О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
София, 20.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2704/ 2018 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 7274 от 01.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 13419/2016 г. по описа на Софийски градски съд и решение № 2772 от 03.05.2018 г., постановено по в.гр.д. № 13419/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
Първото решение е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 10763 от 11.07.2016 г., постановено по гр.дeло № 22803/2015 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по исковете, предявени от М. Д. Л. против „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, че клаузите на чл. 3, ал. 2 и ал. 5, и чл. 7, ал. 2 от договор за потребителски кредит № FL291892 от 30.08.2007 г., сключен с „Българска пощенска банка“ АД (със сегашно наименование „Юробанк България“ АД), са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 146, чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, като неравноправни; в частта, с която е осъдено „Бългериън ритейл сървисиз“ АД да заплати на М. Д. Л. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 931.41 лв., като дадена без основание и представляваща разлика между реално погасения и действителния размер на дължимата възнаградителна лихва, формиран на базата на фиксиран годишен лихвен процент за периода 30.03.2008 г. – 24.04.2015 г., поради нищожност на чл. 3, ал. 2 и ал. 5, и чл. 7, ал. 2 от договор за потребителски кредит № FL291892 от 30.08.2007 г., сключен с „Българска пощенска банка“ АД, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 24.04.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските.
С второто обжалвано решение е оставена без уважение като неоснователна молба с правно основание чл. 250 ГПК, подадена от „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, в която е направено искане за допълване на решението на съда от 01.11.2017 г. в частта „относно касационно обжалване на решението, в частта с която въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение в частта, с която се прогласява нищожността на процесните договорни клаузи – чл. 3, ал. 2 и ал. 5, и чл. 7, ал. 2 от договора за кредит“.
Касаторът релевира оплакване за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба се поддържа, че с въззивното решение е разгледана недопустима искова претенция, с която се цели недопустима промяна в сключения между страните договор за кредит по отношение на уговорената лихва и валутата по кредита, респ., с която се претендира връщане на суми, платени на основание договорни клаузи, които не са неравноправни. Навеждат се оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и противоречие със закона – чл. 143 ЗЗП и чл. 111 ЗЗД, за неправилност на изводите на въззивния съд за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, за неправилност на извода на съда за неоснователност на възражението на дружеството – касатор за изтекла погасителна давност и за дължимост от страна на същото на законни лихви и разноски, както и за неправилно посочване в дизпозитива на решението на съда от 01.11.2017 г. коя част от същото подлежи на касационно обжалване.
С жалбите са представени изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в които приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (ред. ДВ бр. 86/2017 г.) по следните въпроси: 1. Допустимо ли е касационно обжалване на решения, с които са уважени установителни искове за прогласяване нищожност на клаузи от договор за кредит и осъдителни искове за платени без основание поради нищожност на клаузи суми като месечни вноски; 2. Граждански или търговски е спор по иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за неоснователно обогатяване поради твърдения за нищожни клаузи от договор за кредит на основание чл. 143 ЗЗП, касаещи връщане на суми, платени по периодични месечни вноски; 3. Съгласно член 148 от Закона за защита на потребителите, исковете по глава VI „Неравноправни клаузи в потребителски договори“ по кой ред се разглеждат – по реда на глава XXV от ГПК „Бързо производство“ или по реда на глава XXXII „Производство по търговски спорове; 4. Доколкото предявените осъдителни искове се основават на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, което е гражданскоправен институт, а не институт на търговското право, следва ли в този смисъл висящият спор да бъде определен като граждански спор при условията на ГПК или като търговски; 5. Попада ли процесният спор по искове с правно основание чл. 55 от ЗЗД и член 86 от ЗЗД в хипотезите на разпоредбата на чл. 365 от ГПК; 6. Споровете, водени от потребители по ЗЗП, попадат ли под специалния режим за разглеждането им и представляват ли по своята правна същност гражданскоправен спор; 7. Търговски ли са споровете, които имат за предмет правоотношение, произтичащо от сделка, една от страните по което не е търговец и в частност е потребител; 8. Налице ли е пасивна процесуална и материалноправна легитимация по отношение на цесионер на вземанията на банка по установителен иск за прогласяване нищожност на клаузи от договор за кредит, сключен между банката и кредитополучател, както и по осъдителен иск за суми, претенднрани поради нищожност на клаузи от този договор за кредит; 9. Налице ли е отговорност на цесионера за връщане на суми, получени от банка-цедент по договор за кредит, нищожността на чиито клаузи се претендира; 10. Налице ли е универсално/частно правоприемство между цедента и цесионера по договора за кредит въз основа на сключен договор за цесия; 11. Качеството на цесионер придава ли положението на страна по спорното договорно правоотношение и съответно на надлежен ответник по предявения по делото установителен и осъдителен иск с основание нищожност на клаузи от договор, по който цесионерът не е страна; 12. Допустима ли е промяна на договорените между страните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит при липса на изрично предвидените законови условия; 13. Налице ли е правен интерес при условията на чл. 124, ал. 1 ГПК от прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5 и чл. 7, ал. 2 от процесния договор, с оглед декларативния характер на клаузата; 14. Налице ли е отговорност на дружеството-цесионер по осъдителен иск по чл. 55 от ЗЗД за суми, представляващи надплатени вноски по договор за кредит, платени в полза на банката-кредитодател; 15. Кои са начинът, методологията и критериите за определяне на „значителност“ на твърдяно неравновесие по смисъла на чл. 143 от ЗЗП; 16. Какви са начинът, критериите и методът, съгласно които съдът установява наличието на двете кумулативно дадени предпоставки на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП във връзка с индивидуално договаряне на процесните клаузи от договора за кредит; 17. Следва ли изрично в договора за кредит да е вписана възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя, след като то се следва ех lege и как следва да се тълкуват разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от договора, които предвиждат възможността за предсрочно прекратяване; 18. Кой вид давност е приложима при искове по чл. 55 ЗЗД за надвзета лихва по договор за кредит – общата петгодишна давност или специалната тригодишна давност; 19. Налице ли е нищожност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП по отношение на договорената между страните договорна надбавка във фиксиран за целия период на договора размер от 0,10 пункта; 20. Налице ли е нищожност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП на чл. 3, ал. 2 от процесния договор, в частта, в която страните са обвързали дължимата лихва с БЛП на банката и е посочено, че неговият размер към датата на сключване на договора е 7,75% и 21. Налице ли е нищожност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП на клауза (чл. 3, ал. 5 от процесния договор), в която ясно е посочено, че приложимият към възнаградителната лихва БЛП на банката се определя от СД на банката или Комитет към СД на банката и подлежи на ежемесечно преразглеждане при промени в пазарните условия.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване и с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК (ред. ДВ бр.86/2017 г.) – очевидна неправилност на въззивното решение, по подробно изложените съображения.
Ответникът по касационната жалба – М. Д. Л., чрез процесуалния си пълномощник, поддържа доводи, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано поради липсата на основанията за това, а по същество – за неоснователност на касационна жалба, с искане за присъждане на разноски. Съображения в подкрепа на становището са подробно развити в постъпил по реда на чл. 287 ГПК писмен отговор.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил отговор и от „Юробанк България“ АД, чрез процесуалния си пълномощник. Изразено е становище, че касационната жалба е допустима и основателна, поради което обжалвания въззивен съдебен акт следва да бъде допуснат до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба срещу основното решение е подадена от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт в частта за уважаване на обективно съединените евентуални искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. с чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД срещу „Бългериън ритейл сървисиз” АД. Касационната жалба е допустима, доколкото предмет на делото са неоценяеми установителни искове и обусловен от тях осъдителен иск за връщане на суми, платени на прогласеното за нищожно основание, независимо от цената им. Неточното отразяване в решението на указание, че решението в посочените части е необжалваемо, не лишава евентуалния ответник от правото да подаде касационна жалба. Преценката за правилността на така даденото указание от въззивния съд е от компетентност на ВКС, а не от компетентност на постановилия решението съд, вкл. и в инициирано от касатора производство по чл.250 ГПК, в рамките на което е постановено и атакуваното допълнително решение за отхвърляне на молба с вх.№ 149366/08.11.2017 г.
За да постанови атакуваното решение за уважаване на предявените евентуални искове, въззивният съдебен състав на Софийски градски съд е възприел изцяло фактическите изводи на първата инстанция за: наличие на сключен договор за потребителски кредит от 30.08.2007 г., с анекси към него, между „Българска пощенска банка” АД и ищцата М. Д. Л., по силата на който банката се е задължила да отпусне кредит в размер на 28 000 лв., която кредитополучателят се е задължил да върне на равни месечни вноски до 30.08.2017 г. и предвидена фиксирана лихва за първите 6 месеца – 7 %, а за останалия период – в размер на БЛП на банката плюс договорна надбавка в размер на 0.10 пункта, както и възможност за банката за промяна в размера на месечната погасителна вноска при промяна на БЛП, подлежащ на определяне и ежемесечно преразглеждане от СД на банката; прехвърляне на всички произтичащи от този договор вземания на банката на „Бългериън ритейл сървисиз” АД с договор за цесия от 30.10.2007 г., за което ищцата е надлежно уведомена, както и установените от извършената ССЕ плащания по договора /главница и лихви/ съобразно погасителния план.
Въззивният съд е приел за безспорно установено, че през исковия период от време банката едностранно е изменила дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, каквато възможност е предвидена в чл.3, ал.2 и ал.5 и чл.7, ал.2, без обаче в самия договор да са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на БЛП, представляващ компонента, с оглед на който се определя размера на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. В мотивите към решението е подробно мотивирано становището на СГС, че тези клаузи не са индивидуално уговорени и са във вреда на потребителя, създават неравновесие между правата и задълженията на страните по договора и нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Изведени са изводи, че извършеното от страна на банката едностранно увеличаване на размера на месечните анюитетни вноски вследствие на едностранно повишаване на уговорената възнаградителна лихва за исковия период от време, е направено без да е налице валидно правно основание за това, с оглед на което е уважен и обусловения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – за връщане в патримониума на обеднялото лице разликата между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищцата вноски в завишен размер, съставляваща получена без основание сума в размер на 5 931.41 лв., изчислена от ССЕ.
Решаващият съд е счел за неоснователни оплакванията на въззивника /сега касатор/ за непроизнасяне по възражението за изтекла давност, по съображения, че такова възражение не е въведено в срока за отговор на исковата молба, а едва с въззивната жалба и към този момент е преклудирано, съответно не подлежи на обсъждане. Независимо от становището в този смисъл, СГС е изложил мотиви и по същество за неоснователност на възражението, с оглед неприложимостта на специалната давност по чл.111 б.”в” ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. По установителните искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП са налице данни за вероятна недопустимост, с оглед на правния интерес от търсената защита. По обусловения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД следва да се счете за доказано поддържаното основание по чл.280, ал.1 ГПК по въпроса относно отговорността на цесионера за връщане на суми, получени от банката по договора за кредит. Обжалването следва да се допусне в хипотезата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за проверка за съответствие с вече постановеното решение по т.д. № 1103/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., предвид позоваването от страна на касатора на наличното, към момента на депозиране на жалбата, определение за допускане на касационно обжалване по същото дело.
Останалите въпроси /извън тези, касаещи допустимостта на касационната жалба/ са относими към правилността на решението и по тях се дължи произнасяне по съществото на спора.
С оглед изложеното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7274 от 01.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 13419/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото платежен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 337.25 лв., с изрично предупреждение, че при неизпълнение, касационното производство ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: