Р Е Ш Е Н И Е
№ 320
гр. София, 02.12.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар КР. ПАВЛОВА и с участието на прокурор П. МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 918/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 423, ал. 1 от НПК по искане на осъдения Б. Ц. М. за възобновяване на НОХД № 361/2013 г. по описа на РС – гр. Търговище.
В саморъчната молба на осъденото лице са изложени доводи, че атакуваната присъда неправилно е била постановена в негово отсъствие – без да е бил потърсен или уведомен за проведеното съдебно производство. Развити са и съображения, които могат да бъдат обобщени като оплакване за допуснати при разглеждане на съдебното дело съществени нарушения на процесуалните правила. В тази връзка осъденият твърди, че досъдебното производство било едностранчиво проведено, като били събирани доказателства само срещу него, без да бъдат обсъдени показанията на св. В. С.. Фактическата обстановка на деянието била невярно установена, а в мотивите на атакуваната присъда имало несъответствия и противоречия.
В съдебно заседание на ВКС осъденият Б. М. и неговият защитник адв. И. В. поддържат искането за възобновяване.
В представени по делото писмени бележки защитникът излага становище, че осъденият е бил предаден на българските власти за изтърпяване на наложеното му с влязлата в сила присъда по НОХД № 361/2013 г. по описа на РС – гр. Търговище наказание, като с издадената от районния прокурор на РП – гр. Търговище ЕЗА били предоставени гаранции за възобновяване на наказателното производство срещу Б. М.. С оглед на това адв. В. счита, че са налице предпоставките на чл. 423, ал. 5 от НПК за възобновяване на наказателното дело, без да се преценява дали осъденият е знаел за наказателното преследване срещу него.
В саморъчно изготвена писмена защита осъденият М. също се позовава на разпоредбата на чл. 423, ал. 5 от НПК, като твърди, че предаването му е било допуснато при условие, че наказателното производство срещу него ще бъде възобновено. Искателят релевира и довод, че не е бил информиран по никакъв начин и не били направени опити за уведомяването му за воденото срещу него наказателно производство, въпреки че на известния по делото адрес живеели неговите близки, с които той поддържал постоянна връзка дори и след заминаването му в чужбина. На трето място, осъденият конкретизира оплакванията си за съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на атакуваната присъда, като изтъква конкретни необсъдени в мотивите противоречия в доказателствените материали.
Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното:
С присъда № 56 от 12.09.2013 г. по НОХД № 361/2013 г. РС – гр. Търговище, 2 състав, е признал подсъдимия Б. Ц. М. за виновен в това, че на 01.01.2013 г. в Търговище при условията на опасен рецидив причинил на Р. К. Г. средна телесна повреда (избиване на втори горен ляв резец, причинило трайно затрудняване на дъвченето и говора), поради което и на основание чл. 131а, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” и чл. 54 от НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимия М. да заплати на гражданския ищец Р. К. Г. сумата в размер на 5 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди ведно със законната лихва от дата на увреждането до окончателното плащане, както и сумата в размер на 300 лева – разноски за адвокатска защита. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия М. са възложени разноските по делото и дължимата държавна такса върху уважения граждански иск.
Присъдата на Търговищкия РС (Т.) не е била предмет на въззивна проверка, като е влязла в сила на 28.09.2013 г.
С решение на Областния съд в гр. Щутгарт от 03.01.2014 г. е било постановено предаване на осъдения М. за изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода, като по делото липсват достоверни официални данни от прокуратурата на РБ за датата, когато осъденият е бил предаден на българските власти. Съгласно писмо на РП – гр. Търговище (вх. рег. № на Т. 1610/14.02.2014 г.), приложено на л. 164 от НОХД № 361/2013 г., цитираната присъда е била приведена в изпълнение с начало на изтърпяване на наложеното наказание – считано от 05.02.2014 г. Молбата на осъдения М. вх. № на ВКС 2063/26.02.2014 г. за възобновяване на първоинстанционното наказателното дело по реда на Гл. тридесет и трета от НПК е подадена на 14.02.2014 г. (видно от положения щемпел с отразен изх. № 452 на МП Затвора П. върху приложения пощенски плик, с който искането е било изпратено до ВКС). При тези данни ВКС намери, че искането на молителя е допустимо на основание чл. 423 от НПК, по реда на която процедура е и образувано настоящото производство, тъй като молбата е постъпила в шестмесечния срок от узнаване на влязлата в сила присъда. В разглеждания случай, с оглед отсъствието на друга информация относно времето на узнаване от страна на осъдения на обстоятелствата за влезлия в сила съдебен акт на Т. по НОХД № 361/2013 г., ВКС прие за начало на визирания от чл. 423, ал. 1 от НПК период момента на задържане на осъденото лице за изпълнение на влязлата в сила присъда – 05.02.2014 г.
Залегналите в искането на осъдения М. доводи, аргументиращи наличието на основание за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, също следва да бъдат разгледани от настоящата инстанция, тъй като са релевирани в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок.
І. По същество искането на осъдения Б. М. за възобновяване на наказателното дело на основание чл. 423, ал. 1 и ал. 5 от НПК е неоснователно.
Молителят неоснователно твърди, че не е бил информиран за воденото срещу него наказателно производство, тъй като през м. април 2013 г. е бил призован в районното управление на МВР единствено „за справка”, без необходимост от явяване с адвокат. От материалите по делото се установява, че той лично е участвал във воденото срещу него досъдебно производство № 9/2013 г. по описа на РУ „Полиция” – гр.Търговище. От съдържанието на приложената на л. 96 от досъдебното производство призовка на името на осъдения, подписана от него и връчена му лично на 19.04.2013 г., се изяснява, че същият е бил призован да се яви на 23.04.2013 г. в 10:30 ч. в сградата на РУП – гр. Търговище, кабинет № 114, при разследващ полицай Д. П. „за извършване на следните действия по разследване: привличане като обвиняем и разпит”. В текста на призовката е било изрично отразено и правото му да се яви със защитник. С постановление на разследващия орган от 23.04.2013 г. (л. 64 от досъдебното производство) той е бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 131а, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК и му е била взета мярка за неотклонение „подписка”, като му е било разяснено нейното съдържание и последиците от неизпълнението й. На същата дата е бил проведен и разпит на искателя М. в качеството му на обвиняем, за което е бил съставен протокол за разпит на обвиняем (л. 65 от досъдебното производство). Надлежното извършване на посочените процесуални действия е безспорно установено от съставените процесуални документи, лично подписани от обвиняемия М.. На 23.04.2013 г., също така, той саморъчно е попълнил и бланка на декларация за семейно и материално положение и имотно състояние (л. 74 от досъдебното производство), който документ отново е бил лично подписан от него.
Разследването не е било предявено на осъдения М., въпреки че в протокола за разпита му като обвиняем от 23.04.2013 г. е отразена неговата декларация, че желае да се запознае с материалите по делото. Видно от приложената на л. 97 от досъдебното производство призовка, връчена лично на осъдения и подписана от него, още на 23.04.2013 г. той е бил уведомен от разследващия орган, че следва да се яви за предявяване на разследването на 29.04.2013 г. в 15:00 ч. Въпреки това, в много кратък срок (едва 4 дни) след привличането му като обвиняем и предявяването на постановлението за привличане той е напуснал територията на РБ, като към момента на насрочената дата за предявяване на разследването вече е бил в чужбина. Тъй като на 29.04.2013 г. осъденият, без да сочи уважителни причини, не се явил за провеждане на процесуалното действие, разследващият орган насрочил нова дата за предявяване – на 07.05.2013г. от 9:00 ч. Били направени двукратни неуспешни опити за призоваването на обвиняемия от известния по делото адрес, където обаче не бил намерен никой (докладна записка от 06.05.2013 г. и 2 бр. невръчени призовки на л. 98 – л. 100 от досъдебното производство). При тези данни разследващият орган законосъобразно на основание чл. 227, ал. 4 от НПК не е предявил разследването на обвиняемия.
Съдебното производство по НОХД № 361/13 г. по описа на Т. е било образувано по внесен от Т. обвинителен акт по обвинението на Б. М. за престъпление по чл.131а, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК. Искателят не е участвал в съдебната фаза на процеса. Изпратените на известния по делото адрес на подсъдимия М. призовка за първото съдебно заседание, насрочено за 13.06.2013 г. от 9:00 ч., ведно с преписа от обвинителния акт и уведомлението по чл. 254, ал. 4 от НПК, са били върнати по делото невръчени, със забележка от връчителя, че лицето е търсено няколкократно (на 23.05.2013 г., на 30.05.2013 г. и на 03.06.2013 г.), но не е открито. Съдията-докладчик направил неуспешен опит за призоваване на подсъдимия от местоработата му [фирма], гр. Търговище, но се оказало, че е напуснал оттам. Невръчени останали и призовките, изпратени чрез ОЗ „Охрана” – Т.. Съгласно приложените на л. 43 и 44 от съдебното дело писма на началника на ОЗ „Охрана” – Т. лицето не било открито на адреса, като по данни от съседите и при проверка в масивите на МВР се установило, че на 27.04.2013 г. М. напуснал територията на РБ през ГКПП „Д. мост”. В проведеното на 13.06.2913 г. съдебно заседание съдът изменил изпълняваната по отношение на подсъдимия М. мярка за неотклонение „подписка” в „задържане под стража” и го обявил за общодържавно издирване. С писма рег. № 11618/14.06.2013 г. (л. 65 от съдебното дело), рег. № 14411 от 16.07.2013 г. (л. 97а от съдебното дело) и рег. № 17177 от 19.08.2013 г. (л. 128 от съдебното дело) на началника на РУ”П” – Търговище съдът бил уведомен, че лицето е обявено за общодържавно издирване с телеграма № 21711/14.06.2013 г. на ГДНП; че проведените издирвателни мероприятия не дали резултат и че при справка в АИС „Граничен контрол” не било регистрирано влизане на подсъдимия в РБ след напускането му на 27.04.2013 г. При тези данни съдебният състав законосъобразно назначил служебен защитник на подсъдимия М. и разгледал и решил първоинстанционното дело в негово отсъствие при условията на чл. 269, ал. 3 от НПК.
При описаната по-горе хронология на процесуалното развитие на делото основателността на искането на осъдения М. подлежи на преценка на плоскостта на предпоставките, визирани в нормата на чл. 423, ал. 1 от НПК (изм., ДВ, бр. 93 от 2011 г.). Съгласно тази разпоредба искането на задочно осъдения за възобновяване се уважава, освен в случаите, когато след предявяване на обвинението в досъдебното производство се е укрил, поради което процедурата по чл. 254, ал. 4 от НПК не е могла да бъде изпълнена, или след като е изпълнена, не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина. В разглеждания казус липсват основания за възобновяване на наказателното производство, тъй като неприсъственото осъждане на искателя се дължи единствено на собственото му недобросъвестно поведение, което недвусмислено може да бъде окачествено като „укриване” – напускането на заявения от него адрес в гр. Търговище за неопределено време, без да уведоми съответния орган, заминаването му извън територията на страната и установяването му в чужбина на неустановен адрес, след като е знаел за предявеното срещу него обвинение на досъдебната фаза и е бил уведомен за задълженията си, произтичащи от взетата спрямо него мярка за неотклонение „подписка”. Значителната продължителност на престоя му извън границите на РБ – около осем месеца (считано от напускането на страната на 27.04.2013 г. до задържането му в РГермания по повод изпълнението на издадената от РП – Търговище ЕЗА) със сигурност изключва вероятността отсъствието на осъдения да се дължи на кратковременно пътуване. Трайното му установяване извън България разкрива целенасочено намерение да се отклони от наказателно преследване. Неговите действия по същество манифестират отказ от лично участие в наказателния процес, от което процесуално незаконосъобразно поведение той не може да черпи права в процедурата по възобновяване. Въпросът за даване ход и разглеждане на делото в отсъствие на молителя е бил правилно разрешен от съда, който е положил всички процесуални усилия по установяване на действителното местонахождение на привлечения към наказателна отговорност и осигуряване на участието му в съдебната фаза и е обезпечил и правото му на защита чрез назначаване на служебен защитник.
Изложените по-горе съображения на съдебния състав не се променят от обстоятелството, че осъденият М. е бил предаден от компетентните германски власти за изтърпяване на наложеното му наказание по НОХД № 361/2013 г. по описа на Т. въз основа на ЕЗА № 4/2013 г. от 17.10.2013 г., издадена от прокурор в РП – Търговище. В т. „d” от заповедта е отразено, че присъдата е била постановена задочно при предоставени правни гаранции по чл. 423, ал. 1 (изм., ДВ, бр. 93 от 2011 г.) и ал. 5 от НПК. Неправилно е поддържаното от искателя и защитника му становище, че разпоредбата на чл. 423, ал. 5 от НПК задължава съда да възобнови делото във всички случаи, когато искането е направено от задочно осъден, предаден на РБ от друга държава, при предоставени гаранции за възобновяване на делото. По съдържание нормите на ал. 1 (изм., ДВ, бр. 93 от 2011 г.) и ал. 5 на чл. 423 от НПК са взаимно обвързани. Правомощието за възобновяване на наказателното дело по чл. 423, ал. 5 от НПК не се упражнява самостоятелно и изолирано извън предпоставките на разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от НПК (изм., ДВ, бр. 93 от 2011 г.), която установява задължение за възобновяване на приключило наказателно производство в случаите на задочно осъждане, но само ако не са допуснати предвидените изключения на недобросъвестно поведение на осъдения: укриване от разследващите и правосъдни органи или неявяване пред съда без уважителна причина. Фактът, че в текста на ЕЗА са посочени гаранции, не обуславя императивно задължение за възобновяване на наказателното производство, а следва да се разбира в контекста на чл. 40, ал. 2 от ЗЕЕЗА (Нова – ДВ, бр. 55 от 2011 г.). Съгласно тази норма в случаите на задочно осъждане изпълняващата държава-членка може да откаже изпълнение на ЕЗА, освен ако заповедта „изрично не съдържа информация за спазване” на едно от четирите условия по т. 1 – т. 4 (залегнали и в новия чл. 4а на рамково решение № 2002/584/П., приет с чл. 2 от рамково решение № 2009/299/П. на Съвета). Р по н.д. 655/2014 г., ВКС, І н.о.; Р № 219 от 26.05.2014 г. по н.д. № 596/2014 г., ВКС, ІІІ н.о.; Р № 290 от 24.07.2014 г. по н.д. № 777/2014 г., ВКС, І н.о. и др.
В настоящия казус в т. „d” от приложената ЕЗА е описана информация във връзка с условието по т. 1 на чл. 40, ал. 2 от ЗЕЕЗА, поради което ВКС не е обвързан от безусловно задължение за възобновяване на делото, без оглед на обстоятелството дали осъденият е знаел за съдебното производство срещу него.
По изложените съображения ВКС прие, че искането на осъдения Б. М. за възобновяване на наказателното дело на основание чл. 423, ал. 5, вр. ал. 1 от НПК е неоснователно.
ІІ. Претенцията на осъдения М. за възобновяване на наказателното производство на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НК е частично основателна.
В саморъчното му искане е залегнало неоснователно възражение за необективно и непълно изясняване на фактическата обстановка и допуснати несъответствия и противоречия в свидетелските показания, останали извън вниманието на първоинстанционния съд. Първата инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, поради което не са налице заявените в искането пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на приетите осъдителни изводи. Възприетите от РС – Търговище основни фактически положения, очертаващи съставомерността на извършеното от Б. М. деяние по чл. 131а, вр. чл. 129, ал. 1 от НК са изведени в резултат на правилна логическа дейност. При изготвянето на атакувания съдебен акт в частта му относно приетата фактическа обстановка не са допуснати съществени непълноти. Задълженията на първоинстанционния съд по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на деянието е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. Съдържанието на мотивите дава основание недвусмислено да се заключи, че наличните противоречия между събраните доказателствени материали не са били игнорирани. Конкретните констатирани несъответствия са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно са формулирани изводите на съда относно достоверността на доказателствените средства и съображенията, въз основа на които те са били кредитирани или отхвърлени.
В частност, по отношение на оспорените от искателя показания на св. Р. Г. следва да се отбележи, че неговите изявления са напълно коректно интерпретирани според действителния им смисъл. В мотивите (л. 148 и л. 150 от съдебното дело) съдът изрично е отчел, че пострадалият не е могъл да идентифицира със сигурност лицето, което му е нанесло побоя. Въпреки това, изводите за авторството на посегателството по убедителен начин са изведени от съвкупния анализ на показанията на свидетелите очевидци К. В., В. В., В. С., косвено подкрепени от показанията на свидетелите П., Т., И., К., Ш., Т. и К., които след деянието са възприели споделеното от осъдения М. за случилото се и за участието му в инцидента. Молителят неоснователно претендира наличие на необсъдени съществени противоречия между показанията на св. В. и св. С.. Разликата между тези доказателствени средства обективно се свежда до обстоятелството, че св. В. е установил, че се е сбил със св. В., а осъденият М. е нападнал пострадалия св. Г.. Св. С. не е отрекъл, че св. В. и осъденият М. са нанесли удари на свидетелите В. и Г.. Тъй като обаче не е познавал нападателите, св. С. не е конкретизирал поименно кой от тях двамата е удрял св. В. и кой – пострадалия Г.. Фактът, че именно осъденият М. е нанесъл побоя над пострадалия Г. е бил приет за установен от съда по несъмнен начин въз основа на еднопосочните показания на св. В. и св. В., които няма как да бъдат игнорирани при разкриването на фактическата обстановка.
Обективният преглед на съдържанието на мотивите към първоинстанционната присъда, не подкрепя залегналите в искането за възобновяване възражения за допуснати процесуални нарушения при анализа на събраните доказателствени източници. В съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК решаващият съдебен състав е обосновал подробно констатациите си във връзка с приетата фактология на деянието и произтичащите от нея правни изводи. С оглед изложеното, ВКС не установи допуснати при разглеждането и решаването на делото съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
Настоящият съдебен състав намира обаче, че при индивидуализацията на наказанието на осъдения М. за престъплението по чл. 131а, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК са допуснати грешки, довели до явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК. С атакуваната присъда първоинстанционният съд е отмерил по отношение на дееца наказание шест години лишаване от свобода, определено при пълен превес на отегчаващите обстоятелства. Видно от залегналата в мотивите аргументация (л. 154 от съдебното дело), като такива са приети утвърденото престъпно поведение на осъдения, характеристиките на деянието, отличаващо се с арогантност, жестокост и бруталност, липсата на критичност и поправяне, изводими от факта, че престъплението е било извършено само няколко месеца след освобождаването му от затвора. Завишената степен на обществена опасност на деецът не следва да се обосновава на самостоятелно основание с „изграденото вече” престъпно поведение на осъдения, намерило израз в предходните му осъждания. Тъкмо обстоятелствата, свързани с обремененото съдебно минало на искателя, са обусловили квалификация на извършеното от него престъпление по чл. 131а, вр. чл. 29 от НК , поради което оценяването им като отегчаващо обстоятелство е незаконосъобразно. От друга страна, ВКС не се съгласява и с извода на първата инстанция, че по делото не се констатират никакви смекчаващи обстоятелства. Макар съдът да не е положил усилия за пълноценно изясняване на личностовата характеристика на М., по делото са налице данни, че той е полагал обществено полезен труд (като тапицер в [фирма], ), както и че е бил в тежко материално положение (видно от декларацията му за имотно състояние – не е разполагал с други доходи, освен трудовото му възнаграждение в размер на 310 лева; не е притежавал недвижими имоти и МПС). Данните за влошеното имотно състояние и трудовата ангажираност имат значение за индивидуализацията на наказателната отговорност на осъдения. Тези факти формират обективна база от смекчаващи обстоятелства, които обуславят намаляване на наложеното на осъдения Б. М. наказание за престъплението по чл. 131а, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК от шест години лишаване от свобода на четири години лишаване от свобода. Наказание в такъв размер отговаря на конкретната обществена опасност на дееца и на извършеното от него деяние, като успешно може да постигне целите на чл. 36 от НК, без да се явява прекомерно сурово за извършителя.
С оглед на тези съображения ВКС намери, че първоинстанционното наказателно дело следва да бъде възобновено, а постановената присъда – изменена, тъй като основанията за това са в полза на осъдения.
По изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ВЪЗОБНОВЯВА НОХД № 361/2013 г. по описа на РС – гр. Търговище.
ИЗМЕНЯ присъда № 56 от 12.09.2013 г., постановена по НОХД № 361/2013 г. по описа на РС – гр. Търговище , като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Б. Ц. М. наказание за извършеното от него престъпление по чл. 131а, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК от шест години лишаване от свобода на четири години лишаване от свобода.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.