издръжки в общ размер от 159,84 лева , както и да заплати на Г. Й. Т. съдебно деловодни разноски както следва: 600 лева за процесуално представителство пред районния съд;101,40 лева заплатена държавна такса за въззивното производство и 600 лева заплатен депозит за съдебно-психиатричната експертиза; Постановил е предварително изпълнение на решението в частта относно присъдената издръжка на основание чл. 242,ал.1 ГПК.
Извън предмета на касационната жалба е единствено частта от въззивното решение, с която са отхвърлени като неоснователни исковете на Г. Т. за присъждане на разликата над уважения размер месечна издръжка от 85 лева до претендирания такъв от 100 лева и за присъждане на издръжка в размер 75лв. месечно за периода от 31.03.2013г. до 12.02.2014г., ведно със законната лихва върху всяка забавена вноска до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявените от В. М. Ж. искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните оплаквания за неправилност и необоснованост на решението поради несъобразяване от страна на съда с всички относими към преценката на кого да се предоставят родителските права обстоятелства и поради пренебрегването на съществени факти за конкретния случай. Изложени са съображения, че решението накърнява интересите на детето и на майката, допринася за социални рискове при детето, защото оказва отрицателно въздействие на неговото развитие и унищожава ролатя на майката, която също има право да отглежда детето. Поддържа се в изложението, че решението противоречи на Постановление №1 от 12.11.1974г. по гр.д.№3/1974г. на Пленума на ВС, където се приема, че за деца в ниска възраст по-пригоден за отглеждането им е родителят „майка”; на Решение на НС от 31.01.2008г. за приемане на Национална стратегия за детето 2008 -2018г.; на Закона за закрила на детето; на решение№2959 от 28.11.1968г. по гр.д.№2470/68г. на ІІ ГО на ВС, в което е прието, че помощта от близки роднини е важно обстоятелство при преценката на кого да се предоставят родителските права, но не приоритетно; на решение №1167/ 29.12.2008г. на ВКС по гр.д.№ 3471/2007г., ІГО, в което е прието, че за дете във възраст между 4 – 6г. е нужен ежедневен контакт с майката, която следва да полага и непосредствените грижи за него.
На следващо място в изложението касаторът поставя въпроса : „При преценка на родителски качества съдът длъжен ли е да назначи съдебно-психиатрична експертиза, която да анализира съществуват ли такива качества у родителя и тяхното проявление в обективни действия спрямо отглеждането на детето, и достатъчно ли е изслушването им по реда на чл.59, ал.6 от СК, за да се направи задълбочен и обоснован извод за родителските им капацитети?” Счита, че като само е изслушал родителите и не е събрал конкретни данни относно родителските качества на майката и на бащата, въззивният съд е постановил необосновано решение – основание за касационно обжалване, защото въпросът за отглеждането и възпитанието на децата е не само личен, но и обществен.
Ответната страна Г. Й. Т. в писмен отговор, подаден чрез адв.Св. Г.-Т., взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
В решението си въззивният съд е приел, че при разрешаване на спора относно родителските права по чл.127 СК, когато родителите не живеят заедно и не могат да се споразумеят относно местоживеенето на своите ненавършили пълнолетие деца, режима на лични отношения с другия родител и издръжката им, съдът следва да изходи от поведението и възпитателските качества на всяка от страните, възможността им да обезпечат подходящи условия за отглеждането и възпитанието на детето, установените отношения родител-дете и след като съобрази интереса и специфичните нужди на детето, обусловени от възрастта и пола му,възможността за помощ от близки роднини и социалната среда и материални възможности и да определи по-пригодния родител, на когото да възложи упражняването на родителските права. След анализ на доводите на страните и събраните доказателства, съдът е обосновал извод, че местоживеенето на детето следва да се определи при бащата, на когото следва да се предоставят и родителските права върху него, тъй като той се явява по-пригодния родител. Счел е, че психичната и емоционална незрялост в резултат от ниската възраст на детето / на 4 години/ засилват нуждата то да расте и да се възпитава от познатите му лица и обкръжение, каквито са неговия баща и най-вече неговата баба по бащина линия, която има най-голяма и значима роля за отглеждането на детето от невръстната му възраст. Отчел е и обстоятелството, че самото дете определя дома си като „моята къща е във В.“, което е показател за сигурността и защитата, което то получава там. Посочил е също, че и според вещите лица-психолози, самото дете не манифестира първи избор на емоционална свързаност с определен родител, но докато с бащата се очертава добра емоционална свързаност, то с майката се отбелязва само „ оформяща се емоционална съзвучност“. С оглед на това е обосновал извод, че не е налице изключителна непреодолима връзка, създадена между детето и неговата майка, която да преодолява останалите обстоятелства, които са от значение за охраняване интересите на детето. Освен това следва да се отчита и обстоятелството, че при определяне местоживеене на детето при неговата майка само тя ще бъде единствения му по-близък човек, като новата среда ще налага нови правила и взаимоотношения, докато при своя баща той живее в позната фамилна среда, заобиколен от родственици, от своята баба и баща, сред които безспорно се чувства уверен и сигурен. Посочил е и това, че не без значение е и очакваното раждане на второто дете на майката, което обстоятелство дори при неразделени родители предпоставя възникване на нежелани реакции и ситуации с по-голямото дете. По изложените съображения и с оглед защита интересите на детето е счел, че упражняването на родителските права следва да се предостави на бащата, при когото следва да се определи и местоживеенето на детето. Съобразно изложеното е приел и това, че на майката следва да се определи подходящ режим на лични отношения с детето предвид ниската му възраст, както и дължимата от нея издръжка, съобразени с нуждите на детето и установените по делото доходи на двамата родители.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. На единствения поставен в изложението въпрос въззивният съд не е давал правно разрешение, а доколкото косвено е засегнат, то е с оглед анализа на събраните доказателства. Сам касаторът посочва в изложението си във връзка с този въпрос, че въззивното решение е необосновано, като не излага и доводи и съображения за наличието на допълнително основание по чл.280 ГПК. Предвид това с повдигането на този въпрос не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. На следващо място в останалата част на изложението си касаторът обосновава единствено оплакването си за необоснованост на решението поради постановяването му при неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В този смисъл съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Визираното в изложението несъгласие с извода на съда и с анализа на събраните доказателства от страна на съда, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложението следва да се посочи и следното: В представеното изложение не само не са формулирани от касатора материално правни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, но не е обосновано и наличието на специфичните предпоставки. Касаторът само формално се позовава на т.1 и т.2 от чл.280 ГПК. Във връзка с първото основание твърди противоречие с цитираното ППВС, но не обосновава в какво конкретно се състои това противоречие. Такова противоречие в случая и не е налице – според приетото с това постановление “съдът определя родителя, който еднолично ще упражнява родителските права в бъдеще, като държи сметка за интересите на децата- в смисъл- всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание, създаване на трудови навици и дисциплина, подготовка за общественополезен труд и изобщо изграждането на всяко дете като съзнателен гражданин; интересите на децата,следва да се преценяват с оглед и на следните обстоятелства: родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата; привързаност между деца и родители и между децата; помощ на трети лица и др. Въззивното решение не се отклонява от това правно разрешение. Не е налице и основанието по т.2 на чл.280 ГПК. Основанието по т.2 на чл.280 ГПК е налице, когато правното разрешение на въззивния съд по обуславящ изхода на спора правен въпрос противоречи на правното разрешение на същия въпрос в други влезли в сила съдебни актове, постановени по реда на отменения ГПК по сходни казуси. В случая касаторът се позовава на решение№2959 от 28.11.1968г. по гр.д.№2470/68г. на ІІ ГО на ВС, и на решение №1167/ 29.12.2008г. на ВКС по гр.д.№ 3471/2007г., ІГО . Същите обаче са постановени при различна фактическа обстановка и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Позоваването на противоречие с Решение на НС от 31.01.2008г. за приемане на Национална стратегия за детето 2008 -2018г.и със Закона за закрила на детето е относимо към касационните основания по чл.281 ГПК, но не са от естество да обосноват наличие на допълнително основание по чл.280 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е доказала реално сторени такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №І-152 от 13.11.2014г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №538 от 02.06.2015г., по в.гр.д.№1477/2014г. на Бургаски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: