2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
гр. София, 12.03.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1062 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. Н. и М. И. Н. срещу решение от 05.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 137/2012 г. на Монтанския окръжен съд (М.). С него, като е потвърдено решение от 22.03.2012 г. по гр. дело № 570/2011 г. на Монтанския районен съд (МРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу Р. Ф. И., в качеството му на [фирма], иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата 8 000 лв. – обезщетение за неоснователно обогатяване за периода 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 1 000 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 01.04.2010 г. – 10.10.2011 г.; в тежест на жалбоподателите са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът „Р. Ф. И., в качеството му на [фирма], в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба и на предявените искове.
В писменото изложение на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда следният материалноправен въпрос: когато с влязло в сила съдебно решение е прогласена нищожността на договор за учредяване на вещно право на строеж върху чужд имот, от кой момент и на какво основание за собственика на застроения имот възниква право на обезщетение за лишаването му от ползата от имота, срещу държателя на сградата (въпросът е уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 2, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Касаторите навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като по отношение на първото от тях поддържат, че посоченият материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 5/01.03.1980 г. по гр. дело № 86/1979 г. на ОСГК на ВС, а по отношение на второто – че материалноправният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
И. в изложението на жалбоподателите материалноправен въпрос е включен в предмета на спора по делото, разрешен е от въззивния съд, като е обусловил правните му изводи в обжалваното решение, и е от съществено значение за изхода на спора по делото.
Предявеният от касаторите главен иск за обезщетение, се основава на твърденията им, че ответникът е изградил незаконна постройка (кафе-сладкарница и магазин за хранителни стоки) върху 210 кв.м. от собствения им имот – УПИ с площ 722 кв.м., която е осъден да премахне, но не е сторил това през процесния период. По делото е установено, че касаторите-ищци са собственици на 7/8 идеални части от имота, дарени им от техния дядо К. М. Г. с нотариален акт № 146/31.03.2005 г. Между дарителя и ответника е имало сключен на 01.09.2003 г. договор за наем на процесните 210 кв.м. от имота, върху които е изградена постройката. Касаторите-ищци прекратили наемното правоотношение на 31.03.2006 г. и с решение по гр. дело № 287/2006 г. ответникът е бил осъден да им върне застроените 210 кв.м. от имота, на основание чл. 233 от ЗЗД. Това решение е било изпълнено, като на 06.02.2009 г. ответникът е бил отстранен от имота на ищците – по изп. дело № 84/2008 г. на ЧСИ М. И.. С решение по гр. дело № 110/2009 г. на МРС, потвърдено с решение по възз. гр. дело № 187/2010 г. на М., влязло в сила на 23.11.2010 г., по предявен от касаторите-ищци иск, е обявена нищожността на договор от 16.09.1999 г., сключен между [община] и ответника за прехвърляне правото на строеж на сградата (кафе-сладкарница и магазин за хранителни стоки) в процесния имот. Със същото решение, по предявен също от касаторите-ищци иск по чл. 109 от ЗС, ответникът е осъден да премахне сградата, построена в нарушение на закона. Между страните няма спор, че сградата не е премахната в течение на процесния по делото период 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г., а и след това.
При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос е откога възниква за собственика правото да търси обезщетение от държателя на вещта – от момента, от който последният е започнал да държи вещта, или от момента на установяване нищожността на основанието, на което я държи. Приел е също, че държателят дължи на собственика обезщетение за ползване на имота на отпаднало основание, а не на първоначална липса на основание, т.е. – от момента на установяване нищожността на сделката, в случая – от влизане в сила на решението за обявяване нищожността на договора от 16.09.1999 г. между [община] и ответника за прехвърляне правото на строеж. В тази връзка са изложени съображения, че по съдебен ред е заличено с обратна сила правото на държателя да ползва вещта, поради което е налице изначална липса на основание да се задържи получената престация, но правото на собственика да търси обезщетение за ползване на имота без основание от страна на ответника-държател се дължи на отпаднало основание. Посочено е и, че правото на обезщетение на основание чл. 59 от ЗЗД и правото да се иска възстановяване на разменените престации по нищожен договор са с различно правно основание и съществуват паралелно, като връщането на собствеността се дължи на изначална липса на основание за придобиването й, а обезщетението за ползване на имота без основание се дължи на отпаднало основание от момента на превръщането на собственика в държател, т.е. от момента на влизане в сила на съдебното решение за обявяване нищожността на сделката. Прието е и че с този момент е свързана и изискуемостта на вземането по чл. 59 от ЗЗД – тя е настъпила след влизане в сила на съдебното решение на 23.11.2010 г., а в случая процесният период 01.04.2010 г. – 01.12.2010 г., за който се претендира обезщетение, е преди това, поради което искът с правно основание чл. 59 от ЗЗД е неоснователен; неоснователен е и акцесорният иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД.
При така изложените мотиви от въззивния съд, изведеният от касаторите материалноправен въпрос несъмнено представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Този правен въпрос обаче не е предмет на разрешаване в посоченото и представено от касаторите, решение № 5/01.03.1980 г. по гр. дело № 86/1979 г. на ОСГК на ВС. В него е разгледан съвсем различен правен въпрос, а именно – за приложението на отменената ал. 3 на чл. 34 от ЗЗД, когато с иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД – при начална липса на основание, се търси връщане на даденото по нищожен договор между страните по него. По настоящото дело такава хипотеза не е налице, поради което и между това посочено и представено от жалбоподателите решение, и обжалваното от тях въззивно решение, не е налице противоречие; респ. не е налице и наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че материалноправният въпрос, изведен в изложението на жалбоподателите, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като по него не е налице трайно установена съдебна практика.
С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос: когато с влязло в сила съдебно решение е прогласена нищожността на договор за учредяване на вещно право на строеж върху чужд имот, от кой момент и на какво основание за собственика на застроения имот възниква право на обезщетение за лишаването му от ползата от имота, срещу държателя на сградата.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 185 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 05.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 137/2012 г. на Монтанския окръжен съд;
УКАЗВА на жалбоподателите Н. И. Н. и М. И. Н. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представят по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 185 лв.; в противен случай касационната им жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на посочения едноседмичен срок, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.