2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 367
гр. София, 17.03. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 223 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. П. срещу решение № 17353/14.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1757/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № І-49-238/09.12.2013 г. по гр. дело № 21397/2011 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е осъдена Н…. (Н..) да заплати на жалбоподателя сумата 8 494.41 EUR, представляваща направените от него разходи за лечение в чужбина – Република Франция, през периода 24-27.01.2008 г. и 25-28.06.2009 г.; и въззивният съд е изпратил делото по подсъдност (подведомственост) на Административния съд – София-град, като първа инстанция.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната НЗОК не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два (уточнени и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса: 1) дали изходящ от НЗОК, писмен отказ на покана за доброволно плащане на разходи за лечение в чужбина е индивидуален административен акт; и 2) може ли въззивният съд при разглеждане на делото по същество за втори път да се произнесе по въпроса за подсъдността (подведомствеността) на делото, след като вече се е произнесъл с определение по този въпрос и делото е разгледано по същество от първоинстанционния съд. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение в противоречие с определение № 89/17.11.2011 г. по адм. дело № 74/2011 г. на Смесен петчленен състав на ВКС и ВАС и определение № 7233/26.04.2012 г. по ч. гр. дело № 2994/2012 г. на СГС. Касаторът навежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, че и двата правни въпроса от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
За да обезсили първоинстанционно решение и изпрати делото за разглеждане на административния съд, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел следното: В исковата молба на касатора са изложени твърдения, че незаконосъобразно, с писмо с изх. № 19-0126/10.02.2011 г. ответната Н… е отказала да му заплати процесната сума 8 494.41 EUR, представляваща направени от него разходи за лечение в Република Франция, понеже не е поискал и не е получил предварително разрешение за планирано лечение в друга държава-членка. Въззивният съд е намерил, че този писмен отказ на НЗОК е с характер на индивидуален административен акт и че доводите на жалбоподателя срещу него предпоставят правен интерес от неговото обжалване пред административния съд. В тази връзка е прието и че отказът за плащане на някое от основанията по чл. 45, ал. 1 от ЗЗО обосновава интерес от претенция за обезщетение, съразмерно твърдените претърпени вреди, като пряко следствие от незаконосъобразен акт на държавен орган или негови длъжности лица при осъществяване на административна дейност, а не за вреди от договорно правоотношение. С оглед на това, градският съд е приел, че е налице хипотезата на специалния иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, подлежащ на разглеждане по реда на АПК.
В соченото и представено от касатора, определение № 89/17.11.2011 г. по адм. дело № 74/2011 г. на Смесен петчленен състав на ВКС и ВАС първият правен въпрос, изведен в изложението му, изобщо не е поставян и разглеждан. В разгледания с това определение случай, искът се е основавал на това, че ищецът е ползвал лечение в чужбина, без изобщо да е твърдял преди това да е имало незаконен акт, действие или бездействие на администрацията или на нейно длъжностно лице. По тази причина, между това определение и обжалваното въззивно решение по настоящото дело не е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В противоречие с изводите в обжалваното въззивно решение, са изводите в другото сочено от касатора – определение № 7233/26.04.2012 г. по ч. гр. дело № 2994/2012 г. на СГС. Последното е постановено по настоящото дело и с него, по частна жалба на същия жалбоподател, е отменено определение на първоинстанционния съд, с което е било прекратено производството по същия иск и делото е било изпратено по подсъдност на административния съд. В мотивите към това въззивно определение е прието следното: Имуществената претенция на ищеца произтича от твърдени материални права, нямащи връзка с незаконосъобразен акт, респ. – отказ на административен орган. Предявеният иск за обезщетение не е резултат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, т.е. от административна дейност. Претендираното обезщетение се дължи на страната при наличие на съответните материалноправни предпоставки на ЗЗО и съответните регламенти на Съвета. След като претенидраните от жалбоподателя-ищец вземания не са по повод незаконни фактически действия и бездействия на административен орган, нито произтичат от отменен незаконен административен акт, то и не може да се обоснове подведомствеността на спора по смисъла на чл. 128, т. 5 от АПК. Налице е спор за съществуването и размера на имуществените вземания на ищеца спрямо ответника, без оспорване на административен акт, при което положение се касае до имуществен спор, който подлежи на разглеждане по общия ред. С тези мотиви другият въззивен състав на СГС е върнал делото на първоинстанционния СРС, с указания за продължаване на съдопроизводствените действия по него.
В трайно установената практика на съдилищата , включително задължителната такава на ВКС никога не е имало съмнение, че въззивната съдебна инстанция служебно следи за наличието на абсолютните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, каквито са и подведомствеността и подсъдността на правния спор, респ. – за процесуалната допустимост на постановеното по него първоинстанционно съдебно решение, срещу което е подадена въззивна жалба. Също няма съмнения в съдебната практика, че при служебното извършване на тази преценка относно допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение съответният въззивен съдебен състав не е обвързан от преценката относно подведомствеността и подсъдността на спора, извършена от друг въззивен състав на същия съд по същото дело, макар и с влязло в сила определение по частна жалба.
От горното, на първо място следва, че вторият изведен от касатора правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (така – и т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). На следващо място, не налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по отношение на първия изведен правен въпрос, въпреки противоречивото му разрешаване в мотивите към двата съдебни акта на СГС. Това е така, защото тези два съдебни акта (въззивно определение и въззивно решение) са постановени в рамките на едно и също дело и въпросът за неговата подведомственост не е разрешен окончателно с нито един от тях (макар и определение № 7233/26.04.2012 г. по ч. гр. дело № 2994/2012 г. на СГС да е влязло в сила), поради което те не са годни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (така – и т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По отношение на същия първи правен въпрос (дали изходящ от Н…, писмен отказ на покана за доброволно плащане на разходи за лечение в чужбина е индивидуален административен акт), обаче е налице наведеното от касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По този правен въпрос страните не сочат, а и не се установява трайно установена практика на гражданските съдилища, нито задължителна практика на ВКС, като създаването на такава би допринесло за точното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос е спорен, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, само по следния правен въпрос: дали изходящ от Н…, писмен отказ на покана за доброволно плащане на разходи за лечение в чужбина е индивидуален административен акт.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 333.50 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 17353/14.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1757/2014 г. на Софийския градски съд;
УКАЗВА на жалбоподателя И. А. П. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 333.50 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.