4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 343
гр. София, 25.04.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3713 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба – № 3798/12.07.2018 г. по регистъра на ВТАС /Великотърновски апелативен съд/, подадена от М. А. М. против решение № 125 от 19.06.2018 г. по гр. дело № 143/2016 г. на ВТАС.
Ответникът – Прокуратура на Република България не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е отхвърлен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от М. А. М. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 4000 лв. и 35000 лв., ведно със законната лихва от 24.10.2016 г. до окончателното изплащане. За да постанови този резултат второинстанционният съд приема, че решение № 149 от 25.07.2017 г. по гр. дело № 109/2017 г. на ЛОС /Ловешки окръжен съд/ е правилно в обжалваната от ищеца част. По отношение на елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът излага мотиви за доказаност на иска по основание, като приема, че по обвинението срещу пострадалото лице за извършено престъпление от общ характер – чл. 308, ал. 1, вр. чл. 26 НК производството е прекратено, поради погасяване по давност, а по обвинението за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4 НК съдът констатира, че М. М. е оправдан с влязла в законна сила присъда № 144 от 16.06.2016 г. по НОХД № 2770/2015 г. на Плевенски районен съд, потвърдена с решение № 239 от 21.10.2016 г. по ВНОХД № 590/2016 г. на Плевенски окръжен съд. Обосновани са съображения за доказаност на твърденията за неимуществени вреди до присъдения размер от 4000 лв.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпрос по отношение, на който поддържа като допълнително основание – произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд. Съдържанието на въведения въпрос е: „Как следва да се определя обезщетението за неимуществени вреди, с оглед разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД ?“. Жалбоподателят поддържа, че противоречието на въззивното решение с установената съдебна практика се състои в приетото от апелативния съд разбиране, че за процесния период от 6 години, когато са му били повдигнати незаконно обвинения за извършени умишлени престъпления „справедливият размер на обезвредата е в размер на 4000 лв.“. В изложението са изброени касационни решения, без мотивиране на твърдението за противоречие в правните разрешения. Изложени са доводи по чл. 281, т. 3 ГПК.
Така представено изложението не съдържа основания за допускане на касационен контрол. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е очертал фактите и обстоятелствата, които са релевантни за размера на иска – продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство – 6 години, считано от датата на привличането му като обвиняем /13.09.2010 г./ до влизане в сила на оправдателната присъда /21.10.2016 г./, през който период същият е изпитвал негативни емоции /притеснение, страх, безпокойство, стрес/, подробно е разгледал извършените процесуални действия в досъдебното производство и в съдебното производство, наложената мярка за неотклонение – „подписка“, обсъдил е съдебно – психиатричната експертиза и констатациите, които вещото лице е изложило относно здравословното състояние на ищеца. Излагайки съображения за обстоятелствата, които имат значение за размера на обезщетението, въззивният съд е формирал изводите в решението си в съответствие с правните разрешения относно критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, като е посочил и как тези обстоятелства са се отразили върху духовната сфера на ищеца. Така в мотивите съдът в съответствие с разрешенията в решение по гр. дело № 6268/2015 г. на ВКС, ІV г.о. и в решение по гр. дело № 2666/2016 г. на ВКС, ІV г.о. е разграничил неимуществените вреди, които са доказани от неимуществените вреди, които не са доказани. Въззивната инстанция е констатирала, че не са установени твърденията за заболявания на ищеца – например артериалната хипертония, за която няма данни да е възникнала в резултат на стреса от воденото наказателно производство, както и е посочено от решаващият състав, че не е доказано повдигането на обвинението да е имало негативно отражение върху професионалната дейност на М. М., включително, че поради образуваното наказателно производство не е могъл да си намери работа. По този начин апелативният съд е процедирал при формиране мотивите на съдебния акт съобразно тълкувателните разрешения по прилагането на чл. 52 ЗЗД, обосновани в цитираните касационни решения, както и в решенията, постановени от състави на ВКС по гр. дело № 3707/2016 г. на ІV г.о. и по гр. дело № 829/2015 г. на ІІІ г.о., в които е обосновано разбирането, че когато се твърди от ищеца причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания, те трябва да бъдат посочени в исковата молба, но съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка, при което в тежест на пострадалият е да докаже засягането на съответното благо с незаконосъобразното обвинение. В случая апелативният съд е съобразил посочените разрешения на касационния съд по тълкуването и прилагането на закона, като в съответствие със същите е аргументирал виждането, че многобройните явявания на ищеца в наказателното производство, както пред разследващия орган, така и в съдебното производство и свързаните с тях неудобства не следва да бъдат отчитани самостоятелно, тъй като се включват в обема на неимуществените вреди, които се репарират, заради продължително воденото наказателно производство, приключило с оправдаване на ищеца. В тази връзка са подложени на преценка постановения правен резултат от оправдателната присъда, прекратяването на наказателното производство по обвинението по чл. 308, ал. 1 НК и законосъобразния характер на действията на правозащитните органи до прекратяване на производството, обсъдени са в тази връзка разясненията в т. 8 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК за отговорността на Прокуратурата и е развито виждането, че възражението на ищеца за злоупотреба с власт при извършване действията на разследващите органи не могат да се разглеждат с оглед хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ, който е специален закон, уреждащ отговорност на държавата единствено при установяване на елементи от регламентираните в него фактически състави. Съдът е съобразил разясненията в т.11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС за вземане предвид броят на деянията, тяхната тежест, за които е повдигнато обвинение, причинната връзка между незаконността на обвиненията и претърпените вреди. По тези правни разрешения, които обективират разбирането на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД касаторът не е поставил правни въпроси, както и не е обосновал твърдението си за противоречие между изводите на апелативния съд и тези на ВКС в цитираните решения. В изложението липсва съпоставяне на правните разрешения във въззивното решение и изброените касационни решения. Изложените по – горе съображения на настоящата инстанция обуславят извод за съответствие на приетите от въззивния съд разрешения с тълкувателните мотиви на съставите на ВКС в практиката, на която се позовава страната. В конкретния случай не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение. Твърденията за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК не са относими към настоящето производство, а доводът за явна несправедливост на съдебния акт няма връзка с основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК /по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК основанието „очевидна неправилност“ също така няма връзка с използвания от страната израз „явно несправедливо“ решение/.
Твърдението на касатора за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди в занижен размер в сравнение с приложените касационни решения не релевира основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основанията за селектиране на касационната жалба се формират единствено при разгледани идентични правни въпроси от въззивния съд и ВКС, които при изясняване на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД могат да възникнат при сходство на обстоятелства, относими към същото понятие – характер на обвинението, един и същи вид мерки на процесуална принуда, сходна продължителност на наказателното производство, сходни последици в негативните преживявания на незаконно обвиненото лице и др. В настоящия случай такава идентичност на общите и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като между делата, разгледани от въззивния съд и касационния съд не е налице сходство на обстоятелствата, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поради това и с тази част от изложението не е аргументирано наличие на предпоставки за разглеждане на жалбата по същество.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 125 от 19.06.2018 г. по гр. дело № 143/2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: