О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№300
[населено място] 15.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. N 3504 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. З. Т., лично и като законен представител на С. А. З. и З. А. Т., срещу решение №1064 от 03.06.2013г. по гр.д. №489/2013г. на Софийски апелативен съд, ГК, 7 състав, в частта му, с която се потвърждава решение от 14.11.2012г. по гр.д. № 6 272/2011г. на Софийски градски съд, I-14 състав в частта, с която предявените от касаторите искове по чл.226, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени, както следва: искът на А. З. Т. за разликата над присъдените 30 000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева; исковете на С. А. З. и З. А. Т. за разликата над присъдените 50 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева за всеки от ищците, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от С. А. З. и З. А. Т., чрез тяхната майка и законен представител А. З. Т., искове с правно основание чл.226 ал.1 вр. чл.223 от КЗ, за заплащане на сумите съответно 12 000 лева и 20 400 лева –обезщетения за претърпени имуществени вреди – лишаване от издръжка от родител за периода от 22.08.2009г. до навършване на пълнолетие, а също и в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на застрахователното дружество – ответник разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД и неправилно е прието, че починалият при ПТП А. М. И., баща на малолетните ищци, е съпричинил с ? вредоносния резултат. Молят да се отмени въззивното решение и да се осъди ответника да заплати разликите над присъдените суми до пълния претендиран размер на обезщетенията за неимуществени вреди, ведно със законна лихва върху тази разлика, считано от датата на увреждането – 22.08.2009г. до окончателното плащане, както и да бъдат уважени изцяло претенциите на малолетните ищци за претърпените имуществени вреди, изразяващи се в лишаване от издръжка от баща, за периода от датата на увреждането до навършване на пълнолетие от всеки от ищците. Претендират и присъждане на разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Ответникът, [фирма], не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливите по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетения за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на починалия при ПТП А. М. И. възлизат на 60 000 лева за ищцата А. З. Т., и в размер на по 100 000 лева за всяко дете, като дължимите обезщетения са намалени с ?, поради прието съпричиняване от пострадалото лице на вредоносния резултат. Приносът по чл.51 ал.2 от ЗЗД се изразява в това, че починалият е управлявал велосипед без светлоотразител на задния калник, което е в нарушение на разпоредбата на чл.79 т.3 от ЗДвП. За да счете исковете за имуществени вреди за изцяло неоснователни, съдът е изложил мотиви,че настъпването на бъдещите вреди не е сигурно предвид липсата на законово задължение на А. М. И. за издръжка на С. А. З. и З. А. Т..
Касаторите са обосновали допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос за приложение на принципа за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, както и за начина на определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, изразяващо се в загуба на издръжка при малолетни и непълнолетни лица. Наред с това са поставили въпроса „при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, релевантни ли са за критерия по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и промените в обществено-икономическите и социални условия в страната”. Също така са формулирани седем въпроса относно възможността да се направи извод за съпричиняване при наличието на определени обстоятелства, конкретно посочени в изложението от касаторите.
Поддържа се основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 от ГПК по посочените правни въпроси .
Въпросите, поставени в раздел І от изложението, касаят преценката на съда за наличие на съпричиняване, която е резултат от извършения анализ на събраните по делото доказателства. Във връзка с разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл.290 от ГПК, съобразно която приложението на правилото на чл.51 ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с което обективно е създал предпоставки и / или възможност за настъпване на вредоносния резултат. В конкретния случай, въз основа на заключението на автотехническата експертиза и свидетелските показания, съдът е приел за доказано наличието на такава причинна връзка, тоест неоснователно е твърдението в касационната жалба, че изводите за съпричиняване са направени при липса на доказателства. Дори и изводите на съда да не съответстват на събраните доказателства, това би довело до необоснованост и би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
Въззивният съд не е обсъждал въпроса дали увеличението на застрахователните лимити за времето от увреждането до датата на постановяване на решението е от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, поради което този формулиран въпрос не е обусловил изводите на инстанцията по същество, съответно по отношение на него не е налице общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. От друга страна не е налице и наведената допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос, тъй като по него е даден отговор в решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о. и в решение №23/25.03.2014г. по т. д. №1154/2013г., на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, които формират задължителна практика по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Относими към конкретния случай са останалите поставени от жалбоподателите материалноправни въпроси, за приложението на принципа за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, както и за начина на определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, изразяващо се в загуба на издръжка при малолетни и непълнолетни лица, са налице допълнителните предпоставки по т. 1 на чл. 280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
Даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос за приложение на принципа за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, противоречи на постоянната практика на ВКС, изразена в задължителното ППВС №4/1968г. Доколкото съществуващото съществено различие в сумите на присъдените обезщетения за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане не е обусловено единствено от спецификата на отделните факти, относими към определянето му във всеки конкретен случай, а от различно, спрямо даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968г. тълкуване на чл. 52 от ЗЗД, то противоречие по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК е налице, поради което искането за допускане на касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено.
По отношение имуществените вреди, изразяващи се в загуба на издръжка, то този въпрос е разрешен от решаващия съд в разрез с т. 8 на цитираното ППВС № 4/1968 г., както и с ППВС № 4/1961г.
Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83 от ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1064 от 03.06.2014г. по гр.д. №489/2013г. на Софийски апелативен съд, ГК, 7 състав, в частта му, с която е потвърдено решение от 14.11.2012г. по гр.д. № 6 272/2011г. на Софийски градски съд, I-14 състав, в частта, с която предявените от касаторите искове по чл.226, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени, както следва: искът на А. З. Т. за разликата над присъдените 30 000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева; исковете на С. А. З. и З. А. Т. за разликата над присъдените 50 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева за всеки от ищците, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от С. А. З. и З. А. Т., чрез тяхната майка и законен представител А. З. Т., искове с правно основание чл.226 ал.1 вр. чл.223 от КЗ, за заплащане на сумите съответно 12 000 лева и 20 400 лева –обезщетения за претърпени имуществени вреди – лишаване от издръжка от родител за периода от 22.08.2009г. до навършване на пълнолетие, а също и в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на застрахователното дружество – ответник разноски.
ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.