Р Е Ш Е Н И Е
№ 309/13
гр.София, 04.06.2014 г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1354/2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], чрез адв. М. Д. от АК – Б., срещу въззивно решение № 66/26.07.2012 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по гр.д. № 182/2012 г.
Касационното обжалване е допуснато по въпросите дали съдът по гражданскоправните последици от деликта, може да се позовава на материали от наказателното производство, прекратено поради амнистия; налице ли е отговорност по чл. 50 ЗЗД, когато не съществува техническа възможност за пълно обезопасяване на вещта; собственикът на вещта носи ли отговорност по чл. 50 ЗЗД, щом увреждането е станало по време, когато вещта не е била под негов надзор; може ли отговорността да се ангажира на двете основания – по чл. 50 ЗЗД и по чл. 45 ЗЗД, когато вредите са настъпили в резултат, както на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице.
Съставът на Върховния касационен съд дава следните отговори:
Основен принцип в гражданския процес е този за непосредственост и публичност при разглеждане на делата. В чл. 11 ГПК е изяснено, че разглеждането на делата става устно в открито съдебно заседание, освен, ако в закон е предвидено това да стане в закрито заседание. Изрично в кодекса не е записано, но няма спор в съдебната практика, а и доктрината отдавна е дала обяснение, че публичното и устно разглеждане на делата става пред съда /съдебният състав/ по делото. Непосредствено пред този съд се отправят исканията, твърденията, възраженията, доводите на страните; този съд се произнася по допускането на доказателствата и ги събира и, след това, се произнася по материалноправния спор, като преценява по вътрешно убеждение доводите и възраженията на страните, както и събрания доказателствен материал. В гражданския процес правилото за непосредственост, не значи непременно и неизменност в персоналния състав на съда по делото, с изключение на изискването съдебното решение да се постанови от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото – чл. 235, ал. 1 ГПК. От това обаче не следва, че е допустимо извършване на процесуални действия, включително събиране на доказателства, от друг съд или друг орган. Изключенията, уредени именно като такива, са строго изброени в ГПК – изрична делегация по чл. 25 ГПК, обезпечаване на доказателства – чл. 208 ГПК, хипотезата на чл. 232, изр. 2 ГПК – само при прекратяване на делото поради оттегляне на иска, ищецът по ново дело може да се ползва от вече събраните доказателства и то, само, ако за тяхното повторно събиране има трудно преодолима пречка.
За наказателно производство, прекратено поради амнистия, няма подобно специално правило. Ако самото дело (преписката) бъде допуснато като доказателство и събрано чрез прилагането му от гражданския съд, могат да се ползват намиращите се по него писмени доказателства, като срокът за оспорването им по чл. 193 ГПК е най-късно в края на заседанието, в което е прието делото (преписката). Съдът може да цени като извънсъдебни признания, изявления на страните по гражданското дело, направени по приложеното, ако са за неизгодни за самите тях факти и обстоятелства. В хипотезата на чл. 165, ал. 2 ГПК, гражданският съд е дължен да вземе предвид, съдържащи се в приложеното дело, изявления пред държавен орган, направени от другата страна по оспорвано като привидно съгласие, или изхождащи от нея писмени доказателства, щом правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно.
Извън посочените хипотези, недопустимо е съдът по делото да се позове на доказателства, събрани от друг съд – граждански или наказателен, или от друг държавен орган.
По материалноправните въпроси, свързани с тълкуване на чл. 50 ЗЗД:
Отговорността по чл. 50 ЗЗД е за увреждане, последица от специфичните качества на дадена вещ/животно, без връзка с действия или бездействия на лицата, които я ползват или на лицата, под чийто надзор е тя.
В този смисъл, отговорността по чл. 50 ЗЗД е безвиновна.
Както е изяснено в Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС, когато при ползването на дадена вещ не са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД.
В този смисъл, отговорността е налице и в случаите, когато не е известна причината за повредата на вещта, от която са произлезли вредите. Следователно за причинени от вещ вреди се носи отговорност и тогава, когато не е съществувала техническа възможност за пълното й обезопасяване.
Ако причинените от вещ вреди на трети лица, не са резултат на свойствата на вещта, а са свързани с неправилното й съхраняване, или други човешки действия, отговорността е по чл. 45, съответно 47, 48 и 49 ЗЗД.
Когато вредите са причинени в резултат на дефект на стоката и увреденият е потребител, отговорността не се подчинява на правилата на деликта по ЗЗД, а на Закона за защита на потребителя.
Отговорността по чл. 50 ЗЗД се свързва със задължението да се упражнява надзор върху вещта, което се изразява в нейното наблюдение и полагане на грижа, с оглед на управлението и употребата й. По начало, собственикът, в това си качество, упражнява надзор върху притежаваните от него вещи, поради което е ангажирана и отговорността му за причинените от тях вреди. Възможно е вещта, при причиняване на деликта, да е била под надзора на друго лице – упражняван непосредствено или чрез трети правен субект, в който случай, както изрично е предвидено в чл. 50 ЗЗД, то, заедно със собственика, отговаря солидарно към пострадалия. Само, ако лицето, упражняващо надзор, е единствено виновно за увреждането, тогава собственикът не носи отговорност по чл. 50 ЗЗД; деликвентът отговаря не по чл. 50 ЗЗД, а по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
И собственикът, и лицето под чийто надзор се намира вещта, причинила вреда, не носят отговорност за деликта, когато се установи, че вредите са резултат на изключителна вина на трето лице, на изключителна вина на пострадалия, или на непреодолима сила (такова събитие, което е непредвидимо и не може да бъде предотвратено от дееца и обществото като цяло с никакви мерки, при съвременното състояние на науката, техниката и икономиката).
В т. 13 от ПП № 17-1963 г. на ВС на РБ е изяснено, че е възможно вредите да настъпят в резултат едновременно на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице. Следователно възможно е отговорността да се дължи на две основания – чл. 50 и чл. 45, ал. 1 ЗЗД и тя е солидарна.
В същото Постановление на Пленума на ВС е разяснено, че ако вредата е причинена поради свойствата на вещта, но и от виновното поведение на изпълнителя на определена работа, неговата отговорност ще е по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а отговорността на този, който му е възложил работата – по чл. 49 ЗЗД, щом деянието, причинило увреждането, съставлява изпълнение на възложената работа или е по повод на същата.
Под „по повод” възложената работа, следва да се имат предвид действия, с които се причиняват вреди по време и след осъществяването й – по подготовка на извършването на възложената работа, по улесняването на извършването на същата, за запазването резултата от нея, а така също и действията, с които не се цели пряко изпълнението на възложената работа, но са пряко свързани с нея.
Когато възложителят е същевременно и собственик на вредоносната вещ или тя се е намирала под негов надзор, отговорността му ще се основава едновременно на чл. 49 и чл. 50 ЗЗД – виж същото Постановление на ВС РБ. В. на работата, независимо дали е собственик или упражнява надзор върху вещта, ще отговаря само по чл. 49 ЗЗД, когато самата вещ, като такава, няма отношение към увреждането. Ако вредите са резултат на вещта, с която си служи деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността на този, който е възложил работата, се основава на чл. 50 ЗЗД.
Когато трето лице, не е изцяло отговорно, но е допринесло за увреждането с виновно поведение, то отговаря спрямо пострадалия солидарно със собственика, съответно и с лицето, под чийто надзор се намират вещите или животните.
По касационните оплаквания:
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Н. Г. Н. чрез адв. А. Д. от АК Я. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е неоснователна.
В. И. Д., чрез адв. А., е възразила, че обжалваното решение е правилно.
ЗАД [фирма], [населено място] – трето лице помагач на ответника Н. Н., чрез юрисконсулт В. М., е възразило, че касационната жалба е неоснователна.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:
[фирма] Б. предявило против Н. Г. Н. и В. И. Д. иск за 29 238 лв. – обезщетение за причинено имуществено увреждане в резултат на пожар, възникнал от искра от трактор, собственост на Н., отдаден под наем на Д., при управлението му на 28.06.2007 г. Претендира се още и лихва върху главницата, считано от датата на увреждането, до окончателното изплащане на главницата, като размера на обезщетението до датата на предявяване на иска е определен от ищеца в размер на 10 411,42 лв.
Първостепенният Ямболски окръжен съд приел за недопустим иска за заплащане на обезщетение за времето от датата на деликта до датата на предявяване на исковата молба, като се аргументирал, че ищецът търсил мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, докато съгласно императивната разпоредба на чл. 84, ал. 1 ЗЗД „законна лихва се присъжда от датата на увреждането. За забавата на деликвента не е нужна покана. Според съда, с присъждането на законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на обезщетението за вреди, ищецът би получил по-пълна защита. По тези съображения, в тази част производството по делото е прекратено. Съдът е отхвърлил солидарно предявените искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, ведно „със законната лихва от завеждане на иска до окончателното издължаване”. Няма мотиви за това като какво е разгледано обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода след подаване на исковата молба.
Решението е изцяло обжалвано от [фирма] Б..
Бургаският апелативен съд потвърдил изцяло решението на първата инстанция.
Въззивният съд установил, че Н. Г. Н. е собственик на трактор, ДК № У 14-60 ЕЕ. Предоставил го под наем на В. Д.. При балиране на слама с трактора, управляван от тракториста К. К., е възникнал пожар, който е обхванал и съседни площи, заети с пшеница, която е унищожена.
На В.И. Д., нейният съпруг П. Г. Д. и тракториста К. Ц. К. са били повдигнати обвинения за извършено престъпление по чл. 331, ал. 3, предл. 2, вр. ал. 1 НК, вр. чл. 330, ал. 1 НК и чл. 26, ал. 1 НК за това, че при условията на продължавано престъпление са запалили чужди имоти със значителна стойност. Образувано било наказателно дело, което е било прекратено, тъй като извършеното от тях престъпно деяние е било амнистирано съгласно чл. 1, ал. 1 ЗА.
Съдът приел, че не е осъществена хипотезата на чл. 50 ЗЗД, тъй като не било установено пожарът да е възникнал от самата вещ поради нейни специфични качества, без връзка с действия или бездействия на лица, свързани с управлението или използването на тази вещ. Посочено е, че в хода на съдебното производство, в първа инстанция било направено искане по чл. 214 ГПК – исковете да се считат за такива по чл. 45 ЗЗД, но молбата била недопустима, тъй като се правило изменение и в обстоятелствената част, и в петитума на иска.
Прието е още, че отговорността на собственика Н. Н. не можело да бъде ангажирана по чл. 50 ЗЗД, тъй като по време на пожара, тракторът не е бил под негов надзор. В. Д. била сключила договор за наем на вещта, но съпругът й П. Д. го ползвал и той има качеството на лице, под чийто надзор се намирал трактора; той е представял същия за прегледи на съответните инспекции и той възложил дейността по балиране на сламата на тракториста К. К..
Прието е, че пожарът е възникнал от виновните действия на П. Д. и К. К.. Изводът е направен въз основа на дадени от посочените лица, които не са страни в граждански процес, обяснения в наказателното производство, които според съда съдържат извънсъдебно признание на неизгодни за тях самите факти. Съдът изходил още и от заключенията на пожаротехническата и автотехническата експертиза, а те не били категорични дали монтирания на трактора шумозаглушител е съдържал всички необходими елементи за искроулавяне, както и, че тези елементи са били изправни. Показанията на свидетелите и писмените доказателства за извършена пожаротехническа и техническа проверка, преди началото на активния селскостопански сезон, били на базата на външни огледи.
Съдебният акт в частта, с която производството по делото е частично прекратено – за натрупаните лихви върху обезщетението за вреди, от датата на деликта до датата на подаване на исковата молба, е неправилно.
Каква е лихвата – компенсаторна или за забава, се определя от съда с оглед приложимата към фактите правна норма, без значение поддържаната от страните квалификация. Във всички случаи, когато задължението е парично, за забавеното плащане се дължи обезщетение в размер на законна лихва – чл. 86 ЗЗД. Размерът й се определя от М. съвет. Когато задължението е за плащане на обезщетение за вреди от деликт, длъжникът изпада в забава и без покана съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Датата, от която се дължи плащане на обезщетение за деликт и от която длъжникът изпада в забава и дължи лихва, е денят на извършване на непозволеното увреждане. При обезщетение за смърт от увреждането, вземането се дължи от датата на смъртта. При отговорност по чл. 49 ЗЗД извършителят може да остане неизвестен. Достатъчно е да е известен възложителят, за да е изискуемо по отношение на него вземането, считано от датата на настъпване на вредите.
Съдът е този, който с оглед вида и характера на задължението за заплащане главница, определя размера на лихвата и датата на забава. Без значение е каква правна терминология използват страните, нито с кои правни разпоредби се обосновават.
В случая, безспорно, искът за обезщетение, в размер на законната лихва върху дължимата главница, за времето до подаване на исковата молба и след това – до изплащане на главницата, е с правно осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Вземането по чл. 45, чл. 49 и чл. 50 ЗЗД е изискуемо и без покана и, с оглед на претендираните в случая имуществени вреди, се дължи от датата на увреждането.
Съдебният акт, в частта, с която е оставен без разглеждане искът с правно осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 10 411,42 лв., за времето от 28.06.2007 г. до датата на подаване на исковата молба, следва да бъде отменен и делото върнато на първа инстанция за произнасяне по съществото на материалноправния спор.
В останалата част, въззивното решение е неправилно – постановено е в противоречие с дадените по-горе правни отговори, като въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, ползвайки обяснения, дадени от трети на исковия процес лица, пред друг орган. Нарушението е съществено, защото, въз основа на недопустимо събраните доказателства, съдът е достигнал до фактически заключения, обусловили крайните изводи по спора. Въззивната инстанция, също така неточно е приложила разпоредбите на чл. 50 и чл. 49 ЗЗД; фактическите и правните й изводи са необосновани.
В заключение въззивното решение, в частта, в която съдът се е произнесъл по съществото на материалноправния спор, следва да бъде касирано.
Между страните не се спори, а и от събраните по делото доказателства се установява, че при балиране на слама с трактора, управляван от тракториста К. К., е възникнал пожар, който е обхванал и съседни площи, заети с пшеница, която е унищожена
Н. е собственик на трактора, а В. Д. – лице, под чийто надзор е била вещта към датата на деликта и по силата на чл. 50 ЗЗД отговарят солидарно за причинените от увреждането вреди.
К. К., като лице, което непосредствено е управлявало трактора, също има качеството на лице, упражнявано непосредствен надзор върху вещта и, в този смисъл, отговорността му може да бъде ангажирана по чл. 50 ЗЗД.
Твърди се, че и трето лице – съпругът на Д., също е участвал в управлението и техническото обезпечаване на трактора, което значи, че дори и това да беше доказано по надлежен ред по гражданското дело, той би имал качеството на лице, упражняващо надзор върху вещта и би могъл да отговаря по чл. 50 ЗЗД, наред с Д. и Н..
Както стана ясно, отговорността е солидарна, поради което пострадалият може да търси цялата сума само от един или от няколко от съдлъжниците; участието на всички не е условие нито за допустимостта на иска, нито за основателността му спрямо Н. и Д.. Последните могат да се освободят от отговорност само, ако установят по пътя на пълно главно доказване, че пожарът е настъпил по изключителна вина на единия от тях или на друго, трето лице, по изключителна вина на пострадалия, или на непреодолима сила.
Д., също така, като възложител на работа, отговаря и по чл. 49 ЗЗД за увреждането, дори то да е резултат на виновно поведение на изпълнителя – тракториста К. К.. Последният, ако е виновен за пожара, със свое противоправно поведение, носи отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Възможно е вредата да е резултат едновременно на свойствата на трактора и на противоправно поведение, тогава отговорността е солидарна за собственика Н., лицата упражняващи надзор върху трактора, между които Д., и деликвента. Последният може да е едновременно и собственик, съответно да е лице, упражняващо надзор върху вещта, тогава отговорността му се ангажира едновременно по чл. 50 и по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
По делото спорът е дали тракторът е бил снабден с искроуловител, или не.
Ако липсата на такъв е допринесла за пожара, но не е единствената причина за възникването му, тогава отговорността се поема солидарно по чл. 50 ЗЗД от собственика и лицата, упражняващи надзор върху трактора и по чл. 45, ал. 1, съответно чл. 49 ЗЗД от тези, чието задължение е било осигуряване на вещта с искроуловител, преди използването й.
Ако единствено липсата на искроуловител, е довела до пожара и изпепеляването на посевите, тогава отговорността е само за виновните лица, които могат да са едновременно и собственици, и лица, упражняващи надзор върху трактора, но в случая приложимата материалноправна норма е не чл. 50 ЗЗД, а чл. 45, ал. 1 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД.
Съгласно чл. 32 от Наредба № I-153 от 23.07.1999 г. за опазване на земеделските обекти, зърнените храни и фуражите от пожари (отменена 24.05.2011 г.), използваната земеделска техника трябва да съответства на изискванията за безопасност и охрана на труда и пожарна безопасност съгласно Българския държавен стандарт, като се регистрира и контролира в съответствие с изискванията на Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника (ДВ, бр. 79 от 1998 г.). Тя се съоръжава с необходимите противопожарни уреди и съоръжения и стандартни искрогасители на специални стойки и на достъпни места по конструкцията им. По силата на чл. 11. от Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника ( в сила от 1.01.2006 г.), собственикът на трактор, като самоходна техника с мощност на двигателя над 10 kW, използвана в земеделието и горите, е длъжен да го регистрира в 30-дневен срок от придобиване на собствеността в съответната регионална служба на Контролно-техническата инспекция (КТИ). При първоначална регистрация се извършват идентификация и технически преглед на техниката. Съгласно Наредба № 32 от 5.08.1999 г. за периодичните прегледи за проверка на техническата изправност на пътните превозни средства (отменена 01.01.2012 г.), собственикът на колесен трактор е длъжен да предоставя трактора за извършване на периодични прегледи за проверка на неговата техническа изправност по реда на цитирания по-горе закон.
В Наредба № I-153 от 23.07.1999 г. частните стопани, наематели, арендатори и ползватели на земеделските земи са задължени да познават и спазват правилата за пожарна безопасност при извършване на земеделска и друга дейност върху земите; използват и поддържат в техническа изправност собствената техника и съоръжения, като не създават условия за възникване и разпространение на пожар в съседни земи, гори, съоръжения и обекти; осигуряват земеделската техника и обектите с изискващите се противопожарни уреди и съоръжения. М., механиците и водачите на МПС трябва да използват само изправни искрогасители, като ежедневно следят за наличието на нагар в тях и своевременно го почистват.
В същото време, в чл. чл. 32, ал. 3 от Наредба № I-153 от 23.07.1999 г. за опазване на земеделските обекти, зърнените храни и фуражите от пожари е предвидено, че използването на искрогасители не е задължително за двигатели с изправен турбокомпресор.
От анализа на правните норми, следва, че ако тракторът, е следвало да има искроуловител, но въпреки липсата му е използван, е осъществено противоправно деяние едновременно от собственика на вещта, от наемателя на същата, от ползвателя и механизатора.
Тогава, за причиненото увреждане, те ще отговарят солидарно, като в случая отговорността на Н. ще е по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а на Д. – на лично основание по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и като възложител по чл. 49 ЗЗД.
При положение, че тракторът е имал искроуловител, или такъв не е бил нужен, за да се използва според противопожарните правила, не е налице противоправно поведение и вредата е от вещта. В тази хипотеза, отговорността ще е за собственика Н. и лицата, упражняващи надзор върху трактора, между които и Д..
В заключение, независимо от правната квалификация, а тя, както стана ясно, се определя от съда, ответниците Н. и Д. във всички случаи, следва да понесат солидарно отговорността за причиненото от пожара увреждане на ищеца по отношение на [фирма], [населено място]. В отношенията между кредитора (увреденият от деликта) и солидарните длъжници, е без значение дали има и други съдлъжници, съответно на каква плоскост следва да се уредят отношенията между тях; те не са страни в настоящия процес и не са обвързани от постановеното по делото.
Независимо от изложеното, съставът на Върховния касационен съд намира, че в случая отговорността на ответниците Н. и Д. следва да бъде ангажирана по чл. 50 ЗЗД – съответно, на първия като собственик на трактора, а на втората – като един от субектите, упражняващи надзор върху същата вещ.
От експертните заключения не може да се направи категоричен извод, че тракторът, при чиято употреба, е възникнал пожарът, е бил необезопасен поради липса на искроуловител или изправен шумозаглушител, който при вида на изследвания трактор, би следвало да изпълнява функциите на искроуловител.
След като няма безспорни доказателства, че Н. и Д., съответно трети лица, извън процеса, са допуснали виновно ползване на трактора, без да е надлежно оборудван съгласно изискванията за пожаробезопасност, те не могат да отговарят по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД и отговорността им остава по чл. 50 ЗЗД.
От анализа на представените по делото писмени доказателства – споразумение по чл. 37в, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 37 ППЗСПЗЗ, талон за регистрация на договор за аренда, писма на ОД „З.” – Я., заключението на инж. В. Г. С. и обясненията му пред Ямболския окръжен съд в открито съдебно заседание, проведено на 30.11.2011 г., показанията на свидетеля Д. П. А., се установява, че [фирма], [населено място] е бил ползвател на земеделски земи в землището на [населено място], обл. Я., засети с пшеница. В резултат на пожара, предизвикан при използването на трактор за балиране на слама в съседен блок, реколтата е почти изцяло опожарена. Имотът, предоставен под аренда на [фирма], [населено място] и този, действително обработвани от търговското дружество и след това – опожарен след инцидента, съвпадат. Намира се в местността „П.”, която е съседна на „Х.”. В споразумението по чл. 37в, ал. 1 ЗСПЗЗ е посочено, че земеделската земя е в местността „Х.”, но е допусната грешка – не е съобразена приетата карта КВС.
Унищожената площ със засята от [фирма] пшеница е 245 дка. Съобразно заключението на вещото лице И. А. К., кредитирано изцяло от съда, като компетентно и безпристрастно, при средна пазарна цена от 300 лв. за тон пшеница към 28.06.2007 г., стойността на очаквания, но нереализиран добив от опожарената земеделска култура, е 18 375 лв.
Искът се явява основателен за посочената сума, на осн. чл. 50 ЗЗД, като следва да бъде отхвърлен за разликата до 29 238 лв. Ответниците дължат солидарно и лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Относно разноските за всички инстанции, дължими от страните, съобразно уважената, съответно отхвърлената част от исковете, следва да се произнесе съдът, който ще разгледа иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за лихвата, натрупана върху присъденото обезщетение за времето от увреждането до датата на подаване на исковата молба, за да съобрази и крайния резултат по него.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 66/26.07.2012 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по гр.д. № 182/2012 г. частта, с която е оставен без разглеждане иска с правно осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 411,42 лв., за времето от 28.06.2007 г. до датата на подаване на исковата молба – 07.01.2011 г., и го ВРЪЩА на Ямболския окръжен съд за произнасяне по съществото на материалноправния спор.
ОТМЕНЯ въззивно решение № 66/26.07.2012 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по гр.д. № 182/2012 г. в останалата част
и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА В. И. Д. от [населено място], обл. Я. и Н. Г. Н. от [населено място], [улица] да заплатят солидарно на [фирма], Б., ЕИК[ЕИК], сумата в размер на 18 375 лв., представляваща пропуснат доход от унищожаването на 245 дка пшеница поради възникнал пожар от трактор, собственост на Н. Г. Н., намиращ се под надзора на Вълка И. Д., на осн. чл. 50 ЗЗД, като отхвърля иска за разликата до 29 238 лв.
ОСЪЖДА В.И. Д. от [населено място], обл. Я. и Н. Г. Н. от [населено място], [улица] да заплатят солидарно на [фирма], Б. обезщетение в размер на законната лихва върху 18 375 лв., считано от 07.01.2011 г. до окончателното изплащане на главницата.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на ЗАД [фирма], [населено място] – трето лице помагач на ответника Н. Г. Н..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: