2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
гр. София, 29.03.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 60361 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото [фирма] срещу решение № 909/22.06.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 1189/2016 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 77/08.03.2016 г. по гр. дело № 706/2015 г. на Асеновградския районен съд (А.), е отхвърлен, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК от жалбоподателя срещу Г. А. К., иск за признаване за установено, че последният дължи сумата 23 616.55 лв. – главница и сумата 9 994.18 лв. – наказателна лихва за периода 05.01.2011 г. – 26.04.2013 г., представляващи задължения по договор за кредит „експресо“ № 08107/12.08.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.04.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение № 306/30.04.2013 г. по ч. гр. дело № 701/2013 г. на А.; в тежест на касатора са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните три правни въпроса: 1) при липсата на конкретно зададен въпрос към вещото лице по назначена експертиза и наличието на противоречиви данни както в констативната част на самото заключение по нея, които противоречат също така на други писмени доказателства по делото, следва ли съдът да прави фактически изводи въз основа на противоречивите данни или следва да поиска допълване на заключението, за да се изясни конкретното обстоятелство; 2) намира ли приложение в производството по чл. 422, ал. 1 от ГПК нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК по отношение на факта на изтичане на крайния срок за изплащане на кредита (последен падеж), при положение, че този факт е настъпил след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и преди приключване на съдебното дирене в първата инстанция; и 3) изискуемо ли е по смисъла и в хипотезата на иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл. 418, вр. чл. 417, т. 2 от ГПК и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, но чиито уговорен между страните падеж е настъпил в хода на делото. Касаторът навежда и трите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като излага съображения, че тези три въпроса са решени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът Г. А. К. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че няма основание да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
След подробно обсъждане в мотивите към обжалваното решение на приетото по делото заключение на вещото лице, което въззивният съд е кредитирал изцяло като компетентно изготвено и неоспорено от страните, същият е приел за установено, че към твърдяната в исковата молба на касатора, дата на предсрочна изискуемост на процесния банков кредит – 23.11.2010 г., не е била налице изцяло или частично непогасена от ответника анюитетна вноска, която да е просрочена с повече от 90 дни, каквато забава е уговорена в договора за кредит, за да настъпи предсрочна изискуемост. Също въз основа на заключението на вещото лице, окръжният съд е приел за установено, че към твърдяната в заявлението на касатора за издаването на заповедта за изпълнение, по-късна дата на предсрочна изискуемост на кредита – 05.01.2011 г., вече е имало забавено плащане на вноска с повече от 90 дни, но след изтичането на тази забава банката не е уведомила ответника, че ще се възползва от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
При обсъждането на изцяло възприетото от него и неоспорено от страните заключение на вещото лице, въззивният съд не е констатирал нито противоречиви данни в констативната част на заключението, нито противоречие с писмени доказателства по делото, каквито се сочат в първия формулиран от касатора процесуалноправен въпрос, нито пък този въпрос е бил повдиган по някакъв начин и обсъждан във възивната инстанция. При това положение, този процесуалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното решение и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Касационното обжалване обаче следва да се допусне по останалите два правни въпроса в изложението на касатора, които – уточнени, конкретизирани и обобщени от настоящата инстанция (съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), се свеждат до следния по-общо формулиран въпрос, а именно: намира ли приложение в исковото производство по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК по отношение на факта на изтичане на крайния уговорен между страните срок за изплащане (последния падеж) на задължението по банков кредит, при положение, че този факт е настъпил след подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и преди приключването на съдебното дирене в първата инстанция, респ. – изискуемо ли е в тази хипотеза цялото вземане на банката по кредита, ако той не е бил обявен за предсрочно изискуем на длъжника преди подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение.
Въззивният съд е разрешил този въпрос, като е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба на касатора-ищец, че настъпилият в хода на съдебното производство краен срок на връщане на целия кредит също води до изискуемост на процесния дълг, излагайки следните съображения в мотивите към обжалваното решение: Заявените от молителя в заповедното производство правопораждащи факти са предмет на установяване в производството по чл. 422 от ГПК. Подаването на възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение поражда правен интерес за кредитора да предяви иск за съществуването на оспореното вземане. С решението по този иск ще бъде признато или отречено същото право, за което е издадена заповедта, поради което в заявлението за издаването ? трябва да бъдат посочени всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането. Съдът, който разглежда предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск, следва да се съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното производство. Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно – от ищеца по иска за съществуването на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум. С оглед това естество на защита, която се получава по реда на чл. 422 от ГПК, съдът, който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл. 417 от ГПК правопораждащи факти. Окръжният съд е приел, че в настоящия случай предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводни книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Приел е също, че ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание, с оглед на което искът се явява неоснователен и недоказан. Въззивният съд е приел, че същото е относимо и за случаите, когато дългът е станал изискуем и на друго основание, настъпило в хода на съдебното производство – с изтичане на крайния срок за погасяване на задължението, тъй като това представлява ново основание, различно от първоначално заявеното пред заповедния съд и съответно пред исковия съд с исковата молба, следователно представлява изменение на иска в негово основание, което е недопустимо. Съдът е изложил и съображения, че изтичането на крайния срок за погасяване на кредита в хода на съдебното производство не представлява факт от значение за спорното право по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК, а позоваването на същия е своего рода изменение на иска по основание, което принципно във всички случаи е недопустимо след изтичането на преклузивния срок по чл. 214, ал. 1 от ГПК, а конкретно в производство по чл. 422 от ГПК е недопустимо установителният иск да се предявява на основание, различно от соченото пред заповедния съд. По така изложените съображения въззивният съд е намерил предявения по делото иск за неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира, че така възприетото разрешение в мотивите към обжалваното решение, е в противоречие с посочената в тази връзка в изложението на касатора, т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
С оглед изложеното, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния въпрос: намира ли приложение в исковото производство по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК по отношение на факта на изтичане на крайния уговорен между страните срок за изплащане (последния падеж) на задължението по банков кредит, при положение, че този факт е настъпил след подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и преди приключването на съдебното дирене в първата инстанция, респ. – изискуемо ли е в тази хипотеза цялото вземане на банката по кредита, ако той не е бил обявен за предсрочно изискуем на длъжника преди подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 672.22 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 909/22.06.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 1189/2016 г. на Пловдивския окръжен съд;
УКАЗВА на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 672.22 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.