6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
София, 11.06.2015 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2492 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. С. и П. С. С. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГК, ІV-А въззивно отделение, постановено на 26.01.2015г., с което е отменено решението на първоинстанционния съд от 12.06.2013г., поправено с решение от 16.01.2014г. по гр.д.№37622/2010г. в частта, с която е допусната делба на построените в поземлен имот №581, кв.264 по плана на [населено място], м.”П.-Б.” с площ от 866кв.м., а именно масивна двуетажна жилищна сграда с разгъната площ от 206кв.м., заедно с мазе от 80 кв.м. и стопанска постройка-магазин с разгъната застроена площ от 225кв.м. при условията на чл.345 ГПК между П. С. С. и С. К. С. /заместили по реда на чл.227 ГПК първоначалния ищец К. С./, А. С. С. и И. С. С., съответно при квоти по 216.5/866 ид.части за първите две, 360.83/866 ид.части за А. С. и 72.17/866 ид.части за И. С. и вместо това предявеният от П. С. С. и С. К. С. /заместили по реда на чл.227 ГПК първоначалния ищец К. С./ срещу А. С. С. и И. С. С. иск за делба е отхвърлен.
В изложението към касационната жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС по въпроса допустимо ли е разпореждането с реални части от недвижим имот-дворно място, както и по въпроса в случай, че с две разпоредителни сделки две различни лица са придобили собствеността върху целия недвижим имот-дворно място, но във всеки нотариален акт е посочено, че се придобива реална част от дворното място, налице ли е съсобственост върху имота между двамата приобретатели, или всеки от тях е придобил в изключителна собственост продадената му реална част от имота. И двата въпроса се поставят във връзка с установената в чл.40, ал.2 ЗПИНМ /в редакцията му преди изменението с ДВ.бр.68/1959г./отм./ забрана за разпореждане с реални части от урегулирани недвижими имоти, както и във връзка с разпоредбата на чл.23 ЗПИНМ.
Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика и по въпроса каква е доказателствената тежест на признанието, вкл. и извънсъдебното, на страна по делото на неизгодни за същата факти и обстоятелства. Поддържат също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за зачитане доказателствената сила на установените с влезли в сила решения факти и обстоятелства, по който въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК И. С. А., наследник по закон на починалия след приключване на устните състезания пред въззивния съд съделител А. С. С., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
По реда на чл.34 ЗС К. С. С. /заместен в хода на първоинстанционното производство от своите наследници по закон П. С. С. и С. К. С./ е предявил срещу И. С. С. и А. С. С. иск за делба на поземлен имот №581 в кв.София, кв.264, м.”П.-Б.” с площ от 866кв.м., заедно с построените в него масивна двуетажна сграда с РП от 206кв.м., заедно с мазе от 80кв.м. и стопанска постройка-магазин с Р. от 225кв.м. на две нива. С постановеното от първоинстанционния съд на 12.06.2013г. решение поземленият имот е допуснат до делба между съделителите при квоти по 216.6/866 ид.части за П. С. С. и С. К. С., 72.12/866 ид.части за И. С. С. и 360.83 ид.части за А. С. С., като в тази част решението не е било обжалвано и е влязло в сила.
С обжалваното решение е прието, че предявеният иск за делба на построените в имота сгради е неоснователен, тъй като през 1954г. К. С. и С. Т. са закупили реални части от имот, описан като парцел ІV, кв.264 според общия градоустройствен план на [населено място], находящ се в [населено място] село, Б. област, С.. Изложени са съображения, че общите градоустройствени планове разрешават в цялост технико-устройствените нужди и архитектурно-пространствените задачи на населените места и тяхната околност, като е допустимо тези разрешения да са общи за повече съседни населени места, но с общия градоустройствен план не се урегулират населените места – това става с улично-регулационните и дворищно-регулационните планове. Поради това е прието, че от описанието на купените имоти но нотариалните актове и факта, че не се установява преди 1956г. да е имало регулационен план за местността, следва категоричният извод, че купените реални части не са части от урегулиран парцел в [населено място], а оттам и че продажбите не са извършени в нарушение на действалата към 1954г. забрана на чл.40, ал.2 ЗПИНМ/отм./. Прието е, че сключените през 1954г. сделки са действителни, направили са купувачите К. С. и С. Т. собственици на купените реални имоти, а не на идеални части от правото на собственост върху един общ имот. Изложени са и съображения, че в случая не е налице трансформация на правото на собственост върху закупена реална част в идеална част от имот по съображения, че подобна трансформация е допустима само по изричното предвиждане на закона, като законодателят е уредил такава конверсия в забележката към чл.53 от Закона за благоустройството на населените места от 1941г., в чл.74 ЗПИНМ и в чл.181, ал.3 ЗТСУ, но нито една от тези норми няма отношение към процесния казус.
Прието е, че заснемането на двата купени съседни имота с общ планоснимачен номер /№10/ в кадастралния план от 1956г. няма вещноправно действие. Такова действие според въззивния съд няма и регулационния план от 1958г., с който е одобрена регулацията на парцел І в кв.264, в чиито граници попада имот пл.№10. Прието е, че отреждането на имота за държавна нужда по този план, който е уличнорегулационен, като едновременно имотът се включва в регулационните граници на населеното място, няма непосредствен отчуждителен ефект, тъй като оценката на имота с цел заплащане на обезщетение при отчуждаването е влязла в сила след месец октомври, 1959г. С оглед на това е прието, че от 1954г. до края на 1959г. всеки от отчуждените собственици е бил изключителен собственик на купения от него имот, който към 1956г., макар да е представлявал реална част от имот пл.№10 пак е бил самостоятелен обект на право на собственост. И доколкото по делото е установено, че двуетажната масивна жилищна сграда в имот пл.№10 е построена в границите на имота на С. Т. през 1955г. и към момента на оценяването е била с покрив, е прието, че на основание чл.92 ЗС по силата на приращението собственикът на земята С. Томанв е станал собственик и на постройката в нея, като участието на други лица с труд или пари в строежа е напълно ирелеватнто.
Прието е, че отмяната на отчуждаването на имотите на К. С. и С. Т. по реда на ЗВСНОИ по ЗПИНМ и др. закони е възстановило правата на отчуждените собственици в обема, притежаван от тях преди одържавяването, като за съзнанието на всеки от тях какво е притежавал преди одържавяването свидетелстват и заявленията им за отмяна на отчуждаването, в които К. е посочил, че му е отчуждено празно дворно място, а С.-че му е отчуждено застроено дворно място. С оглед на това е прието, че отмяната на отчуждаването не е довела до създаване на съсобственост при равни квоти върху имот пл.№10, а до възстановяване на правото на изключителна собственост върху купените през 1954г. имоти, нанесени в кадастралния план през 1956г. като имот пл.№10.
Изложени са съображения, че този извод не се променя от факта, че възстановените собственици са водили съвместно иск по чл.108 ЗС срещу трето лице-владелец на имот №10, тъй като по това дело те не са били насрещни страни и решението по него не формира сила на пресъдено нещо относно правата им на собственост в рамките на имот пл.№10.
Изложени са и съображения, че тези разсъждения не могат да бъдат отнесени към иска за делба на дворното място /поземлен имот №581/, тъй като в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано, но обосновават извод за неоснователност на иска за делба на двуетажната сграда.
По отношение на стопанската постройка-магазин, която се намира само отчасти /почти наполовина/ в поземлен имот №581, е прието, че не са събрани доказателства, които да установяват, че представлява самостоятелен обект на право на собственост, тъй като заключението на вещото лице не дава отговор на такъв въпрос, а удостоверението от главния архитект на СО, район В. не касае тази сграда, като именно липсата на обособеност /фактическа и правна/ на т.нар. магазин на територията на поземлен имот №581 е залегнала като мотив за произнасянето по иск за собственост върху същия, по който К. С. и С. Т. са били ответници през 2006г. И тъй като доказателства, че след това сградата е преустроена по начин частта от нея, попадаща в поземлен имот №581, да представлява годен обект на право на собственост, не са ангажирани, е прието, че делбата й е недопустима, а искът за делба неоснователен. Изложени са и съображения, че в този случай не е налице хипотезата на чл.345 ГПК, тъй като наследяването не е основание за съсобственост върху този обект, а съсобственост върху заявения за делба обект с трето за спора лице нито е твърдяна, нито се установява. Прието е, че дори да е налице съсобственост с трето лице, тя би могла да е върху сградата, в която се намира “магазина”, но пък тази сграда не е предмет на иска за делба.
По въпроса допустимо ли е разпореждането с реални части от недвижим имот-дворно място, както и в случай, че с две разпоредителни сделки две различни лица са придобили собствеността върху целия недвижим имот-дворно място, но във всеки нотариален акт е посочено, че се придобива реална част от дворното място, налице ли е съсобственост върху имота между двамата приобретатели или всеки от тях е придобил в изключителна собственост продадената му реална част от имота.
В изложението се поддържа, че изводът на съда, че всеки от двамата приобретатели е придобил през 1954г. право на собственост върху реална част от парцела противоречи на ТР №76/01.06.1967г., постановено по гр.д.№42/1967г. на ОСГК, в което е прието, че разпоредбата на чл.40, ал.2 ЗПИНМ в редакцията й преди измененията на закона с ДВ.бр.68/1959г. забранява извършването на отчуждителни сделки с реални части от имоти, с изключение на случаите, в които тези части се придават към съседен имот и останалата част няма да бъде с размери по-малки от предвидените в действащите разпоредби.
Даденото в това тълкувателно решение разрешение обаче касае само хипотези, в които имотът е урегулиран, но не и хипотези, в които имотът е нанесен в общ градоустройствен план, но не е урегулиран. Освен това изводът на въззивния съд за принадлежността на правото на собственост върху двуетажната жилищна сграда е основан и на обстоятелството от кого същата е била отчуждена, съответно на кого е била възстановена собствеността, включително с оглед на начина, по който е било определено дължимото при отчуждаването обезщетение и по-специално доколкото обезщетение за тази сграда е било платено само на С. С. при отчуждаването, както и че между наследодателите К. С. и С. Т. не е съществувал спор за принадлежността на правото на собственост върху сградата както към момента на отчуждаването, така и към момента на възстановяване на собствеността.
По въпроса каква е доказателствената тежест на признанието на страна по делото на неизгодни за същата факти и обстоятелства:
Поставеният въпрос касае признание на факти, отнасящи се до наличието на съсобственост върху дворното място, по отношение на което обаче постановеното по реда на чл.344, ал.1 ГПК от първоинстанционния съд решение е влязло в сила. Освен това изводът на въззивния съд за принадлежността на правото на собственост върху жилищната сграда е основан, както вече беше посочено, на волеизявления на праводателите на страните, вкл. към момента на построяването на тази сграда. Въпросът се поставя с оглед твърдения за наличие на изявления, направени в други искови производства, в които праводателите С. Т. и К. С. не са имали качеството “спорещи помежду си лица” и в този смисъл посочените от касаторите съдебни решения не могат да се приемат като разрешаващи сходни процесуалноправни въпроси с поставения в изложението.
По отношение на извода за липса на предпоставки за допускане до делба на стопанската постройка съображенията на въззивния съд са свързани основно с липсата на доказателства находящата се в имот пл.№10 част от същата да представлява самостоятелен обект на право на собственост, т.е. да е реално обособена, поради което и поставените в изложението въпроси не могат да се приемат за относими към така изложените съображения.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда да зачете доказателствената сила на установените с влезли в сила решения факти и обстоятелства, тъй като в мотивите на обжалваното решение са изложени съображения, основани на постановеното по реда на чл.108 ЗС решение на СРС, 43 състав по гр.д.№3446/1996г., като е прието, че в този процес К. С. и С. Т. не са били насрещни страни и решението не формира сила на пресъдено нещо относно правата им на собственост в рамките на имот пл.№10.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 26.01.2015г. по в.гр.д.№13225/2013г. по описа на Софийски градски съд, ГК, ІV-А Въззивно отделение.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: