6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 368
С.,02.06.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести април две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 227/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и Национална агенция за приходите, [населено място] срещу решение № 43 от 23.11.2010 г. по т. д. № 1726/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 282 от 29.04.2009 г. по т. д. № 30/2008 г. на Врачански окръжен съд, е открито производство по несъстоятелност на [фирма], [населено място]; обявена е неплатежоспособността същото с начална дата 31.12.2006 г.; назначен е временен синдик на дружеството и е свикано Първо събрание на кредиторите.
Касаторът [фирма], [населено място] поддържа становище, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Основното оплакване на посочения касатор е във връзка с отказа на съда да уважи релевираното от него възражение за погасяване процесните вземания на държавата, предвид незаявяването им по реда на § 6а от ПЗР на ЗППДОП /отм./. Изразява несъгласие с извода на съда, че тази норма е неприложима към настоящия случай, като изтъква обстоятелството, че приватизацията на държавното дружество е извършена не само чрез инвестиционни бонове, но и по реда на чл. 1, ал. 3 ЗППДОП /отм./ чрез Министерството на промишлеността. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила дружеството-касатор определя приемането на някои от документите само в извлечение /отделни страници/ и то незаверени, което според него препятства възможността за провеждане на оспорване на тяхното авторство по реда на чл. 193 ГПК.
Допускането на касационното обжалване се поддържа на всички законови основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, като се твърди, че по въпроса за приложимостта на § 6а от ПЗР на ЗППДОП /отм./ е налице противоречива практика на съдилищата. В подкрепа на това твърдение са представени едно решение на ВКС – решение № 1665 от 13.11.1998 г. по гр. д. № 1483/1998 г. на V г. о. – и три решения на Софийски апелативен съд.
Касаторът Национална агенция за приходите обжалва въззивното решение само в частта за определената дата на неплатежоспособност на длъжника [фирма], [населено място] – 31.12.2006 г., като счита, че за такава следва да бъде определена датата 02.09.2002 г., когато е получена поканата за доброволно изпълнение по Акт № 241 от 28.06.2002 г.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Агенцията-касатор моли за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в посочената му част на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречиво решаване на въпроса за определяне началната дата на неплатежоспособността на длъжника, за което представя две решения на ВКС – решение № 63 от 03.04.2008 г. по т. д. № 678/2007 г. на ІІ т. о. и решение № 147 от 05.03.2004 г. по т. д. № 1762/2003 г. на І т. о. – и две решения на окръжни съдилища.
Всеки от касаторите е депозирал писмен отговор срещу касационната жалба на другата страна, в който е изразено становище за недопускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 633, ал. 1 ТЗ, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение на Врачански окръжен съд и да уважи молбата на Национална агенция за приходите за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], [населено място], въззивният съд е преценил, че са осъществени всички предпоставки, предвидени в чл. 608 ТЗ: длъжникът е търговец; същият има непогасено частно държавно вземане, произтичащо от договор по ЗУНК от 10.01.1995 г., за което са съставени два акта за установяване на частно държавно вземане – № 241 от 28.06.2002 г. и № 29 от 29.12.2006 г. и че анализът на икономическото състояние на дружеството за периода след 2007 г., установено от заключенията на приетите в двете инстанции експертизи, сочи на извод за неговата неплатежоспособност, която няма временен характер. За начална дата на неплатежоспособността, с оглед данните от заключението на тройната икономическа експертиза, въззивният съд е определил датата 31.12.2006 г., като е съобразил, че към тази дата дружеството окончателно е престанало да извършва търговска и производствена дейност и вече е било декапитализирано.
Като неоснователно решаващият състав е счел основното възражение на ответника по молбата, а именно – че претендираното от Държавата вземане не съществува, тъй като е погасено поради незаявяването му в процедурата по приватизация по реда на § 6а от ПЗР на ЗППДОП /отм./. В тази връзка съдът е взел предвид факта, че приватизацията на дружеството е осъществена по различен ред – за част от капитала приватизацията е извършена чрез инвестиционни бонове, а за друга част – по реда на чл. 1 ЗППДОП /отм./. По отношение приватизацията чрез инвестиционни бонове е приел, че разпоредбата на § 6а от ПЗР на ЗППДОП /отм./ е неотносима, за което се е позовал на решение № 1345 от 13.09.2001 г. по гр. д. № 416/2001 г. на ВКС, V г. о., а по отношение на касовата приватизация – че посочената разпоредба е неприложима. В тази насока Софийски апелативен съд е споделил изразеното в решение № 344 от 01.03.2002 г. по гр. д. № 1136/2001 г. на ВКС, V г. о. становище, че незаявяването на вземането в срока по § 6а от ПЗР на ЗППДОП /отм./ преклудира правото на иск за това вземане само, когато с бездействието си кредиторът е станал причина задължението на приватизираното дружество да остане скрито от окончателния купувач. И тъй като в случая процесното държавно вземане няма скрит характер – същото е било отразено както в правния анализ на дружеството, така и в доклада за приватизационната му оценка, в информационния проспект и в баланса на дружеството към 31.12.1997 г., въззивният съд е приел, че вземането не е погасено.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато.
Безспорно, поставените и от двамата касатори въпроси са значими за конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаването им е обусловило изхода на спора. К. контрол върху въззивното решение следва, обаче, да бъде допуснат само по отношение на жалбата, депозирана от [фирма], [населено място]. По отношение на поставения от този касатор въпрос, свързан с приложимостта на § 6а от ПЗР на ЗППДОП /отм./, е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Същото се установява както от актовете, цитирани от двамата касатори, така и от множество други съдебни решения /решение № 748 от 21.01.2005 г. по гр. д. № 23/2004 г. на І т. о.; решение по т. д. № 950/2004 г. на ІІ т. о. и др./. Настоящият състав споделя формираната през последните години преобладаваща практика на Търговска колегия на ВКС, според която, в срока по § 6а ЗППДОП /отм./ кредиторите следва изрично да заявят своите вземания към приватизиращото се дружество пред органа по чл. 3 ЗППДОП /отм./, като незаявяването им има за последица преклудиране на правото същите да бъдат предявени по съдебен ред, поради което не възприема разрешението, дадено в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 8 от 01.02.2010 г. по т. д. № 509/2009 г. на ВКС, І т. о., доколкото същото е в отклонение от тази практика.
По отношение на подадената от Национална агенция за приходите жалба поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице. Двете решения на ВКС, на които същият се позовава, не доказват твърдението за противоречиво решаване на поставения от него въпрос, тъй като във всяко от тези решения началната дата на неплатежоспособността е определена, като са обсъдени конкретните и специфични за случая факти и доказателства, които несъмнено са различни от тези по настоящото дело и обуславят съответно различно решаване на въпроса за момента на настъпване на неплатежоспособността. Що се отнася до двете решения, постановени от Силистренски окръжен съд и от Търговищки окръжен съд, предвид липсата на данни да са влезли в сила, същите не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 на ОСГТК на ВКС и поради това не подлежат на обсъждане.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 43 от 23.11.2010 г. по т. д. № 1726/2009 г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба, подадена от [фирма], [населено място].
УКАЗВА на [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 125 лв. При неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия за насрочване.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 43 от 23.11.2010 г. по т. д. № 1726/2009 г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба, подадена от Национална агенция за приходите.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Особено мнение на съдия К. Е.:
Считам, че предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззвното решение не са налице и по отношение на подадената от касатора [фирма], [населено място] касационна жалба.
Въпросът за приложимостта на разпоредбата на § 6а от ПЗР на ЗППДОП /отм./ не може да обоснове допускане на касационно обжалване на поддържаното от касатора [фирма] основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие в съдебната практика, тъй като това противоречие понастоящем вече е преодоляно. С постановеното от Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение решение № 8 от 01.02.2010 г. по т. д. № 509/2009 г., имащо характер на задължителна съдебна практика съобразно указанията по т. 2 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г., е прието, че разпоредбата на § 6а от ПЗР на ЗППДОП /отм./ е приложима по отношение на онези задължения на приватизираното дружество, които са изначално скрити или са останали окончателно скрити до приключване на приватизационната процедура, но само по вина на носителя на вземането. В цитираното решение е посочено също, че не е налице скритост на вземането, ако то е известно на дружеството, отразено е в баланса му или счетоводния му документооборот, ако присъства в икономическия и правен анализ на приватизиращото се дружество. Наличието на тази практика налага извод за липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, а съобразяването й във въззивното решение обуславя липса и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо, подадената от касатора [фирма] жалба не следва да бъде допусната до разглеждане.