О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
гр. София, 27.06.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2867 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Б. А., срещу решение № 1803/12.07.2018 г. по гр.д. № 6343/2017 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4386/16.06.2017 г. по гр.д. № 8665/2014 г. на Софийски градски съд за осъждане на М. Б. А. да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 36 295,64 лв., представляваща полученото от нея на 02.01.2014 г. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Й. Т. И. при ПТП на 23.12.2011 г. и мораторна лихва за периода 27.08.2013 г. – 02.01.2014 г., ведно със законната лихва от 13.06.2014 г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, гр. София оспорва касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че производството по делото е образувано по насрещен иск на „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД срещу М. Б. А., предявен във висящо производство по гр.д. № 5590/2014 г. на Софийски градски съд по претенция на М. Б. А. срещу застрахователното дружество по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на сумата от 115 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на бившия й съпруг Й. Т. И., настъпила при ПТП на 23.12.2011 г. С предявения насрещен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД застрахователят претендира връщане на сумата от 36 295,64 лв. като получено от М. Б. А. извънсъдебно без основание обезщетение за неимуществени вреди. С решение № 7996/20.11.2015 г. по № 5590/2014 г. на Софийски градски съд, потвърдено с решение № 1330/27.06.2016 г. по в.р.д. № 1758/2016 г. на Софийски апелативен съд, прекият иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на М. Б. А. за сумата от 115 000 лв. е отхвърлен. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в частта, с която са уважени преките искове на останалите трима ищци, като относно отхвърлителната му част касационна жалба не е подавана от М. Б. А. или от „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД. При така възприетата фактическа обстановка решаващият съдебен състав е счел, че спорният въпрос по делото е дали М. Б. А. попада в кръга на лицата с право да получат заплатеното от застрахователя по доброволен ред обезщетение за неимуществени вреди. Въз основа на изслушаните по делото свидетелски показания, въззивният съд е приел, че към датата на ПТП – 23.12.2011 г. ответницата и починалият Й. Т. И. не са живели на съпружески начала. Посочил е, че липсват данни за установена между двамата близост, както и че три дни преди да настъпи ПТП М. Б. А. е придобила право на собственост върху поземлен имот, ведно с построената в него жилищна сграда. С оглед на това Софийският апелативен съд е достигнал до извода, че обезщетението за неимуществени вреди е получено от ответницата при начална липса на основание. Счел е за неоснователно релевираното възражение за наличие на влязло в сила решение на ВКС, с което със сила на пресъдено нещо е признато правото на М. Б. А. да получи изплатеното обезщетение. Позовавайки се на възприетото от съдебната практика на ВКС разрешение относно силата на пресъдено нещо и на отхвърлителния диспозитив на касационното решение, въззивният съд е приел, че не е налице сила на пресъдено нещо, която да обоснове правото на ответницата на обезщетяване по реда на чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на вреди, настъпили от смъртта на бившия й съпруг.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГП касаторът въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „При наличието на влязло в сила решение, преюдициално по отношение на настоящия спор, следва ли съдът да се съобрази с него или следва да постанови друго противоречащо решение по вътрешно убеждение?”; 2. „Следва ли липсата на диспозитив по отношение на предявен иск поради липса на въззивна и касационна жалба за ищеца да е основание съдът да не се съобрази с влязлото в сила решение?”. Твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Първият въпрос е формулиран като релевантен за настоящето дело с оглед изложеното твърдение, че влязлото в сила решение на касационната инстанция има силата на пресъдено нещо по отношение на спорното материално право, тъй като в мотивите към решението е установен фактът, че касаторът има правото на обезщетение за неимуществени вреди. Непротиворечива е съдебната практика, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на влязлото в сила съдебно решение, а не и мотивите на решението – т.18 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Приетото е аргументирано с това, че мотивите съдържат констатации относно юридическите и доказателствени факти и преюдициалните правоотношения, които не са елемент от спорния предмет. Съгласно решение № 58/26.04.2016 г. по гр.д. № 5180/2015 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, решението влиза в сила само между същите страни и техните универсални и частни правоприемници, придобили права в хода на процеса, по отношение на предявеното основание на спорното право в исковата молба и формираното искане. Произнасянето по тези три въпроса се съдържа в диспозитива на решението, което е концентриран израз и краен извод за това дали спорното право съществува на предявеното основание за ищеца, а при отрицателен установителен иск – дали ответникът притежава отричаното от ищеца право на всички възможни основания. Съгласно чл.236, ал.1, т.5 ГПК диспозитивът съдържа какво постановява съда по спорното право. Мотивите се излагат към решението – чл.235, ал.2 ГПК и по съдържание съставляват анализ на доказателствата в тяхната взаимна връзка и зависимост при използване правилата на логиката, подвеждането на приетите за установени факти под правната норма и формиране на правни изводи от тях. В тази връзка и по смисъла на решение № 57/27.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, мотивите не отразяват волята на съда по съществото на повдигнатия пред него правен спор, а само начина на формиране на тази воля, поради което не се ползват със сила на пресъдено нещо и не са задължителни за страните. В горепосоченото решение е посочена разликата между силата на пресъдено нещо и доказателствената сила на мотивите на решението. Прието е, че докато силата на пресъдено нещо важи само относно спорното право между страните по делото и не може да се оборва инцидентно, то доказателствената сила важи относно фактите, потвърдени или отречени в мотивите, противопоставима е и на трети лица и може да се оборва инцидентно. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението, а с доказателствена сила – мотивите. Безспорно мотивите на решението съдържат редица юридически или доказателствени факти, но те не се ползват със задължителна сила по отношение на тези факти и доказателствената сила на мотивите може да се опровергава с всякакви доказателствени средства. В този смисъл е и решение № 317/12.02.2019 г. по т.д. № 796/2018 г. на ВКС, II т.о, постановено по чл.290 ГПК, съгласно което силата на пресъдено нещо по иск за правоотношения установява правоотношението, както то е индивидуализирано от правопроизводящите го факти, но не и от тяхното осъществяване или неосъществяване. Решаващите правни изводи на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Вторият въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. Същият е формулиран в контекста на твърдения, че въззивният съд е приел, че не е налице сила на пресъдено нещо, защото диспозитивът на касационното решение не съдържа произнасяне по претенцията на касатора. Така поставен въпросът не съответства на мотивите на обжалваното решение. Изводът за липса на сила на пресъдено нещо апелативният съд е основал на отхвърлителния диспозитив на касационното решение. Изрично е посочил, че няма правомощието да обсъжда произнасянето от касационната инстанция по исковата претенция на М. Б. А. и дали ВКС е сезиран или не с касационна жалба относно частта на въззивното решение, отнасяща се до касатора.
Неоснователни са и доводите за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци.
По разноските. На основание чл.81 ГПК и според представения списък по чл.80 ГПК, договор за процесуално представителство от 19.09.2018 г., фактура № [ЕГН]/21.09.2018 г. и преводно нареждане от 10.10.2018 г. касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 1 457 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1803/12.07.2018 г., постановено по гр.д. № 6343/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Б. А. от с. Алтимир, [улица], общ.Бяла С. да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане” АД, гр. София, [улица] сумата от 1 457 лв. (хиляда четиристотин петдесет и седем лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.