8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 348
С., 10.05.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 807/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. А. от [населено място], Област С., лично и като баща и законен представител на Г. Д. А., срещу решение № 615 от 15.04.2011 г. по гр. д. № 894/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-11 състав решение № 3433 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 4086/2007 г. в частта за отхвърляне на предявените от посочените лица искове с правно основание чл. 226 КЗ срещу Застрахователна компания [фирма], [населено място].
Касаторите поддържат, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевират оплаквания срещу размера на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същите са прекомерно занижени и не съответстват на претърпените болки и страдания, както и оплаквания срещу извода на съда за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца Д. А., респ. че съпричиняването е в равна степен с това на виновния за произшествието водач, като считат този извод за противоречащ на събраните по делото доказателства. В касационната жалба са изложени подробни аргументи и срещу отхвърлянето на претенцията на ищеца Г. Д. А. за имуществени вреди в размер на дължимата от починалото при ПТП лице /негова майка/ издръжка.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Като значими за конкретното делото са поставени въпросите: 1. За предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредите от страна на пострадалите при отчитане степента на участие на делинквента и на пострадалите, както и връзката между допуснатото от тях нарушение на правилата за движение и получените увреждания; 2. За приложение принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди; 3. За допустимостта съдът да обсъжда във връзка с механизма на ПТП доказателства, събрани по наказателното дело /протоколи за разпит на свидетели – на К. П. и на ищеца Д. А./, както и мотивите на присъдата; 4. За дължимостта на обезщетение за имуществени вреди на непълнолетно дете в размер на издръжката, за която е бил задължен починалият при произшествието родител; 5. За приложението на чл. 63, ал. 3 ГПК /отм./, т. е. следва ли ищците да заплатят разноски на ответника при частично отхвърляне на исковете в хипотезата, когато са освободени от заплащане на държавна такса и разноски по делото. По отношение на всички въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, като по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД се поддържа също основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а по въпросите за дължимостта на обезщетението за имуществени вреди в размер на дължимата издръжка и за дължимостта на разноски – е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът – Застрахователна компания [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 07.03.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, постановено по предявени от Д. И. А. и Г. Д. А. от [населено място], Област С. срещу ЗК [фирма], [населено място] субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел, че са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответния застраховател за заплащане на обезщетение за вредите от настъпилото на 17.09.2007 г. пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на застрахования при него водач М. Д. М.. Изводът за наличие на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД е направен въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. авто-техническа и медицински експертизи, приети без да са оспорени от страните, като е зачетена и влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 276/2008 г. на Сливенски окръжен съд, с която причинилият произшествието водач е признат за виновен. Решаващият състав е споделил изцяло изводите в първоинстанционния акт както по отношение размера на дължимото на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди, така и по отношение приетия обем на съпричиняване на вредите /1/2/ от страна на ищеца Д. И. А.. Като неоснователни в тази връзка са приети доводите и в двете жалби. Твърдението на въззивниците-ищци за липса на съпричиняване е преценено като неоснователно предвид безспорните по делото доказателства за допуснато от страна на ищеца Д. А. нарушение на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в управлението на превозно средство /каруца/, което не е обозначено по предвидения в закона начин /със светлоотразители/, както и за неадекватното му поведение като участник в движението /твърде бързо движение на каруцата в средата на дясното платно на пътя/, резултат от употребата на алкохол в значително количество /2.09 промила/. Неоснователността на доводите на въззивника-ответник за по-малък обем на съпричиняване е аргументирана с високата скорост на движение /90 км/ч/, която именно се явява решаваща за невъзможността да бъде възприета своевременно движещата се на пътя каруца. Като справедлив размер на обезщетенията, дължими на ищеца Д. И. А. за неимуществени вреди, обоснован конкретно от първоинстанционния съд, към мотивите на който въззивната инстанция е препратила, са приети съответно: сумата 30 000 лв. – за смъртта на С. Г. Н., с която посоченият ищец е живял на съпружески начала; сумата 60 000 лв. – за смъртта на всяко от фактически отглежданите от него деца И. Г. и Д. Г. и 6 000 лв. – за причинените му травматични увреждания, като поради приетото съпричиняване обезщетенията са присъдени в размер на половината от тези суми. По отношение на ищеца Г. Д. А. искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка му С. Г. Н. е уважен за сумата 65 000 лв., а за неимуществени вреди от травматичното му увреждане – за сумата 1000 лв. Поради липса на ангажирани доказателства за средствата, необходими за издръжката му, изцяло е отхвърлена претенцията на същия ищец за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за сумата 12 720 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато само по поставения от касатора Г. Д. А. въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД във връзка с обезщетението за неимуществени вреди за претърпяното от същия травматично увреждане. Освен, че е значим за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаването му е обусловило частичното отхвърляне на този иск, по отношение на посочения въпрос е осъществено и допълнителното изискване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обобщена в ППВС № 4 от 1968 г., доколкото съдът не е съобразил установените с нея критерии за определянето му.
Всички останали въпроси, които са поставени от двамата касатори, не могат да обосноват допускане на касационния контрол.
На първо място, не може да се счете, че въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на С. Г. Н., И. Г. и Д. Г., както и за размера на присъденото на ищеца Д. И. А. обезщетение за неимуществени вреди от получените при произшествието травматични увреждания е решен в отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. При определяне размера на дължимите на ищците обезщетения въззивният съд, в рамките на изключителната си компетентност на правораздавателен орган, е съобразил всички онези обстоятелства, които е счел за значими за конкретния случай. Що се отнася до правилността на тази преценка, проверката на същата е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му, в какъвто смисъл са изричните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради наличието на задължителна съдебна практика – както цитираното постановление, така и множество решения на ВКС, постановени по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК /2007 г./, не може да се счете за осъществено поддържаното по въпроса за приложимостта на чл. 52 ЗЗД основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Отделно от това, посоченото основание е и недоказано, тъй като представените в негова подкрепа съдебни решения /решение № 603 от 09.06.2009 г. по гр. д. № 209/2009 г. на САС; решение № 1595 от 17.12.2009 г. по гр. д. № 233/2009 г. на САС; решение № 917 от 29.11.2010 г. по гр. д. № 474/2010 г. на САС/ не са влезли в сила и поради това не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г., а влязлото в сила решение № 189 от 06.10.2008 г. по гр. д. № 1013/2008 г. е постановено при факти и доказателства, които са напълно различни от тези по настоящото дело.
Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК отсъстват и по отношение на поставения от касатора Д. И. А. въпрос, свързан с приложимостта на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. За да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на този ищец, въззивният съд е взел предвид събраните по делото доказателства за механизма на процесното пътно-транспортно произшествие, като именно в съответствие с формираната задължителна съдебна практика /решения по чл. 290 ГПК, едно от които е и цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ е извършена преценка доколко конкретното поведение на пострадалия е допринесло за настъпването на вредите. Следователно, изводът за съпричиняване и приетият негов обем е обусловен изцяло от възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и от обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което и в съответствие с указанията по т. 1 от цитираното тълкувателно решение същият е относим към основанията за касационния контрол, а не към основанията за допускането му.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпроса, свързан с претендираното от касатора Г. Д. А. обезщетение за имуществени вреди в размер на издръжката, дължима от починалата при произшествието негова майка. Атакуваното решение не е в противоречие нито със задължителната съдебна практика, на която се позовава касаторът – ППВС № 4/61 г., нито с формираната по реда на чл. 290 ГПК такава практика /решение № 100 от 28.07.2011 г. по т. д. № 645/2010 г. на І т. о. и решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о./, доколкото въззивният съд е отхвърлил тази претенция не защото е отрекъл правото на непълнолетния ищец да получи обезщетение за имуществени вреди, а защото по делото не са ангажирани доказателства, установяващи релевантните към нея факти – за средствата, необходими за неговата издръжка и за доходите на двамата родители, които са от значение за определяне размера на същата. Съществуването на задължителна съдебна практика по посочения въпрос налага извод за отсъствие и на поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложимостта на разпоредбите на чл. 63, ал. 3 и чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ относно дължимостта на разноски в полза на ответника за отхвърлената част от исковете. Поради това, че са напълно ясни и не се нуждаят от тълкуване с оглед разкриване на точния им смисъл, а и предвид съществуващата богата и непротиворечива съдебна практика по приложението на посочените разпоредби, не може да се счете, че решаването на поставения въпрос би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице и твърдяното противоречие между въззивното решение и цитираното от касаторите определение № 67 от 10.02.2009 г. по ч. гр. д. № 7/2009 г. на ВКС, ІV г.о., тъй като последното касае въпроса за дължимостта на разноски /възнаграждение за служебно допусната от съда експертиза/ от самата страна, която е освободена от заплащане на такива, а не въпроса дали ищецът, който е освободен от заплащане на държавна такса и разноски, дължи разноски на другата страна за отхвърлената част от исковете.
Що се отнася до процесуалноправния въпрос за съобразяването на доказателства, които не могат да бъдат счетени за годни да установят механизма на пътно-транспортното произшествие, настоящият състав намира, че същият не е обуславящ изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е аргументиран с твърдението на касаторите, че съдът е взел предвид протоколите за разпит на ищеца Д. А. и на лицето К. П., съставени в наказателното производство, както и мотивите на постановената по отношение на виновния за ПТП водач присъда. Това твърдение, обаче, е в явно противоречие с данните по делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, механизмът на произшествието е установен въз основа на назначената по делото /още в първоинстанционното производство/ автотехническа експертиза и приетия без да е оспорен протокол за ПТП, а позоваването на мотивите на присъдата и на показанията на ищеца Д. А. е само допълнителен аргумент в подкрепа на направените от състава изводи. Още повече, че показанията на ищеца са относими към употребата на алкохол от него, който факт се доказва и от приетия по делото протокол за химическа експертиза. Напълно невярно е и твърдението, че са взети предвид свидетелски показания, които не са събрани по предвидения в ГПК ред – разпитания като свидетел в наказателното производство К. П. е допуснат и разпитан като свидетел и по настоящото дело /в съдебно заседание на 01.06.2010 г./. Поради липса на общата предпоставка, не следва да бъде обсъждано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано по отношение на посочения въпрос.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав счита, че касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато само по въпроса за размера на дължимото на касатора Г. Д. А. обезщетение за неимуществени вреди за полученото от него травматично увреждане, като по всички останали въпроси такова не следва да бъде допуснато.
Предвид освобождаването на касатора от заплащане на държавна такса на основание чл. 83 ГПК, делото следва да бъде докладвано на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване, без да бъдат давани указания за внасяне на такса.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 615 от 15.04.2011 г. по гр. д. № 894/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Д. А. иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 17.09.2007 г. за претърпяното от същия травматично увреждане за разликата от 1000 лв. до пълния предявен размер 20 000 лв.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 615 от 15.04.2011 г. по гр. д. № 894/2011 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част.
Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: