2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 307
гр. София, 24.04. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 956 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение № 328/13.12.2013 г., постановено по гр. дело № 7454/2013 г. на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение (ВКС, ІІ-ро гр. отд.). С него е оставена без разглеждане касационната жалба с вх. № 3042/22.03.2013 г., подадена от жалбоподателя срещу решение № 364/26.02.2013 г. по въззивно гр. дело № 4538/2011 г. на Софийския апелативен съд, и е прекратено производството по делото пред ВКС, като в тежест на жалбоподателя са възложени разноските за касационната инстанция.
За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС, ІІ-ро гр. отд. е приел, че исковата молба по делото е подадена пред Софийския градски съд (СГС) на 18.01.1996 г., при действието на отменения ГПК от 1952 г., и с нея е предявен иск с правно основание чл. 108 от ЗС за процесния недвижим имот. Изложени са съображения, че цената на исковете за собственост се определя според процесуалния закон, действал към момента към момента на предявяването му – чл. 55, ал. 1, б. „б” от ГПК (отм.), като според чл. 56, ал. 1 от ГПК (отм.) спорове относно определяне цената на иска могат да се повдигат от ответника или съда най-късно до първото по делото съдебно заседание, след което се преклудират, в какъвто смисъл е и задължителната практика на ВКС. Прието е за установено и че в случая, с исковата молба ищците са посочили, че цената на иска е 100 000 лв., като е приложено удостоверение № 5929/19.02.1996 г. на Данъчна служба (ДС) ”С.”, с отразена данъчна оценка на имота в размер 4 087 900 лв. Посочено е, че със ЗДЛ (ДВ, бр. 20/1999 г., в сила от 05.07.1999 г.) българският лев се деноминира като 1 000 стари лева се заменят с 1 нов лев. Прието е и че в производството по делото, след депозиране на исковата молба на 18.01.1996 г., във връзка с изпълнение на указания на съда по уточнение и конституиране на ответниците по същата, с молба от 16.12.1999 г., ищците са представили преписи (лист 131 и сл. по гр.д. № 145/1996 г. на СГС) за връчването й на ответниците, в които изрично посочват цената на иска в деноминирани лева, а именно – 100 лв. Прието е, че касационната жалба е подадена с вх. № 3042 на 27.03.2013 г. и съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК (ДВ бр.100/2010 г.), не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева по граждански дела. С оглед изложеното, съставът на ВКС, ІІ-ро гр. отд. е приел, че цената на предявения иск е под законоустановения минимум от 5 000 лева, определен в посочената разпоредба от ГПК, поради което подадената касационна жалба е процесуално недопустима.
Частната жалба срещу така постановеното определение е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване акт на ВКС, преграждащ по-нататъшното развитие на касационното производство, и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Като неправилен се сочи изводът на състава на ВКС, че цената на иска е под 5 000 лв. В тази връзка се поддържа, че дружеството-жалбоподател е конституирано като ответник по делото с разпореждане от 18.03.2002 г. на СГС – по реда на чл. 117, ал. 4 от ГПК (отм.), което процесуално действие не е направено в хода на уточняване на първоначалната искова молба и конституиране на ответниците по нея, а е налице последващо съединяване на искове чрез предявяване на иск срещу нов ответник, представляващо предявяване на нов иск срещу нова страна съгласно чл. 117, ал. 5 от ГПК (отм.). Също в тази връзка в частната жалба са изложени и подробни съображения и доводи, че към датата на предявяването през 2002 г. на новия реивандикационен иск срещу дружеството-жалбоподател, липсват данъчна оценка на процесния имот и посочена и определена цена на иска, както и че посочената цена на иска в исковата молба от 16.12.1999 г. и данъчната оценка отпреди ЗДЛ (по удостоверението с № 5929/19.02.1996 г.) не могат да служат за определянето на цената на този иск. Жалбоподателят изтъква и че в производство за спиране изпълнението на въззивното решение по реда на чл. 282, ал. 1, т. 2 от ГПК, съдът е определил дружеството-жалбоподател да внесе сума повече от 1 млн. лв. Излагат се и подробни съображения за неприложимост на ЗДЛ в случая.
Ответниците по частната жалба – ищците София С. В., А. М. Т., Ю. М. С., Б. П. А., К. Н. Г., М. Н. Г.-В., С. Т. М., М. В. М. и С. Т. М. в отговорите на жалбата излага становища и подробни съображения за неоснователност на същата.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения:
С първоначалната искова молба по делото, подадена на 18.01.1996 г., ищците са предявили срещу ОФ „Хранителни стоки” искове с правни основания чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД за реивадникация на процесния имот и за заплащане на обезщетение за ползването му, като съгласно посоченото в тази искова молба „цената на иска” е в размер 100 000 (неденом.) лв. Представени са и удостоверения с №№ 5929/19.02.1996 г. и 15158/14.05.1996 г. на ДС ”С.” (листове 23 и 27 от първоинстанционното дело), съгласно които балансовата стойност (данъчната оценка) на имота е в размер 4 087 900 (неденом.) лв. Съгласно последваща молба-уточнение с вх. № 17326/27.12.1996 г. (лист 29), общият размер на претендираните от ищците обезщетения по чл. 59 от ЗЗД възлиза на 100 000 (неденом.) лв. Предвид данните и доказателствата по делото за прекратяването на първоначално посочения ответник ОФ „Хранителни стоки” и по повод указания на първоинстанционния съд, с молба от 05.10.1999 г. (лист 119) ищците са посочили като ответници по делото [фирма], [фирма] и [фирма]. По повод нови указания на първоинстанционния съд, ищците са подали на 16.12.1999 г. и нова „искова” молба (лист 131), с която исковете по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД са насочени срещу [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]; като „цена на иска” в тази искова молба е посочена сумата 100 деноминирани лева. С определение от 02.03.2000 г. (лист 119) първоинстанционният съд, на основание чл. 120 от ГПК (отм.), е прекратил производството по делото по отношение на ОФ „Хранителни стоки” и е конституирал като ответници по делото, посочените в молбата от 05.10.1999 г. (лист 119) три търговски дружества – [фирма], [фирма] и [фирма]. С определение, постановено в открито съдебно заседание на 10.10.2000 г. (лист 161), първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ищците за конституиране по реда на чл. 120 от ГПК (отм.) на нови ответници по делото – жалбоподателят [фирма] и [фирма], като правоприемници на [фирма]. В открито съдебно заседание на 08.06.2001 г. (лист 203) СГС е констатирал, че с определението от 02.03.2000 г. като ответници по делото са конституирани единствено [фирма], [фирма] и [фирма], поради което е отхвърлил искането на ищците за призоваване като ответник на [фирма] и им е указал, че това дружество може да се конституира по реда на чл. 117 от ГПК (отм.), или по реда на чл. 120 от ГПК (отм.) ако се представят доказателства, че то е правоприемник на първоначалния ответник ОФ „Хранителни стоки”. С молба от 06.03.2002 г. (лист 224) ищците са поискали да бъде конституирано като ответник по делото дружеството-жалбоподател [фирма], като са изложили в тази молба твърдения, че то се намира в процесния имот без правно основание. С определение от 15.03.2002 г. (лист 225) първоинстанционният съд, на основание чл. 117, ал. 4 от ГПК (отм.), е конституирал като ответник по делото дружеството-жалбоподател [фирма], като от удостоверение от 09.04.2001 г. (лист 202) е видно, че до 01.06.2000 г. то е било с наименование [фирма].
От изложеното следва, че са основателни твърденията и доводите в частната жалба, че дружеството-жалбоподател [фирма] (с предходно наименование [фирма]) е било конституирано като ответник по делото, не по реда на чл. 100, ал. 1 и ал. 3 от ГПК (отм.) – с оглед уточняване надлежната процесуалноправна легитимация на ответника ОФ „Хранителни стоки”, посочен в първоначалната искова молба от 18.01.1996 г., нито по реда на чл. 120 от ГПК (отм.) – като процесуален правоприемник на този ответник – по молбите от 05.10.1999 г. (лист 119) и от 16.12.1999 г. (лист 131); а е бил конституиран като ответник по делото по реда на чл. 117, ал. 4 от ГПК (отм.) – по молбата от 06.03.2002 г. (лист 224), т.е. – като нов ответник, наред с вече конституираните по делото процесуални правоприемници на първоначалния ответник – ответниците [фирма], [фирма] и [фирма]. Съгласно изричната разпоредба на чл. 117, ал. 5 от ГПК (отм.), реивандикационният иск по чл. 108 от ЗС, който е уважен срещу жалбоподателя с обжалваното от него въззивно решение, се смята предявен срещу него по реда на чл. 117, ал. 4 от ГПК (отм.) в деня на постъпването на исковата молба срещу него, като това е молбата от 06.03.2002 г. (лист 224). С оглед това, основателни са и доводите и съображенията на жалбоподателя, че цената на този новопредявен (при условията на последващо съединяване) иск по чл. 108 от ЗС, не е посочената в предходните искови молби – първоначалната от 18.01.1996 г. и „исковата” молба от 16.12.1999 г. (лист 131), нито неговата цена се определя на база данъчната оценка (балансовата стойност) на процесния имот по удостоверенията с №№ 5929/19.02.1996 г. и 15158/14.05.1996 г. (листове 23 и 27), която очевидно не е актуална към датата на предявяването на иска – 06.03.2002 г. При това положение, и тъй като в исковата молба от 06.03.2002 г. от ищците не е посочена цената на иска им по чл. 108 от ЗС, предявен с нея срещу жалбоподателя, като по делото не е представено и удостоверение за актуалната данъчна оценка на процесния имот към тази дата, то не може да се направи обоснован извод, че цената на този иск е до 5 000 лв., респ. – че е налице хипотезата по чл. 280, ал. 2 от ГПК на недопустимост на касационната жалба.
Основателни в тази връзка са и доводите в частната жалба, че преди постановяването на обжалваното определение, ВКС двукратно – в производства по чл. 309, ал. 1, във вр. с чл. 282, ал. 2, т. 2 от ГПК и по чл. 282, ал. 2, т. 2 от ГПК – с разпореждане от 11.03.2011 г. (лист 41) по частно гр. дело № 96/2011 г. на ВКС, ІІ-ро гр. отд. и с разпореждане от 25.03.2013 г. (лист 4) по частно гр. дело № 2192/2013 г. на ВКС, ІІІ-то гр. отд., е давал указания на жалбоподателя да внесе обезпечение в размер 1 200 155 лв., респ. – с определение № 102/15.03.2011 г. (постановено по първото посочено частно гр. дело от състава, постановил и обжалваното определение) и с определение № 205/26.03.2013 г. (постановено по второто посочено частно гр. дело) два различни състава на ВКС са приели, че внесеното от жалбоподателя обезпечение в този размер е надлежно такова, поради което са постановили и спиране изпълнението на въззивното решение. Съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с тълкувателно решение № 8/31.10.2012 г. на ОСГК на ВКС, размерът на това обезпечение по чл. 282, ал. 2, т. 2 от ГПК следва да е равен на цената на иска при неговото предявяване.
По изложените съображения, обжалваното определение, преграждащо по-нататъшното развитие на касационното производство, следва да се отмени и делото следва да се върне на същия състав на ІІ-ро гр. отд. на ВКС за продължаване на съдопроизводствените действия по него.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 328/13.12.2013 г., постановено по гр. дело № 7454/2013 г. на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение;
ВРЪЩА делото на същия състав на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.