2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 354
гр. София, 30.10.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1398 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 142/02.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 356/2014 г. на Варненския апелативен съд (ВАпС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на решение № 44/14.01.2014 г., изменено в частта му за разноските с определение № 1371/13.05.2014 г., постановени по гр. дело № 1099/2013 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), е обявен за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, сключеният на 14.04.2008 г. предварителен договор с нотариална заверка на подписите с рег. № 2425/14.04.08 г. на нотариус Т. В. с рег. № 479, по силата на който дружеството-жалбоподател прехвърля на ищците Д. П. Р. и А. Б. Р. правото на собственост върху недвижим имот – ателие № 6, с идентификатор 10135.5510.727.4.11, разположено на третия етаж на сградата, секция „Г”, находяща се в [населено място],[жк], местност „Б.”, ул. „К.” № 2-А (подробно описано), заедно със съответния процент идеални части от общите части на сградата, равни на 8,79 кв.м., както и със съответните припадащи се идеални части от правото на собственост върху поземления имот с идентификатор № ., върху който е разположена жилищната сграда, срещу задълженията, поети от приобретателите-ищци, посочени в т. І и т. ІІ от предварителния договор, а именно: в деня, следващ заверката на същия предварителен договор, да подпишат без възражения приетото и описано в б. „Г”, изменение на ПУП-ПРЗ № 80/28.02.2008 г. на главния архитект на [община], както и в тридневен срок от издаване на заповедта на кмета на общината за неговото одобрение, да подпишат същата отново без възражения, до въвеждането на сградата в експлоатация да не предприемат каквито и да било правни и/или фактически действия срещу касатора, пряко и/или косвено, имащи за последица контрол върху подробните устройствени планове и/или извършваното строителство за и в имота на жалбоподателя, с цена в размер на данъчната оценка, която с пълното и своевременно изпълнение на задълженията в т. І и т. ІІ от предварителния договор страните приемат, че е изплатена; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
В касационната жалба на ответното [фирма] се излагат оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваната част от въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК; изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответниците по касационната жалба – ищците Д. П. Р. и А. Б. Р., в отговора си, в откритото съдебно заседание и в писмени бележки излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата.
С определение № 819/23.06.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – следва ли въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото, като разгледа и отговори на всички възражения и доводи на страните по съществото на правния спор, и може ли в тази връзка той да направи извод от решаващо значение за спора – по отношение установяването на даден правнорелевантен факт, без да са налице признания от страните на този факт или приемането му за безспорен, при направено възражение с отговора на исковата молба и без да са обсъдени каквито и да било доказателства в тази насока.
Този процесуалноправен въпрос е разрешен от апелативния съд в противоречие с трайно установената задължителна практика на ВКС (намерила израз в решение № 124/28.04.2010 г. по гр. дело № 3972/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС и пр.), съгласно която, въззивният съд, като инстанция по същество, следва да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички възражения, правни доводи и оплаквания на страните, свързани с твърденията им по съществото на спора. В мотивите към обжалваното решение апелативният съд, без да обсъди изрично направеното възражение на касатора с отговора на исковата молба, без да обсъди доказателствата по делото и без да е отделено като безспорно това обстоятелство по делото, е приел, че е безспорно между страните, че ищците – приобретатели по процесния предварителен договор са изпълнили пълно и своевременно, поетите по него задължения, описани в т. І и т. ІІ от същия.
Тъй като тези процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, не налагат събирането на нови доказателства, респ. – повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорният между страните въпрос, дали ищците са изпълнили задълженията си по процесния предварителен договор, следва да бъде решен по същество от настоящата касационна съдебна инстанция.
С отговора си на исковата молба касаторът-ответник е възразил единствено, че няма данни и доказателства ищците да са изпълнили задълженията си по предварителния договор, както те твърдят в исковата си молба, но без ответникът да е излагал конкретни насрещни твърдения за неизпълнение на тези задължения. Към исковата си молба по гр. дело № 2042/2009 г. на ВОС, което в своята цялост – всички писмени доказателства по него – са приобщени като доказателства в първоинстанционното производство по настоящото дело, самият касатор-ответник е приложил влязлата в сила заповед № 173/25.07.2008 г. на зам.-кмета на [община], с която е одобрен ПУП-ПРЗ въз основа на предписание № 80/28.02.2008 г. на главния архитект на общината; представил е и удостоверение № 41/10.09.2009 г. на главния архитект за въвеждането на строежа (сградата) в експлоатация. Не се установява заповедта и предписанието да са подписани „без възражения“ от ищците, както буквално те са се задължили с процесния предварителен договор, но по делото не са налице никакви твърдения, данни и доказателства ищците да са възразили по някакъв начин срещу заповедта и предписанието – в неизпълнение на същността на това тяхно задължение – за въздържане от такива възражения. По делото няма и твърдения, данни и доказателства, до въвеждането на сградата в експлоатация ищците да са предприели „…каквито и да било правни и/или фактически действия…“ срещу дружеството-касатор („първата страна“, както то е посочено в договора), „…пряко и/или косвено, имащи за последица контрол върху подробните устройствени планове и/или извършваното строителство…“, т.е. – да не са изпълнили и това свое договорно задължение за бездействие.
С отправянето до ищците на нотариалната покана за сключване на окончателен договор, представена по настоящото дело също от касатора-ответник, последният и извънсъдебно е признал изпълнението на насрещните задължения на ищците по т. І и т. ІІ от процесния предварителен договор. Изпълнението на тези техни задължения за въздържане от действия по иницииране на административен контрол върху строителството, т.е. – за бездействие, по никакъв начин не е оспорено от страна на жалбоподателя-ответник и в рамките на водените от страните преговори за сключване на окончателен договор, видно от писмените доказателства, също представени с отговора на исковата молба.
Съвкупната преценка на така установените обстоятелства по делото обуславя несъмнен извод, че ищците са изпълнили насрещните си задължения по т. І и т. ІІ от процесния предварителен договор. Същото е прието и от апелативния съд в обжалваното решение, поради което допуснатите от него процесуални нарушения при формирането на този извод, не са съществени – не са повлияли на изхода на правния спор по делото.
Неоснователни са и останалите оплаквания в касационната жалба за недопустимост и за неправилност на обжалваната част от въззивното решение.
С включването в диспозитива на тази част от решението на израза: „…с цена в размер на данъчната оценка, която с пълното и своевременно изпълнение на задълженията в т. І и т. ІІ от предварителния договор страните приемат, че е изплатена”, който не е включен в петитума на исковата молба, въззивният съд не е постановил недопустимо или неправилно решение. В съдебната практика (включително задължителната такава на ВКС) никога не е имало съмнение, че в исковата молба, с която се предявява конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, е достатъчно да е посочен ясно процесният предварителен договор, без да е необходимо да се възпроизвеждат неговите клаузи от страна на ищеца. Такова задължение има съдът – в постановеното от него решение, с което уважава иска и обявява договора за окончателен (в този смисъл е например решение № 537/08.07.2010 г. по гр. дело № 349/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС). В случая, цитираният от страна на касатора израз, съдържащ се в обжалваната част от въззивното решение (диспозитива му), е именно една от клаузите на процесния предварителен договор.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че недопустимо и в нарушение на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнесъл извън предметните предели, очертани с въззивната жалба на ищците, като е приел, че касаторът-ответник е собственик на процесния имот, въз основа на непосочени от ищците писмени доказателства. Основното оплакване във въззивната жалба на ищците е, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по делото не са представени доказателства, от които да е видно, че ответното дружество е собственик на процесния имот, както и че с това са нарушени чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, съобразно които съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като конкретно е посочено, че съдът не е обсъдил представените по делото скица на поземления имот и схема на самостоятелния обект. Въззивният съд е изградил извода си, че ответното дружество-касатор е собственик на процесния имот, въз основа на писмени доказателства (три нотариални акта, разрешение за строеж, удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж и удостоверение за данъчна оценка), които се намират в кориците на гр. дело № 2042/2009 г. на ВОС, което (както вече беше посочено) в своята цялост – всички писмени доказателства по него – са приобщени като доказателства в първоинстанционното производство по настоящото дело. Следователно, въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на правния спор по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, е извършил служебната проверка съгласно императивната процесуалноправна норма на чл. 363 от ГПК – по повод изричното оплакване във въззивната жалба и въз основа на писмени доказателства, които макар да не са били сочени от ищците по делото, са надлежно събрани по него.
Правилно – изхождайки от конкретните уговорки на страните, съгласно чл. 20 от ЗЗД, и обосновано апелативният съд е приел и че процесният предварителен договор няма характера на такъв за покупко-продажба, доколкото страните не са уговаряли изплащането на цена за имота, а разкрива белезите на предварителен договор за сключване на окончателен ненаименован договор – прехвърляне на имот срещу задължение на ищците да изразят съгласието си с изменението на ПУП и неговото одобрение, както и да се въздържат от посочените в договора правни и фактически действия до въвеждането на сградата в експлоатация. В тази връзка – също обосновано и при правилно приложение на материалния закон, изследвайки действителната воля на страните, въззивният съд е тълкувал и уговорката в процесния договор „…за цена, не по-висока от данъчната оценка…”, като е приел, че това не е уговорка за покупна цена (престация на купувача) по договора (каквато е тезата на касатора-ответник по делото), а е уговорка на стойност, по която да се оформи сделката, с оглед дължимите данъци и такси при сключването й. Този извод ясно следва от несъмнено непаричния характер на обсъдените и по-горе задължения, които ищците единствено са поели по процесния предварителен договор. С разрешаването на този спорен между страните по делото въпрос по тълкуването на процесния предварителен договор, въззивният съд – в качеството си на инстанция по същество, се е произнесъл в рамките на правния спор по предявения иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, поради което не е допуснал и процесуални нарушения, включително – на разпоредбата на чл. 269 от ГПК, както неоснователно се поддържа в касационната жалба. Неоснователно касаторът поддържа и че тези изводи на съда били направени при недопустимо позоваване на мотивите към влязлото в сила между същите страни, решение № 77/15.06.2010 г. по гр. дело № 244/2010 г. на ВАпС. Въззивният съд единствено е посочил, че споделя приетото в мотивите към това влязло в сила решение, но не е приемал, че тези мотиви се ползват със сила на пресъдено нещо. Напротив – изрично е изтъкнато, че обвързващата сила на това влязло в сила решение е само по въпросите за наличието на основание, на възможен предмет и на липса на противоречие с добрите нрави, т.е. – по предмета на исковете по чл. 26 от ЗЗД на дружеството-жалбоподател срещу ищците по настоящото дело, които са отхвърлени по това друго дело.
От гореизложеното следва, че касационните оплаквания на жалбоподателя са неоснователни, а въззивното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат – в обжалваната част, с която е уважен искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, поради което то следва да бъде оставено в сила в тази негова част.
Тъй като изходът на спора по делото не се променя в касационната инстанция, при липсата на оплаквания на касатора относно произнасянето на въззивния съд по разноските по делото, решението му следва да се остави в сила и в тази негова част. Също предвид крайния изход на спора по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца Ангел Р., претендираните и направени от последния (но не и от другата ищца) разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата в касационното производство, в размер 1 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 142/02.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 356/2014 г. на Варненския апелативен съд – в обжалваната част, с която е уважен искът с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и относно разноските по делото;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на А. Б. Р. сумата 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.