2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 379
гр. София, 10.11.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2863 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Т. Е. срещу решение № 344/07.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1381/2014 г. на Старозагорския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 718/24.06.2014 г. по гр. дело № 976/2014 г. на Старозагорския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Държавно предприятие „Б.” (ДП „Б.”), искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено на основание чл. 328, ал. 2 от КТ със заповед № 7/10.01.2014 г. на изпълнителния директор на ответното ДП, за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност и за изплащане на обезщетение в размер 8 667.60 лв. за периода 10.01.2014 г. – 10.07.2014 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното ДП „Б.” в отговора на касационната жалба излага становище и доводи за неоснователност на същата.
С определение № 852/01.07.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – следва ли в мотивите към решението си въззивният съд да обсъди направените оплаквания и възражения от въззивника в подадената въззивна жалба, и да изложи собствени съображения по тях.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че за законосъобразността на уволнението по чл. 328, ал. 2 от КТ е необходимо да са налице следните предпоставки: длъжността, която е заемал уволненият служител, да попада сред ръководните длъжности в предприятието; да е сключен договор за управление на предприятието; да е спазен 9-месечният срок по чл. 328, ал. 2 от КТ; уволнението да е извършено от лицето, придобило качеството на управител въз основа на сключения договор. В тази връзка окръжният съд е обсъдил и е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, включително – на представените договор за управление и длъжностни характеристики, и въз основа на това е намерил, че правилно първоинстанционният съд е приел, че заеманата от касатора-ищец длъжност „директор на Районна дирекция Б. – Стара Загора” е ръководна длъжност в ответното ДП, като и че правилно е отчел, че е налице и другата изискуема предпоставка по чл. 328, ал. 2 от КТ – изпълнителният директор е спазил деветмесечният срок за прекратяване на трудовия договор с ищеца. Окръжният съд е изложил и свои правни съображения относно основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ, с оглед на което е намерил за правилни и законосъобразни и окончателните изводи на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените по делото искове.
В противоречие, обаче, с константната задължителна практика на ВКС (например – решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, подробно цитирани в определението по чл. 288 от ГПК), която изцяло се споделя и от настоящия съдебен състав, в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд по никакъв начин не е посочил и не е обсъдил оплакванията и доводите, направени с въззивната жалба на касатора-ищец.
По основателността на касационната жалба:
Основното оплакване на касатора е, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил нито едно от оплакванията и доводите във въззивната му жалба.
С въззивната си жалба жалбоподателят е направил оплаквания, че първоинстанционният съд не е обсъдил приетите по делото доказателства в тяхната цялост, както и че не е обсъдил направените пред него доводи за незаконосъобразност на уволнението на ищеца. Такива доводи пред първата инстанция са изложени единствено в исковата молба на жалбоподателя и те са: че процесната заповед за уволнение не била надлежно мотивирана, като ? липсвали и реквизити – не било посочено кой е работодателят и от кого е издадена; че жалбоподателят-ищец не бил запознат от работодателя си преди уволнението с процесния договор за управление; както и че ответникът-работодател не му е връчил предизвестие при сроковете и условията на чл. 326, ал. 2 от КТ. За първи път с въззивната си жалба ищецът е направил и нов довод за незаконосъобразност на уволнението, – че договорът за управление на ответното ДП-работодател не определя задачите и целите на управлението, което се възлага с него, и не съдържа поставена нова бизнес задача – какво следва да постигне предприятието в икономически и търговски план, респ. – че основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ не е приложимо по отношение на ответното ДП „Б.”.
Като е обсъдил и е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, въз основа на която е извел и своите правни изводи, въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на правния спор, е отговорил на оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е обсъдил приетите по делото доказателства в тяхната цялост. С това, макар и да не е посочил изрично в мотивите си това оплакване, окръжният съд не е допуснал процесуално нарушение.
Не съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, и необсъждането в мотивите към обжалваното въззивно решение, на несвоевременно направения – за първи път едва с въззивната жалба на ищеца, довод за незаконосъобразност на уволнението му по чл. 328, ал. 2 от КТ, а именно – за липса на поставена с процесния договор за управление, нова бизнес-задача за постигане на конкретни икономически резултати. Съгласно трайно установената задължителна практика на ВКС, при предявен иск по чл. 344, ал. 1 от КТ ищецът поначало следва да изчерпи доводите си за незаконосъобразност на уволнението още в исковата молба, респ. – в последващите преклузивни процесуални срокове по чл. 143, ал. 2 и чл. 146, ал. 3 от ГПК, когато са налице предпоставките за това. В случая жалбоподателят поддържа в исковата си молба, че не е запознат с процесния договор за управление, но последният е представен по делото с отговора на исковата молба на ответника, поради което касаторът-ищец е следвало да заяви този довод за незаконосъобразност на уволнението най-късно в проведеното открито съдебно заседание на първоинстанционния съд, когато е обявен на страните и докладът по делото. При това положение въззивният съд е следвало да посочи в мотивите към обжалваното решение, че този довод на ищеца, направен за първи път с въззивната жалба, е преклудиран и не следва да се обсъжда, но липсата на такова посочване не съставлява съществено процесуално нарушение на окръжния съд, тъй като не се отразява на крайния изход на правния спор по делото.
В нарушение на процесуалния закон (чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 269, изр. 2 от ГПК) – въпреки изричното оплакване във въззивната жалба на ищеца, въззивният съд не е обсъдил по същество, своевременно наведените още с исковата молба доводи за незаконосъобразност на уволнението, които не са обсъдени и от първоинстанционния съд. Тъй като това нарушение на съдопроизводствените правила не налага събирането на нови доказателства, респ. – не налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия, тези доводи за незаконосъобразност на уволнението следва да се обсъдят по същество от настоящата касационна инстанция по делото.
В процесната заповед № 7/10.01.2014 г. за уволнението на касатора-ищец, ясно (най-горе) е посочен работодателят – Б.., като непосочването на правноорганизационната му форма – държавно предприятие, не води до липсата на този реквизит и до опорочаване на заповедта. Ясно е посочен и авторът на заповедта – изпълнителният директор на ответното ДП „Б.“ – Б. Б.. В мотивите към заповедта е посочено и че трудовият договор с ищеца се прекратява на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, в рамките на законоустановения 9-месечен срок, във връзка с чл. 21, ал. 1, т. 3 от У. правилник на Б. – поради сключването на договор за възлагане на управление с изх. № 35-00-11/16.08.2013 г. на М.. Съгласно трайно установената съдебна практика, това посочване на конкретния договор за управление и на разпоредбата на чл. 328, ал. 2 от КТ в мотивите на заповедта, е напълно достатъчно за нейното мотивиране при това основание за уволнение (за разлика от други основания, например – по чл. 330, ал. 2, т. 6, във вр. с чл. 195 от КТ или по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ).
При основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ законът не изисква и работодателят да връчва или да запознава преди уволнението съответния работник или служител, със сключения договор за управление; достатъчно е последният да е посочен в заповедта за уволнение. При спор за законосъобразността на уволнението по чл. 344, ал. 1 от КТ, в тежест на работодателя-ответник е да представи договора за управление като писмено доказателство по делото. Ако ищецът (работникът/служителят) не е бил запознат с него към датата на подаването на исковата молба, той може да направи доводите си за незаконосъобразност на уволнението, които извлича от договора за управление, и след нейното подаване, но при спазване на установените в закона последващи преклузивни процесуални срокове, – както вече беше разяснено по-горе.
Също съгласно трайно установената съдебна практика (включително задължителната такава на ВКС), разпоредбата на чл. 220, ал. 1 от КТ дава възможност на всяка от страните по трудовото правоотношение, която дължи предизвестие, да прекрати трудовия договор, и без да отправя предизвестие до другата страна, при което ? дължи обезщетение за неспазването на целия срок на предизвестието; т.е. – отправянето на предизвестие не е елемент от фактическия състав на уволнението и липсата на предизвестие по никакъв начин не влияе на законосъобразността му.
От изложеното следва, че и трите своевременно наведени по делото от касатора-ищец, довода за незаконосъобразност на уволнението му, са неоснователни. Поради това, необсъждането на тези доводи в мотивите към обжалваното въззивно решение, макар и да съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, то не е съществено, тъй като не се е отразило на решаващия извод на окръжния съд, че процесното уволнение е законосъобразно, респ. – на крайния му извод за неоснователност на предявените по делото искове. Тези изводи не са и в нарушение на материалния закон, както също неоснователно се поддържа в касационната жалба, тъй като по делото е установено, че длъжността „директор“ на Районна дирекция на Б. – [населено място], която е заемал касаторът-ищец, е от „ръководството на предприятието“ по смисъла на чл. 328, ал. 2 от КТ, във вр. с § 1, т. 3 от ДР на КТ (за което страните и не спорят по делото); че с процесния договор за възлагане на управление с изх. № 35-00-11/16.08.2013 г., управлението на ответното ДП „Б.“ е възложено на Б. Б. И., който е приел по договора да изпълнява длъжността „изпълнителен директор“; както и че с връчването на издадената от него процесна заповед № 7/10.01.2014 г. на жалбоподателя-ищец, уволнението на последния е извършено в рамките на 9-месечния срок по чл. 328, ал. 2 от КТ (за което също няма спор по делото).
По изложените съображения, обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат, поради което, и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, то следва да се остави в сила.
Предвид изхода на правния спор и пред настоящата инстанция, на касатора-ищец не се следват разноски по делото, каквито той претендира. Независимо от изхода на правния спор, на ответника също не следва да се присъждат претендираните разноски за касационното производство, тъй като не се установява той да е направил разноски за това производство, включително за заплащане на адвокатско възнаграждение – съгласно представената фактура № 1550/15.05.2015 г., това възнаграждение е платимо „по сметка“, т.е. – по банков път, но доказателства (банкови документи) за извършване на такова плащане не са представени (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 344/07.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1381/2014 г. на Старозагорския окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.