О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
София, 14.06. 2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 566/2017
година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма], [населено място] срещу решение № 2429 от 19.12.2016 г. по гр. д. № 4667/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Гражданска колегия, I отделение, 7 състав решение № 2028 от 10.03.2016 г. по гр.д. № 17368/2014 г., предявеният от П. Т. В., общ. Н., [населено място] срещу дружеството-касатор иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) е уважен допълнително за сумата 48 000 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Основното му оплакване се отнася до присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Счита, че поради безспорно доказаната липса на близки отношения между ищцата и починалия й син, претенцията за неимуществени вреди се явява завишена. Излага съображения за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия поради некоординираното му движение на пътното платно, резултат от тежко алкохолно опиване, съчетано с травмена психоза. Изразява несъгласие и с извода, че не е налице надлежно заявено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото при произшествието лице.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е аргументирано с наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл „по значим материалноправен въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД”, решен в противоречие със задължителната съдебна практика – т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и че е налице противоречие на обжалваното решение с т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. с оглед приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Ответникът по касация – П. Т. В., общ. Н., [населено място] – заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за оставяне без уважение на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 06.03.2017 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) за причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на сина й, настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие от 05.11.2012 г. С оглед конкретните доказателства по делото е приел сумата 120 000 лв. като справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Като обстоятелства, имащи значение в тази насока, е посочил: нелепата смърт в ранна възраст, водеща до дълбоки и трайни мъки; добрите отношения, съществували между родител и дете преди инцидента; жизненият стандарт в страната и размера на застрахователните покрития за неимуществени вреди към момента на процесното ПТП. Приел е за недоказано твърдението на ответника за липса на полагани грижи от страна на ищцата към починалия нейн син.
Въззивната инстанция не е споделила, обаче, извода за съпричиняване на вредите от страна на починалия. Според решаващия състав, не е налице валидно направено от застрахователя с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредите, изразяващо се в нарушаване на правилата за движение. Що се отнася до твърдението за съпричиняване, изразяващо се в употребата на алкохол от пострадалия – същото е счетено за недоказано.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на материалноправния въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, макар и значим за конкретното дело, не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г. При определяне размера на дължимото обезщетение решаващият съд, в рамките на изключителната си компетентност на правораздавателен орган, е съобразил всички значими за делото обстоятелства, относими към преценката за обема на претърпените неимуществени вреди, като задълбочено ги е анализирал. Що се отнася до правилността на тази негова преценка, същата не може да мотивира допускането на касационното обжалване, тъй като е относима към обосноваността на съдебния акт и е предмет на самия касационен контрол, в какъвто смисъл са задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК изобщо липсва формулиран въпрос, поради което не може да бъде извършена преценка за предпоставките по чл. 280 ГПК. Твърдението, че съдът „се е произнесъл в противоречие с т. 7 от Постановление № 17/18.11.1963г. на Пленума на ВС”, не покрива изискванията за поставен конкретен въпрос, което, както е разяснено в т. 1 от цитирания тълкувателен акт, е задължение на самия касатор и неизпълнението на същото не може да бъде преодоляно със служебно извеждане на въпроса от касационната инстанция. Посоченото твърдение представлява по своята същност оплакване за допуснато нарушение на материалния закон и следователно е относимо към правилността на обжалваното въззивно решение.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата разноски за настоящото производство в размер на 2 364 лв. – адвокатско възнаграждение, чието договаряне и заплащане се установява от представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 20.02.2017 г. и вносна бележка от 20.02.2017 г., издадена от [фирма], Клон П..
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2429 от 19.12.2016 г. по гр.д. № 4667/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на П. Т. В., общ. Н., [населено място], [улица] разноски за касационното производство в размер на сумата 2 364 (две хиляди триста шестдесет и четири) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: