7
7
Определение по т. д. № 3016/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 3016/13 на ВКС, ТК, І-во отд. Page 1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№329
София, 24.04.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 3016 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпили касационни жалби от Р В. М., чрез адв. М. И. и от И. К. М., чрез адв. В. К. срещу въззивно решение № 733/15.04.2013 г. по т. д. № 4020/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 24.04.2012 г. по гр. д. № 10852/2009 г. на СГС в осъдителната му част, вместо което е постановено отхвърляне на всички предявени от жалбоподателите искове: главен иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45 ЗЗД срещу ЗК [фирма], и предявените при условия на евентуалност искове: срещу [фирма] и Ж. Ч. по чл. 49 и по чл. 45 ЗЗД, както и срещу [фирма] по чл. 50 ЗЗД, както и в частта за присъдени разноски за производството.
В касационните жалби се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.
Касаторите са обосновали допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с процесуалноправни и материалноправни въпроси, като са посочили, че считат наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма] в писмен отговор взема становище за недопускане на касационно обжалване.
Ответникът Ж. Д. Ч. в писмен отговор чрез адв. Г. М. поддържа, че жалбата е неоснователна.
Ответникът [фирма] не представя становище по касационните жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими /с оглед изискванията за редовност/ – подадени са от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Софийски апелативен съд е приел /на стр. 7 от мотивите си/, че е безспорно установено от приложения като доказателство по делото Протокол за пътно-транспортно произшествие, както и от материалите по воденото досъдебно производство /протокол за оглед, скица и албум/ и от показанията на разпитаните свидетели, че на 23.06.2008 г. управляваният от Ж. Д. Ч. седлови влекач ”И. 440Е38” с ДК [рег.номер на МПС] е напуснал очертанията на пътното платно, минал през банкета и затревената площ и се ударил в къщата, собственост на ищците, който удар е довел до нейното пълно събаряне и унищожаване, както и на намиращите се в нея движими вещи.
За да отмени първоинстанционното осъдително решение по главния иск срещу застрахователно дружество [фирма] с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, САС е приел, че в производството по делото е останало недоказано наличието на противоправност в поведението на шофьора, както и причинна връзка между това действие и настъпилия вредоносен резултат, т. е. отсъствие на предпоставките по чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 223 КЗ.
Съдът е посочил, че в рамките на съдебното производство е било безспорно, че наказателното производство по н.о.х.д. № 122/2009 г. срещу водача на товарния автомобил е прекратено с определение от 17.06.2009 г., влязло в сила на 03.07.2009 г., поради амнистия по реда на чл. 289, ал. 1, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 2 НПК.
Мотивирано е отсъствие на предпоставки по чл. 300 ГПК, поради настъпилата амнистия, като е счетено, че доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване на всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД е на ищците – жалбоподатели. Според мотивите, вината в гражданския процес се презумира съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а оборването на презумпцията за вина е възможно само с доказателства, ангажирани от страните по гражданското дело, поради което е прието, че липсват предпоставките на чл. 45 ЗЗД и главният иск се явявал недоказан.
По отношение на претенцията по чл. 50 ЗЗД спрямо собственика на вещта – [фирма] и лицето, под чиито надзор се намира, Софийски апелативен съд е достигнал до извод, че макар и тази отговорност да е безвиновна и да е за вреди, произтичащи от обективно присъщи свойства и качества или дефекти на вещта, то тъй като нямало назначена съдебно – техническа експертиза, на база на която безспорно да се установи дали е налице техническа неизправност на товарния автомобил, настъпила непосредствено преди отклонението на автомобила от пътното платно, този въпрос останал неизяснен, при изрично оспорване на механизма на п.т.п. в два от отговорите на исковата молба.
Счетено е, че ищците не са ангажирали доказателства в тази насока, поради което исковете са отхвърлени.
По отношение на евентуалните искове по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД е посочено, че отговорността при възлагане на работа на друго лице се носи от проявилото виновно поведение /действие или бездействие/ лице или от възложителя на работата.
В изложенията към касационните жалби на ищците, чрез процесуалните им пълномощници, са изброени сходни процесуалноправни и материалноправни въпроси, които ще бъдат разгледани обобщено, предвид еднаквото процесуално качество на жалбоподателите.
Основните въпроси, които са поставени и в двете жалби, са свързани с процесуалноправни въпроси, поради което ще бъдат разгледани заедно, систематизирайки всеки от въпросите.
Първият поставен въпрос се отнася до разпределението на тежестта на доказване на вината, като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Поддържаното основание е по т. 1 и т. 2 на чл. 280 ГПК, предвид представените актови на ВКС – решение № 1205/06 от 06.10.2006 г. на ВКС и решение № 43/15.03.2011 г. по т. д. № 414/2010 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
По този въпрос е налице основание за допускане на касационно обжалване, предвид изводите на въззивния съд в обжалваното решение, разгледани подробно по-горе, и разрешенията, дадени по повод приложение на чл. 45 ЗЗД от ВКС в посочените и приложени съдебни актове. Действително законът урежда в чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината при деликтната отговорност с оборима презумпция. Оборимите законни предположения водят до разместване на тежестта за доказване. При непозволено увреждане, ако се установи, че определено лице е причинило вредата, то се счита, че това е известният факт, и законът заключава, че това лице е действало виновно – и това е неизвестният факт. Увреденият няма нужда да доказва вината на причинилия вредата – тя се счита за установена, освен ако причинителят на вредата не докаже липсата на вина. Ноторно е, че законните предположения се установяват, за да се улесни доказването на отделни факти.
Втория процесуалноправен въпрос, поставен също и от двамата жалбоподатели, е свързан със съдържанието на доклада, и дали е бил длъжен въззивния съд да отстрани нарушенията по този доклад. Дори и да се приеме, че въпросът е от значение за изхода на делото, не се констатира, че е разрешен в противоречие с т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 година. Настоящият състав извършва преценката си на база приетото разрешение в Тълкувателното решение, което е задължително за съдилищата, и което е постановено в резултат на разноречива съдебна практика, част от която са цитираните от страните решения, приложени към изложенията.
По третият процесуалноправен въпрос – задължен ли е въззивният съд служебно да назначи техническа експертиза, когато констатира, че са необходими специални знания за изясняване на обстоятелствата по делото, свързани с изясняване на въпроса дали е налице техническа неизправност на товарния автомобил, настъпила непосредствено преди п.т.п., жалбоподателите не са доказали визираното от тях основание по т. 1 на чл. 280 ГПК. Посоченото решение № 310/30.07.2010 г. по гр. д. № 1086/2009 г., второ отд. на ГК на ВКС съдържа разрешение на въпрос, свързан с приложение на чл. 146, ал. 2 ГПК и е коментирано ограничаване на възможността за страна по делото да ангажира доказателства за установяване на определени релевантни за процеса факти. В приложеното решение № 85/28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г. на ВКС, съдът се е произнесъл по реда на чл. 290 ГПК по друг правен въпрос, свързан с отговорността на няколко застрахователи, когато е налице вина и двамата водачи при п.т.п. По отношение на указанията за назначаване на експертиза съдът се е позовал на процесуална норма от отменения ГПК, предвид приключване на производството по този процесуален ред.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по въпроса за характера на съставени в хода на досъдебното производство писмени документи – протоколи за оглед на веществени доказателства, за оглед на местопроизшествие, както и за характера на протокола за п.т.п., предвид зачитането на протокола на п.т.п., съобразно посоченото във въззивния акт решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и недоказване на основанието по т. 1 на чл. 280 ГПК по отношение на останалите визирани писмени документи, предвид позоваването на определения на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК, които не съставляват задължителна практика и не могат да се използват за обосноваване достъп до касационно обжалване.
По следващия процесуалноправен въпрос – при иск по чл. 50 ЗЗД, чия е доказателствената тежест да се установи, че са допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при използване на вещта – на пострадалия или на собственика, жалбоподателят не установява основание по т. 1 на чл. 280 ГПК, тъй като се позовава на Решение №15/01.06.2012 г. по т. д. № 279/2011 г. ВКС, ТК, 1 отд., в което е прието, че застрахователното покритие по застраховка ГО включва в обема си и случаите, при които увреждането на третото лице е настъпило в резултат на безвиновно поведение на водача на м. п. с. по смисъла на чл. 257 и чл. 267, във вр. с. чл. 50 ЗЗД. В настоящото производство, претенцията по чл. 50 ЗЗД не е насочена спрямо застрахователя, поради което въпросът е неотносим.
Що се отнася до позоваването на решение № 367/12.05.2010 г. по гр. д. № 1140/2009 г. ВКС, ГК, то в същото правният въпрос, който е намерил своето разрешение по реда на чл. 290 ГПК е свързан с правната квалификация на иска – дали сме пред хипотеза на чл. 49, на чл. 45 или чл. 50 ЗЗД , но не и относно разпределението на доказателствената тежест. Поддържаното основание по този въпрос по чл. 280, т. 3 ГПК не е мотивирано, тъй като отсъствието на съдебна практика не означава задължение за ВКС да допусне до касационно обжалване, за да формира подобна практика.
Въз основа на изложеното, настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен въпрос.
Жалбоподателите са освободени от внасяне на държавна такса за касационно обжалване.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 733/15.04.2013 г. по в. гр. д. № 4020/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Делото да се докладва на председателя на Първо търговско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: