Определение на ВКС – ГК, III г.о. 6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
гр. София, 17.01. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Д. гр.д. № 3034/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 6109 от 26.04.2016 г. на Р. И. И. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Р. А. от АК-С. против въззивно решение № 610 от 30.03.2015 г., постановено по гр.д. № 2103/2015 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав в частта, с която е отменено решение № 2268 от 06.04.2015 г., постановено по гр.д. № 10058/2012 г. на Софийски градски съд и Р. И. е осъдена да заплати на Р. Г. П. по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, сумата от 5 448,47 лв., съставляваща обезщетение за ползване без основание на недвижим имот. Жалбоподателката моли да се отмени обжалваното решение като се отхвърли изцяло предявения иск или делото бъде върнато делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевират се касационните основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката поддържа, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, който е разрешен в противоречие с практика на ВКС и практиката на съдилищата, намерила израз в решение № 721 от 28.10.1992 г., постановено по гр.д. № 580/1992 г. на ВКС, I г.о. и Тълкувателно решение № 129 от 30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, а именно: Необходимо ли е съсобственик на общ имот да е лишен от възможността да ползва вещта съобразно с правата си и същият да е отправил покана до ползващия вещта съсобственик да му предостави ползването й, за да бъде уважен иск за заплащане на обезщетение за ползване. Представя и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, свързани с приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно: решение № 172 от 06.07.2011 г., постановено по гр.д. № 996/2010 г. на ВКС, IІІ г.о. и решение № 121 от 04.04.2011 г., постановено по гр.д. № 1147/2010 г. на ВКС, IІІ г.о.
Срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. П. от [населено място] срещу Р. И. иск за горницата над сумата от 5448,47 лв. до пълния предявен размер от 16 965 лв., е подадена касационна жалба с вх. № 6646 от 09.05.2016 г. от Р. Г. П., чрез процесуалния му представител адв. Л. Т. от АК-С.. В жалбата се навеждат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като се иска неговата отмяна и уважаването на исковата претенция в претендирания размер. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса – „заповедта, издадена по ЗЗДН за отстраняване на собственика от негов имот за определен период от време, лишава ли го за този период от пълния обем на правото му на ползване съгласно действащото законодателство“. По този въпрос се релевира общото и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се сочи, че съдебна практика по него не е създадена, поради което и тълкуването му по реда на чл. 290 ГПК ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поставен е и правният въпрос от процесуално естество за приложението на чл. 12 ГПК, а именно -длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, който въпрос касаторът-ищец твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и представя решение № 37 от 29.03.2012 г., постановено по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба на ищеца, Р. И. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Р. А., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Постъпилите касационни жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение и да уважи предявеният от Р. П. срещу Р. И. иск по чл. 59 ЗЗД в посочения размер, въззивният съд е приел за установено, че с договор за продажба от 01.11.2002 г. ищецът П. е придобил собствеността върху парцел (УПИ), находящ се в [населено място], [улица], целият с площ от 464 кв. м., заедно с ? ид. ч. от втория етаж на двуетажна жилищна сграда, построена в имота. С втори договор от 01.11.2002 г., ищецът е придобил собствеността на целия първи етаж, застроен от 80 кв.м., както и ? ид.ч. от втория етаж на същата сграда. Със съдебно решение от 05.07.2010 г. по гр.д. № 8290/2009 г. на Софийски районен съд е бил прекратен с развод сключеният между Р. П. и Р. И. граждански брак по вина на двамата съпрузи, а с решение от 11.01.2010 г. по дело № 8673/2009 г. на Софийски районен съд е издадена заповед за защита, с която ищецът е бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Р. И., като същият е бил отстранен от съвместно обитаване с ответницата на процесното жилище за срок от 6 месеца и за този срок е било забранено на Р. П. да се приближава на разстояние по-малко от 50 метра до жилището, което решение е влязло в сила на 04.03.2010 г. Предвид признанията на ответницата, направени в открито съдебно заседание от 23.01.2014 г. и изявленията й в „насрещна“ нотариална покана, изпратена до ищеца, както и при преценка на останалите доказателства, съдът е приел, че Р. И. е владяла имота до 01.03.2011 г. По отношение на претендирания от ищеца период на обезщетение от 05.07.2010 г. – 04.09.2010 г. съдът е изложил съображения, че по това време е действала Заповед по Закона за защита от домашно насилие, по силата на която П. не е имал право да приближава процесния имот, поради което същият не е разполагал с възможност да реализира наемна цена и не се е обеднил от обстоятелството, че бившата му съпруга е използвала процесното жилище. При тези съображения е формиран и крайният извод по делото за основателност на исковата претенция за периода след изтичането на шестмесечния срок на издадената по ЗЗДН заповед, а именно от 04.09.2010 г. до преустановяването на ползването на жилището от ответницата на 01.03.2011 г., респективно за неоснователност на иска в периода между 03.07.2010 г. и 04.09.2010 г. както и за времето след 01.03.2011 г. до 29.07.2014 г./датата, на която ищецът е бил въведен във владение/
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че по поставения от касатора – ответник Р. И. И. материалноправен въпрос, касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение не следва да се допусне, тъй като не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно възприетите с Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК задължителни указания по приложението на чл. 280 ГПК материалноправният и/или процесуалноправният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. С обжалваното решение е възприета правна квалификация на предявения иск по чл. 59 ЗЗД, която разпоредба предвижда субсидиарно приложение на института на неоснователно обогатяване в случаите на неоправдано имуществено разместване. Посочената от касатора съдебна практика и формулировката на изведения въпрос засяга фактическия състав на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, какъвто въззивният съд не е поставял на разглеждане. В мотивите на решението не се съдържат констатации на съда за наличие на съсобственост между страните по делото върху спорния недвижим имот и не е обосновано приложно поле на посочената норма на Закона за собствеността. Съгласно установената съдебна практика за възникването на вземането по чл. 59 ЗЗД, за разлика от вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС, покана не е необходима, като в този смисъл са ППВС № 1/79 г., както и решение по гр.д. № 1502/2010 г. на ВКС, II г.о., в които се приема, че вземането за обезщетение възниква от деня на имущественото разместване. Основание за пораждането на вземането е невъзможността на собственика на имота да извлича гражданския плод от него, поради което и дължимото обезщетение намира израз в средната наемна цена за имота през съответния период. Обсъдените от въззивния съд нотариална и насрещна нотариална покана, разменени между страните, разкриват дейността на съда по събиране и приобщаване на доказателствения материал с оглед установяване на действителната фактическа обстановка по делото, но не сочат, че съдът е придал на тези разменени книжа значението на волеизявления, които са от значение за възникването на претендираното обезщетение по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. В този смисъл и оплакванията на страната, изложени в подкрепа на поставения въпрос, че съдът не зачел липсата на покана от страна на ищеца да му бъде предоставено ползването на имота са неотносими и не обосновават надлежно общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. От изложеното следва, че поставеният правен въпрос от касаторката-ответник не е обуславящ за изхода на делото, тъй като разрешаването му не може да предопредели различен изход на спора, поради което по него не следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Поставеният в приложеното към жалбата на ищеца Р. Г. П. изложение на основанията за допускане на касационно обжалване материалноправен въпрос – дали заповедта, издадена по Закона за защита от домашно насилие за отстраняване на собственика от негов имот за определен период от време, го лишава за този период от пълния обем на правото му на ползване, е обуславящ за изхода на делото, поради което по него касационно обжалване следва да се допусне. В. съд е дал разрешение на поставения въпрос, което е предопределило изхода на спора за част от процесния исков период на претендираното парично обезщетение. Същевременно, допускането на касационно обжалване по поставения въпрос ще бъде от принос за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което по този въпрос е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК от касатора-ищец по поставения правен въпрос от процесуално естество, свързан с приложението на чл. 12 ГПК. Той се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т. ч. и на посоченото съдебно решение от касатора. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, съобразявайки установените данни по делото, твърденията и възраженията на страните, че в случая предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за обезщетение за неоснователно ползване на процесния собствен на ищеца имот от ответницата, е частично основателен и следва да бъде уважен в размер на сумата 5 448,47 лв., за периода от 05.09.2010 г. до 01.03.2011 г.
К.-ищец следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 33,46 лв. като в противен случай производството по жалбата ще бъде прекратено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 610 от 30.03.2015 г., постановено по гр.д. № 2103/2015 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав в частта, с която е потвърдено решение № 2268 от 06.04.2015 г., постановено по гр.д. № 10058/2012 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения иск от Р. Г. П. от [населено място] срещу Р. И. И. от [населено място], за заплащане на обезщетение за ползване без основание на недвижим имот, на основание чл. 59 ЗЗД, за периода от 05.07.2010 г. до 04.09.2010 г.
УКАЗВА на Р. Г. П. от [населено място] в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение по чл. 288 ГПК, да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 33,46 лева и да представи документ за това.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 610 от 30.03.2015 г., постановено по гр.д. № 2103/2015 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав в останалите му обжалвани части, по касационни жалби с вх. № 6109 от 26.04.2016 г. на Р. И. И. от [населено място] и с вх. № 6646 от 09.05.2016 г. на Р. Г. П. от [населено място].
След внасяне на държавната такса, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: