2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 33
гр. София, 02.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при секретаря Ани Давидова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1787 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. И. М., с адрес в [населено място], обл. Р., представляван от адв. Д. С., против въззивното решение № 269 от 14 декември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 428/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 314 от 27 юли 2017 г., постановено по гр.д № 331/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което М. е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на И. И. И., с адрес в [населено място], сумата от 100000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане – причинена смърт на баща му И. А. И., починал на 09.11.2013 г., вследствие на пътнотранспортно произшествие, станало на същата дата в близост до [населено място], за което деяние М. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 НК, с присъда № 4 от 9 февруари 2016 г. по н.о.х.д. № 981/2015 г. по описа на окръжния съд в [населено място], влязла в сила на 07.12.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането до окончателното ? изплащане, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 855 от 6 ноември 2018 г., за да се провери допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 185 по гр.д. № 889/2012 г. по описа на IV г.о. и решение № 557 по гр.д. № 1741/2009 г. по описа на III г.о., по въпроса в кои случаи при пресичане на извънградски път, в тъмната част на денонощието и при липса на пешеходна пътека, пешеходецът може да допринесе за настъпване на вредоносния резултат, и при констатиране на такова съпричиняване следва ли същото да бъде съобразено при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
С първото от сочените решения касационният съд при отговор на въпроса необходимо ли при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на пешеходеца с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението, се приема, че съобразно цитирания законов текст водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, като водачът на моторно превозно средство е длъжен да избере такава скорост на движение, която да му позволи да спре своевременно при възникнала, но все още невъзприета от него конкретна опасност. Изрично се подчертава, че при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. ВКС сочи, че е необходимо да се даде обоснован отговор дали водачът на моторното превозно средство е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективна и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. С второто сочено решение ВКС отговаря на въпроса кои предпоставки обуславят извод за съпричиняване на вредоносния резултат и в каква степен за случай на пътнотранспортно произшествие с пострадал пешеходец, когато заключение на техническа експертиза е дала извод за непредотвратимост на удара от страна на водача при конкретните условия, но съдът е формирал обратен извод с оглед обема обстоятелства, от значение за приложното поле на чл. 20 ЗДвП, съответно кой е началният момент на възникване на опасността и нейното възприемане при ситуация на ограничена видимост за участниците в произшествието – коя е техническата и коя правната страна на този въпрос, и каква е проекцията му в доказателствения процес, с оглед правилата на доказателствената тежест. В това решение отново се акцентира върху последователно възприеманото разбиране, че при предвидима опасност задължението на водача по чл. 20, ал. 2 ЗДвП не се ограничава само с реакцията, необходима от негова страна за избягване на произшествието чрез аварийно спиране, а и от избора на подходяща за конкретните пътни условия скорост. Подчертано е, че на водача на моторното превозно средство е вменено задължение да избере такава скорост на движение, която да му позволи реакция на възникнала, но все още невъзприета от него опасност, в частност поради наличие на ограничена видимост. При преценката за виновно и противоправно поведение на участниците в пътнотранспортното произшествие на съда се възлага задължението не само да се основава на възможността или невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието към момента, в който опасността е станала видима за водача, но и предвид възникването на опасна ситуация в невидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична – каквито са случаите при ограничаващи видимостта препятствия на пътното платно, зад които водач на автомобил в централна градска зона е следвало да следи за възможната поява на пешеходци откъм оформената непосредствено до уличното платно пешеходна зона, съобразявайки характера и интензивността на движението в конкретните условия.
Настоящия съдебен състав напълно споделя цитираното по-горе тълкуване на закона. Необходимо е да се отбележи и че при избирането на скоростта на движение съобразно атмосферните условия и частта на денонощието, в която се извършва придвижването, водачът на моторното превозно средство трябва да държи сметка за близостта до населено място, респективно възможността по пътното платно или непосредствено до него на банкета да се придвижват пешеходци, които и да пресичат платното за движение (сравни чл. 113, ал. 2 ЗДвП) предвид липсата на пешеходни пътеки в извънградска част на пътя. От друга страна, при конкретната пътна обстановка поведението на пострадалия пешеходец следва да се преценява с оглед възможността той да бъде обективно и субективно възприет като препятствие (предвид задължението му по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП), за да може водачът на моторното превозно средство да намали скоростта или да спре при възникналата опасност за движението. Пешеходецът носи задължението дори при пресичане на платното за движение по пешеходна пътека да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства – с разстоянието до тях и с тяхната скорост на движение (сравни действалата към момента на произшествието норма на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП), като светлините на превозните средства (задължителни за използване според чл. 70, ал. 1 и 3 ЗДвП) служат не само в помощ на водача, но и в помощ на останалите участници в движението, с оглед възприемането от страна на последните на приближаващото се пътно превозно средство.
ЗДвП урежда обществените отношения, свързани с безопасното придвижване по пътищата, предназначени за обществено ползване. Всеки може да участва в движението, като са установени множество правила, насочени към постигане на това то да е безопасно и безпрепятствено. Като участници в движението водачите на пътни превозни средства и пешеходците са равнопоставени. Както се разяснява в ТР № 2/2016 г., ОСНК, т. 6, б. г), водачите на пътни превозни средства са задължени да спазват такова поведение, което да осигури на носителя на правото на преминаване на пътното платно – пешеходеца, възможност за реализация на това право, но освен носител на правото на пресичане, което му е предоставено от правната норма, пешеходецът има и определени задължения. Законът с чл. 113, ал. 2 ЗДвП дава право на пешеходците да пресичат платното за движение и извън определените за целта места, но на това право не съответства задължение на водачите на пътни превозни средства да ги пропуснат. ВКС заключава, че при упражняване на правото на пешеходеца да пресече платното за движение, той е длъжен да се съобрази с общите ограничения и забрани по чл. 113, ал. 1, т. 1, 2 и 4 и чл. 114, т. 1 и 2 ЗДвП.
По въпросите за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадал, доказателственото значение на влязлата в сила присъда и доколко констатациите на наказателния съд в мотивите на присъдата обвързват гражданския съд, касационният съд в решение № 168 по т.д. № 509/2009 г., II т.о., определя, че фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за него гражданският съд не може да формира изводите си въз основа събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в мотивите на присъдата относно деянието, в причинна връзка, с която се претендира обезщетение за вреди и спрямо вредоносния резултат и се въвежда възражение за съпричиняване. В решение № 67 по т.д. № 1873/2013 г., I т.о., касационният съд отрича възможността изводът за съпричиняване на вредоносния резултат да може да се основава единствено на мотивите на наказателния съд. Предмет на изследване в наказателното производство е поведението на делинквента, но не и поведението на пострадалия, освен ако съпричиняването не е елемент на престъплението. В гражданското производство, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване, независимо дали по отношение на същите вече са били събрани доказателства в хода на наказателното производство.
В процесния случай твърдението за съпричиняване не е доказано, както правилно е приел въззивният съд – не е доказано по категоричен начин с поведението си пострадалият да е допринесъл за настъпването на вредите, тъй като не е доказано, че той е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата, което да се намира в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. В исковата молба се твърди, че настъпването на тежкия вредоносен резултат се дължи изцяло на изключителната вина на касатора, а в отговора на исковата молба се поддържа, че настъпването на смъртта на И. И. се дължи на съпричиняване от негова страна поради противоправно поведение като пешеходец, изразяващо се в пресичане на пътното платно при условия на ограничена видимост, в тъмната част на денонощието, в нарушение на разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 и чл. 114, т. 2 ЗДвП. С доклада по делото е указано на касатора в качеството му на ответник, че носи доказателствената тежест за направеното в отговора възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия. В тази връзка е изискан заверен препис от присъдата, ведно с мотивите на наказателния съд. Преписът от присъдата и мотивите към нея е приобщен като доказателство по делото. Други искания за доказателства във връзка със спорното съпричиняване не са правени. Въпросът за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат е посочен като спорен в първоинстанционното решение, а твърдението е прието за недоказано, като са коментирани мотивите към присъдата на първоинстанционния наказателен съд. С въззивната жалба е оспорен изводът на съда, че не е доказано възражението за съпричиняване от страна на пострадалия, и се сочат мотивите на решение № 251 по н.д. № 1023/2016 г., III н.о., ВКС, в което касационният съд приема за основателно възражението за съпричиняване от страна на пострадалия пешеходец – праводател на ищеца, а за неправилно възприетото от инстанциите по фактите за неосъществено нарушение от негова страна на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, тъй като пострадалият е предприел пресичане на извънградски път в тъмната част от денонощието, т.е. при наличието на рискови за безопасността му фактори, и така с поведението си е допринесъл за настъпване на общественоопасните последици. Касаторът в тази жалба поддържа, че обстоятелствата за пресичането, времето, начина и мястото са установени в хода на наказателното производство, видно от съдържанието на постановените съдебни актове, поради което фактът на съпричиняване не се нуждае от допълнителни доказателства, а е въпрос на правни изводи.
Предвид посочената по-горе практика на ВКС, чието тълкуване се споделя и от настоящия съдебен състав, тъй като съпричиняването не е елемент на конкретното престъпление, в извършването на което касаторът е бил признат за виновен, поведението на пострадалия при надлежно въведено възражение за съпричиняване е следвало да е предмет на изследване и установяване със съответните доказателствени средства, за което правилно доказателствената тежест е била възложена на сторилия възражението. След като касаторът не е изпълнил процесуалното си задължение да представи или да поиска събирането на съответните доказателства, основателно възражението му е било прието за недоказано.
Обжалваното решение е постановено в нарушение на процесуалните правила при установяване на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.
За установяване на твърдените от ищеца неимуществени вреди, претърпени от него вследствие смъртта на баща му, който бил негова единствена опора и подкрепа, и с когото го свързвали силни чувства на обич, топлота и привързаност, пред първата инстанция са разпитани свидетели. Съдът приема за установени тежките последици от смъртта на бащата на ищеца, изразили се в промени в личния и социалния му живот, и отразили се на здравословното му състояние чрез проблеми в съня, безпокойство, нежелание да се храни, изпадане в депресия, което наложило лечение и предписан от психиатър прием на медикаменти. Още с отговора на исковата молба е оспорено твърдението на ищеца за влошаване на неговото здравословно състояние, като във въззивната жалба се изтъква, че то не е доказано чрез назначаване на съответната медицинска експертиза. При тези оплаквания, в нарушение на процесуалните правила съдът не се е съобразил с разясненията, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, и при възникналата необходимост от установяване на съответния факт, не е назначил служебно експертиза и не е определил задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да го докаже.
Ето защо обжалваното решение следва да се отмени и делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане при съобразяване на горните указания. По искането за присъждане на разноски за касационната инстанция ще се произнесе въззивният съд в съответствие с чл. 294, ал. 2 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 269 от 14 декември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 428/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ВРЪЩА делото на въззивния апелативен съд в [населено място] за ново разглеждане.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: