5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№36
гр. София,15.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2700/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Х. П., Х. Л. П. и А. Л. П., всички чрез адв. Ф., срещу решение № 6039 от 29.11.2017 г. по гр. д. № 616/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Ответникът Център за спешна медицинска помощ – Б., чрез своя пълномощник, е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се сторените разноски.
Третото лице – помагач „Застрахователно дружество Евроинс“ АД – [населено място], чрез процесуалния си представител, е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Изразено е становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Третото лице – помагач А. М. Т. не е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Окръжен съд – Благоевград е потвърдил решение №3872/10.05.2017 г. по гр.д. №1305/2015г. на Районен съд – Благоевград. С последното са отхвърлени исковете на касаторите против Център за спешна медицинска помощ – Б. за заплащане, на основание чл. 49 от ЗЗД, на обезщетение за неимуществени вреди, в размер на по 6 666. 66 лв. за всеки един от тях (частични претенции от общо дължимата сума от по 33 333. 33 лв. за всеки) за търпените болки и страдания, притеснения, безсилие и чувство на страх, които са изпитали от загубата на техния близък родственик С. П., във връзка с настъпилото на 09.06.2014 г. влошаване на здравословното й състояние, което в последствие е довело и до смъртта й. С атакуваното решение са присъдени в полза на ответника и сторените разноски за въззивното производство, в размер на 1 150 лв.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 283 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Въззивният съд е постановил горния резултат като е приел, че от анализа на съвкупния доказателствен материал по делото не се установяват противоправни действия или бездействия на служители на ответния център, които да обосновават ангажиране на безвиновната му гаранционно – обезпечителна отговорност по чл.49 от ЗЗД. Посочил е, че ищците не са доказали твърденията си за неадекватна (поради неправилно диагностициране) и ненавременно оказана спешна медицинска помощ (поради непредприемането на действия по транспортирането на болната за хоспитализация при първото посещение на адреса от екипа за спешна помощ на 09.06.2014 г.) от служители на ответника, в причинна връзка с което поведение да е настъпил леталния изход за наследодателката. Счел е, че съставената документация – фишове за спешна медицинска помощ, данните на хартиен носител от информационно – комуникационната система за приети повиквания на телефон 112, журнал за транспортни посещения и извлечението от рапортна книга съставлява официални свидетелстващи документи и на основание чл. 179, ал. 1 от ГПК са надеждна база за експертно изследване, назначено и извършено в първата съдебна инстанция. Извел е аргументи за липса на твърдения от ищците, че данните във въпросните документи са неверни или непълни, поради което ги е кредитирал като източник на информация за извършените посещения на адреса на болната от спешния медицински екип и отразените констатации за нейното здравословно състояние. Съобразявайки нормативно установения режим за извършването на медицинската дейност в страната, вкл. и закрепен на конституционно ниво (чл. 52 от КРБ) въззивният съд е достигнал до извод, че състоянието на пациентката не е покривало никоя от хипотезите на действащия към 09.06.2014 г. медицински стандарт за предоставяне на спешна медицина и в частност на описаните неврологични състояния по Глава 8, т. 3, които изискват спешна хоспитализация. Прието е, че в случая действията на пристигналия на адреса на болната първи реанимационен екип на спешна помощ не са били в отклонение от дължимото и предписано поведение, установено с цитирания стандарт, с изключение на неизвършеното изследване с преносимия Е., с какъвто екипът е разполагал. Съдът е намерил за недоказана поддържаната при това посещение лекарска грешка в диагностицирането на пациентката от доктор Т.. Установено е, че последният е извършил прегледа съобразно състоянието, в което е намерена болната и наличната информация за нея от присъствалия на прегледа неин съпруг – ищеца Л. П.. Обсъдени са данните от депозираните свидетелски показания и е прието, че при посещението на първия реанимационен екип на спешна помощ у пациентката не са били изразени симптоми на спешно неврологично състояние – мозъчен инсулт, налагащо незабавна хоспитализация. Възприето е експертното заключение на вещите лица по делото, че установената при това посещение симптоматика на болната (съобразно кредитираните показания на св. М.) е възможно да е резултат и на артериалната хипотония, и получен колапс от диуретична терапия, както е приел лекарят (доктор Т.). При липсата на изразени у пациентката симптоми на спешно неврологично заболяване – мозъчен инсулт, въззивният съд е формирал извод, че в случая не се е налагала незабавната й хоспитализация. Така е обосновано становището за недоказаност на допусната от екипа на спешна помощ при първото посещение на 09.06.2014 г. в дома на болката „лекарска грешка“, изразяваща се неадекватното й диагностициране, която да я е лишила от навременно животоспасяващо лечение. Според съда релевантен за спора дали е извършен деликт при изпълнение на спешна медицинска дейност от екипа на ответния център е не само факта на предприетите от служителите му конкретни действия, респ. пропуска да бъдат извършени, но и доколкото те са били съответни на дължимото съгласно утвърдения стандарт и добрата медицинска практика. В тази връзка, във въззивното решение е прието, че дори при първото посещение на посочената по-горе дата на адреса на болната да не са извършени всички дължими по медицинския стандарт действия, при повторното посещение в същия ден лицето е било транспортирано и хоспитализирано, забавянето на което в порядъка от два часа и половина до три часа – съгласно депозираното експертно заключение – не може да бъде в причинна връзка с настъпилата след една седмица смърт. Отречена е такава връзка между търпените от касаторите в резултат на смъртта на тяхната близка родственица неимуществени вреди и действията на служителите на ответника при двете посещения в дома на болната. Съдът е обосновал настъпилата смърт с данните от заключението на приетата по делото медицинска експертиза, според които е възможно тя да е предопределена от развитието на основното й заболяване – Ф. (Фамилна амилоидна полиневропатия) и настъпилите при развитието на болестния процес усложнения. Във въззивното решение е извършено позоваване на експертното становище, отразяващо и практическия опит, според което в резултат на такива усложнения умират преобладаващия брой от страдащите от това заболяване – поради инфаркт, сърдечна слабост, ритъмни нарушения на сърцето, сърдечна недостатъчност, инсулт. Въззивният съд е отчел липсата на категорично установена причина за последващото влошаване (предхождащо от задържане, респ. леко подобрение в състоянието) на хоспитализираната вече пациентка и настъпилия летален изход. Така е обосновал извод за недоказаност на причинната връзка между претендираните за обезщетение неимуществени вреди и поведението на екипите на спешна медицинска помощ при двете посещения на адреса на болната на 09.06.2014 г., отзовали се на повикванията на тел. 112 в утвърдения от стандарта времеви порядък.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1 , т. 3 от ГПК – т. е. които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Те са формулирани както следва:
– „Представлява ли официален свидетелстващ документ, съдържащ диагноза, поставена от съставителя му медицинско лице, за което се твърди, че противоправно не е извършило всички действия от диагностичния алгоритъм, надлежна база за изготвяне на съдебно – медицинска експертиза, с която се дават отговори на въпроси досежно правилното диагностициране, адекватно лечение и настъпилия вредоносен резултат – смърт на пациента?“,
– „Представлява ли неизвършването на пълния обем диагностични дейности, съобразно медицинските стандарти и правила за качествена медицинска дейност самостоятелно основание за противоправно поведение (бездействие) и за извършена лекарска грешка?“,
– „Спазването на диагностичния алгоритъм представлява ли изискване, обезпечаващо адекватния и точен отговор за навременното и правилно животоспасяващо лечение?“ и
– „Само смъртта ли може да бъде правопораждащ юридически факт за неимуществените вреди, претърпени от близки на починалото лице или те могат да произтичат от други обстоятелства, като несвоевременното транспортиране на спешния пациент и неоказването на своевременно лечение?“
Основанието за достъп до касация се обосновава с липсата на „създадена практика на ВКС по повдигнатите въпроси и касаещи непълна законова разпоредба, произнасянето по които да допринесе за създаването на съдебна практика по прилагането на нормите в уредбата на медицинския деликт и правилното приложение на процесуалните норми, регламентиращи формирането на решаващата воля на съда, съобразно материалната истина“.
Първият от така поставените правни въпроси не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за отсъствие на предпоставките от фактическия състав на основанието по чл. 49 от ЗЗД. Въпросът дали официалният свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК (издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред), може да бъде надежден източник на данни за изготвяне на експертно заключение в хипотезата на поддържана от страната противоправност в поведението на издателя му, е такъв по обосноваността на въззивното решение и респ. е предмет на производството при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в стадия по допускане на касационното обжалване.
Вторият и третия от повдигнатите правни въпроси имат характера на обуславящи изводите на въззивния съд по предмета на спора, тъй като е прието, че действията на пристигналия на адреса на болната първи реанимационен екип на спешна помощ не са в отклонение от дължимото поведение, установено с действащия към датата на повикване – 09.06.2014 г. медицински стандарт за спешна медицина, с изключение на неизвършеното изследване с преносимия Е., с какъвто екипът е разполагал. Дори и при установен такъв пропуск от страна на лекаря от спешния екип – доктор Т., въззивният съд е намерил да липсва противоправност в поведението му при извършеното диагностициране на пациентката.
Тези въпроси, уточнени и конкретизирани от касационната инстанция съгласно постановките, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, могат да се формулират в един въпрос, както следва:
„Неосигуряването на необходимия обем от спешни диагностични изследвания, съобразно възможностите и наличната апаратура на екипа от спешна помощ, съгласно изискванията на медицинския стандарт и утвърдените диагностично-терапевтични алгоритми, представлява ли противоправно поведение на лекаря като предпоставка за отговорността по чл. 49 от ЗЗД за вреди от извършен деликт?“
По така повдигнатия правен въпрос на настоящия състав на ВКС не е известна съдебна практика, поради което са налице предпоставки за приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ето защо касационното обжалване на въззивното решение ще следва да бъде допуснато по така конкретизирания и уточнен правен въпрос, правното разрешение по който ще допринесе за формиране на съдебна практика по приложението на чл. 49 от ЗЗД за вреди от медицински деликт.
Последният правен въпрос не формира поддържаното основание за селекция на касационната жалба, тъй като трайно създадената и еднопосочна съдебна практика, вкл. и задължителната такава (вж. постановките на междувременно приетото Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК) установява, че причинената смърт на близък е основанието за присъждане на обезщетение за търпени неимуществени вреди на правоимащите (лицата, посочени в Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.10.1969 г. на Пленума на Върховния съд, както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени). В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6039 от 29.11.2017 г. по гр. д. № 616/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград.
УКАЗВА на жалбоподателите Х. Л. П. и А. Л. П. да внесат държавна такса в размер на сумата от по 133. 33 (сто тридесет и три лв. и 33 ст.) лева всеки един от тях, по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представят документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок.
Касаторът Л. Х. П. е освободен от внасяне на държавна такса по делото, на основание чл. 83, л. 2 от ГПК.
След представяне на документа за внесената такса делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.