О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
[населено място], 18.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2594 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Подадена е касационна жалба от „УниКредит Булбанк“АД против решение № 188/20.07.2018г. по в.т.д. № 198/2018 г. на Варненски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 107/22.11.2017г. по т.д. № 81/2016г. на СОС е постановено друго за приемане за установено по отношение на касатора, че задължението на Т. И. Т. по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR72142322 не е обезпечено от З. Д. Т. и А. П. Т. посредством Договор за ипотека, оформен в нот.акт № 55 том VIII рег.№ 7987 дело 942/2008 г. на нотариус с рег. № 105 на НК за сумата от 37 800лв, уговорени между банката и главния длъжник Т. И. Т. за рефинансиране на задължения към „Инвестбанк” АД.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост, евентуално за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Ответниците по касацията З. Д. Т. и А. П. Т. в писмения си отговор оспорват основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че З. Д. Т. и А. П. Т. от една страна и касатора от друга страна са сключили на 9.06.2008г. Договор за учредяване на ипотека, обективиран в нот.акт, според който „УниКредит Булбанк” АД предоставя на Т. Т. въз основа на сключения с него Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR72142322 банков кредит в размер на 80 000 лв. за погасяване на ипотечен кредит в «Банка ДСК» ЕАД, [населено място], отпуснат на Т. като трети задължени по договора лица – ипотекарни гаранти, с остатък по главницата 20 000 лв., както и за рефинансиране на ипотечен кредит в «Инвестбанк» АД, [населено място] с остатък по главницата в размер на 37 800 лв., като разликата до пълния размер на отпуснатите средства е предназначена за извършване на ремонт. За обезпечаване на всички вземания на банката по договора за банков кредит ищците са учредили в полза на «УниКредит Булбанк» АД, [населено място] договорна ипотека върху собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № 13 в [населено място], ул. „Симеон Велики” 13, ет.4. За безспорно установено е прието, че касаторът е превел на „Банка ДСК” ЕАД сумата 20 000 лв от отпуснатия банков кредит. Преценявайки в съвкупност съдържанието и условията, при които са сключени двата договора – този за банков кредит и този за ипотеката, ВнАС е счел, че още при възникване на кредитното правоотношение банката е предвидила и дала съгласието си обезпечението да бъде обвързано с изпълнението на определени условия, които следва да бъдат конкретизирани в акта за учредяването му. Ето защо условията, при които ищците са се задължили да предоставят имота си като обезпечение съставляват част от съдържанието на самото кредитно правоотношение. А тези условия са посочени в ипотечния акт като задължение на банката да преведе определени суми към други две банки за рефинансиране на ипотечни кредити. Следователно плащането на сумата от 37 800 лв., съставляваща част от отпуснатия банков кредит, е следвало да бъде преведена не на кредитополучателя, а на „Инвестбанк” АД / така както това е сторено със сумата от 20 000 лв., преведена на „Банка ДСК“ЕАД/ за постигане на посочената в ипотечния акт цел, с което банката ще е погасила задължението си за предоставяне на отпуснатите по кредита средства към кредитополучателя. Ето защо решаващият състав е счел, че предоставената сума от 37 800 лв. на друго лице, различно от „Инвестбанк” АД представлява вземане, възникнало в противоречие с постигнатите и отразени в ипотечния акт договорености, поради което се явява необезпечено от учредената ипотека.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Има ли едностранно, автоматично, недвусмислено и безспорно право и/или презумпция, банката по смисъла на чл.2 ЗКИ да се разпорежда с наличността по банковата сметка на клиента, при отстъствието на която и да е форма на упълномощаване, делегиране, овластяване и/или платежно нареждане?; 2/ Допустимо ли е при липса на каквито и да е доказателства за наличие на която и да е от учредените, в която и да е от чл.26 – 35 ЗЗД форми на недействителност на договора за кредит и/или на договора за ипотека, да се счита, че банката не е изпълнила изцяло или отчасти договора за кредит и/или договора за ипотека, което да обуслови въззивното решение, че договорът за кредит не е обезпечен с договорната ипотека за сумата от 37 800лв.?; 3/ Допустимо ли е при липса на каквито и да е доказателства за наличие на която и да е от уредените, в която и да е от чл.79-94 ЗЗД форми на неизпъленние на която и да е клауза на договора за кредит и/или на договора за ипотека, да се счита, че банката не е изпълнила изцяло или отчасти договора за кредит и/или договора за ипотека, което да обуслови въззивното решение, че договорът за кредит не е обезпечен с договорната ипотека за сумата от 37 800 лв.?; 4/ Допустимо ли е при липса на каквито и да са доказателства за наличие на която и да е от уредените в чл.170 ЗЗД форми на недействителност на договорната ипотека да се счита, че банката не е изпълнила изцяло или отчасти договора за кредит и/или договорната ипотека, което да обуслови въззивното решение, че договорът за кредит не е обезпечен с договорната ипотека за сумата от 37 800 лв.?; 5/Допустимо ли е въззивният съд, освен че не обсъжда всички събрани по делото доказателства, да обсъжда и несъбрани по делото доказателства, които са обусловили въззивното решение?; 6/ Допустимо ли е въззивният съд при липса на доказателства и доказателствени искания да обсъжда в мотивите си само частично и/или част от допуснатите в първоинстанционното производство доказателства?; 7/ Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните по договора, съобразно чл.20 ЗЗД и може ли да тълкува договора без да се съобразява с изискванията за добросъвестност?; 8/ Допустимо ли е въззивното решение, с което се отменя първоинстанционно решение, да е неясно, неразбираемо и в мотивите да липсват съображения?; 9/ Допустимо ли е с въззивно решение, с което се отменя първоинстанционно решение, да се уважи предявен иск за установяване частична липса на ипотечно право, произтичащо от валидно учредена договорна ипотека, вписана преди исковата молба, при липса на доказателства за предявен иск за пълна и/или частична недействителност на договорна ипотека и/или на обезпечения с нея договор за кредит?; 10/ Допустимо ли е въззивното решение, с което се отменя първоинстанционно решение, да съдържа необосновани изводи в мотивите си, въз основа на възпроизвеждане на съдържанието на факти, извън реалното им съдържание и характеристика, очертани от доказателствата? Касаторът въвежда горепосочените правни въпроси от първи до седми включително – на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а въпроси от осми до десети включително са въведени при позоваване на чл.280, ал.2 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
Първите четири въпроса не отговарят на изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Въззивният съд не е приел, че банката-касатор може едностранно, автоматично, недвусмислено и безспорно да се разпорежда с наличността по банковата сметка на клиента Т. Т. при отстъствието на която и да е форма на упълномощаване, делегиране, овластяване и/или платежно нареждане. ВнАС е изложила аргументи, че според съдържанието на договорите като условие по смисъла на чл.25 ЗЗД за пораждане на действие на даденото от ипотекарните гаранти обезпечение е било уговорено касаторът да рефинансира със сумата от 37 800лв. кредит към „Инвестбанк“АД като преведе тази сума по сметка на посочената банка. В тази връзка обуславящите крайното правно решение изводи на въззивния съд са свързани с приложението на чл.25 ЗЗД, а не с хипотези на нищожност и унищожаемост, недействителност по чл.170 ЗЗД на договора за ипотека или на неизпълнение на задължение по договор, в който аспект са поставени въпроси втори, трети и четвърти.
Пети и шести въпрос са процесуалноправни и касаят задължението на въззивния съд в мотивите си да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. В този смисъл е създадена трайна практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о., Решение № 323/27.09.2012г. по гр.д.№ 408/2011г. на ВКС, I г.о., Решение № 480/07.11.2011г.по гр.д. № 1347/2010г. на ВКС, I г.о. и др. При произнасянето си по тези въпроси ВнАС не се е отклонил от така цитираната практика. Въпросите се поставят при въведени доводи за необсъждане на клаузата на чл.10, т.2, изр.2 от договора за кредит, за липса на указания от страна на въззивния съд за посочване на относими към детото доказателства предвид оттеглянето на исковете; за необсъждане на представено доказателство, че цялата сума по кредита е усвоена по банковата сметка на кредитополучателя; за произнасяне при липса на доказателство, че сумата от 20 000лв. е преведена на „Банка ДСК“ЕАД. ВКС констатира, че въззивният съд изцяло е обсъдил съдържанието на чл.10 от договор за кредит като е посочил, че в него са уговорени условията и сроковете за усвояване на отпуснатите суми. Въпрос на тълкуване, при това с оглед клаузата на пункт първи от договора за ипотека и целта на договора за кредит, упомената в чл.3 от последния, е действителната воля на страните за начина, по който банката-касатор е следвало да изпълни задължението си за предоставяне на цялата сума по кредита. Посочването на банкова сметка на кредитополучателя, по която да се усвои кредита, е свързано с уговорката част от отпуснатата сума да се получи от длъжника и да се използва за ремонт. Изводът за извършен в полза на „Банка ДСК“ЕАД превод е направен не въз основа на несъбрано в процеса доказателство, а с оглед твърдението на ищците в исковата молба и липсата на изрично оспорване от ответника в писмения отговор.
Седми въпрос е поставен от касатора в контекста на оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд относно конкретното съдържание на договорните клаузи като се твърди, че така установеното не съответства на действителната обща воля на страните. Необосноваността е основание за отмяна на въззивното решение като неправилно и сочи на оплакване по чл.281, т.3 ГПК, което не може да бъде предмет на проверката във фазата по чл.288 ГПК. В случая при тълкуване на спорните клаузи – т.1 и т.4 от договора за ипотека, съдът е приложил всички посочени в чл.20 ЗЗД критерии: тълкувани са отделните уговорки от договора за ипотека във връзка една с друга и във връзка с уговорките по договора за кредит, в смисъла, който произтича от целия договор, с целта на договора за ипотека и на договора за кредит, обичаите в практиката и добросъвестността.
Въпроси от осми до десети включително според касатора попадат в приложното поле на чл.280, ал.2 ГПК. Осми въпрос се свързва с хипотеза на нищожност – когато съдебният акт е абсолютно неразбираем и неясен. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице нищожност. Решението на ВнАС съдържа мотиви, в които са изложени съображения относно релевантните за спора факти и приложимите към тях правни норми. Оплакванията на касатора имат отношение към правилността на мотивите, тъй като са наведени твърдения за необоснованост, допуснати от съда процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Десети въпрос също насочва към необосноваността като касационно основание, което може да бъде проверено, само ако бъде допуснато касационно обжалване, но не и във фазата по селекция на касационната жалба. ВКС не споделя доводите на касатора за евентуална недопустимост на въззивното решение с оглед предмета на исковата молба и предмета на произнасянето на въззивната инстанция. ВнАС се е произнесъл в рамките на сезирането от страна на ищците предвид направеното от тях, след указания на първоинстанционния съд, уточнение от 12.04.2017г. на исковата молба, с което навеждат твърдения за несъществуване в полза на банката на ипотечно право за сумата от 37 000 лв. и искат това да бъде установено по отношение на касатора.
Настоящият състав на ВКС намира, че след като не са изпълнени условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на ВнАС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 188/20.07.2018г. по в.т.д. № 198/2018 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: