1
7
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
София, 23.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията А. гр.дело № 219 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от Р. П. П., чрез адв. Д. В., САК, касационна жалба против решение № III-93 от 17. 10. 2017 г. по в. гр. д. № 994/2017 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 56 от 20. 04. 2017 г. по гр. д. № 951/2016 г. на РС – Несебър в частта, с която са уважени предявените от С. Т. Е. против Р. П. П. искове за установяване недействителността, на осн. чл. 19, ал. 1 ЗН, на завета на Н. Г. Е., оставен в полза на Р. П. П., със саморъчно завещание от 29. 12. 2010 г., в частта му относно 9/40 идеални части от 1/2 идеална част от дворно място с площ от 844 кв.м., съставляващо парцел V-49, в кв. 17 по регулационния плат на селото и 9/40 идеални части от построените в това дворно място полумасивна жилищна сграда с площ от 30 кв.м. и обор от 40 кв.м., както и исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на собствеността върху 9/40 идеални части от 1/2 идеална част от описаното дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор 39164. 501. 131 по кадастралната карта на [населено място], върху 9/40 идеални части от построени в същото еднофамилна едноетажна жилищна сграда с площ от 44 кв.м. с идентификатор 39164.501.131.2 и едноетажна сграда с площ от 48 кв.м. с идентификатор 39164.501.131.3 и върху 9/80 идеални части от построена в същото едноетажна селскостопанска сграда с площ от 15 кв.м. с идентификатор 39164.501.131.3, както и в частта, с която предявените от Р. П. П. против С. Т. Е. насрещни искове по чл. 108 ЗС са отхвърлени в частта, с която се иска установяване собствеността и предаване владението върху 9/40 идеални части от еднофамилна едноетажна жилищна сграда с площ от 44 кв.м. с идентификатор 39164.501.131.2 и едноетажна сграда с площ от 48 кв.м. с идентификатор 39164.501.131.3 по кадастралната карта на [населено място], както и в частта, с която се иска установяване на собствеността и предаване владението върху 2/3 ид.ч. от едноетажна селскостопанска сграда с площ от 15 кв.м. с идентификатор 39164.501.131.4 по кадастралната карта на [населено място].
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Съдържа се позоваване и на 280, ал. 2 ГПК, с доводи за очевидна неправилност, изразяваща се в липсата на мотиви по евентуалното възражение на ответницата за придобивна давност. В касационната жалба са посочени основания за неправилност на въззивното решение. Иска се допускането му до касационно обжалване, отмяната му и постановяване на решение по същество, с което бъдат отхвърлени предявените от С. Е. против Р. П. установителни искове и бъдат цялостно уважени предявените от Р. П. против С. Е. насрещни ревандикационни искове.
Ответникът по касационната жалба С. Т. Е., чрез адв. Ж. И., Б., изразява становище за липса на основания по чл.. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените от С. Е. против Р. П. установителни искове и в отхвърлителната част по насрещните ревандикационни искове, предявени от Р. П. срещу С. Е., съставът на окръжния съд е приел, че С. Е. е собственик на 9/40 идеални части от 1/2 идеална част (т.е. на 9/80 ид.ч.) от дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор 39164. 501. 131 по кадастралната карта на [населено място], на по 9/40 идеални части от построени в същото еднофамилна едноетажна жилищна сграда с площ от 44 кв.м. с идентификатор 39164.501.131.2, и едноетажна сграда с площ от 48 кв.м. с идентификатор 39164.501.131.3, и на 9/80 идеални части от построена в същото дворно място едноетажна селскостопанска сграда с площ от 15 кв.м. с идентификатор 39164.501.131.4.
Прието е, че идеалните части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 39164. 501. 131 (9/40ид.ч. от 1/2 ид.ч., т.е. 9/80 ид.ч.), сграда с идентификатор 39164.501.131.2 (9/40 ид.ч.) и сграда с идентификатор 39164.501.131.3 (9/40 ид.ч.) ищецът е придобил по наследство от баща си Т. Е., починал на 15. 11. 1991 г., който към смъртта си е бил собственик, съвместно със съпругата си Н. Е., при условията на СИО, на 9/10 идеални части от сградите и на 9/10 ид.ч. от 1/2 ид. част от поземления имот на основание съдебна спогодба от 3. 04. 1987 г. по гр. д. 190/1986 г. на Н. , сключена от съпругата му, по силата на която сградите и 1/2 ид.ч. от имота се предоставят в неин дял, срещу заплащане на суми за уравнение на дяловете на останалите съделители – наследници на Р. Й. И.. Със смъртта на Т. Е. имуществената общност върху тези 9/10 ид.ч. е прекратена и С. Е. придобил по наследство от баща си 9/40 ид.ч. от собствеността. Останалите 31/40 ид.ч. били придобити от Н. Е. (1/10 по наследство от майка й, 9/20 на основание прекратена СИО и 9/40 по наследство от съпруга й Т. Е. и прекратена СИО).
Прието е, че правото на собственост върху идеалните части от сграда с идентификатор 39164.501.131.4 (9/80 ид.ч.) е придобито от ищеца по наследство от Т. Е., който към смъртта си е бил собственик на идеални части от тази сграда на основание чл. 92 ЗС, по приращение към имота, от който двамата с Н. Е. са притежавали 9/20 идеални части при условията на СИО (9/10 ид.ч. от 1/2 ид. част). След смъртта на Т. Е. имуществената общност върху тези 9/20 ид.ч. е била прекратена и ищецът е получил по наследство от баща си 9/80 ид.ч. Н. Е. е била собственик на 31/80 идеални части (1/20 ид. ч. по наследство от майка си, 9/40 ид.ч. на основание прекратена СИО, 9/80 по наследство от Т. Е. и прекратена СИО)
Възражението на Р. П., че към смъртта си Н. Е. е била изключителен собственик на процесните сгради и собственик на 1/2 ид.ч. от дворното място, тъй като идеалните части, надхвърлящи наследствените й права, са били придобити без никакъв принос на съпруга Т. Е. и без влагане на лични или семейни средства от съпрузите, защото суми за уравнение на придобитите дялове на останалите наследници не са били плащани до прекратяване на брака и общността със смъртта на Т. Е., е прието за недоказано, поради неустановяване на липсата на извършено плащане.
Направеното от ответницата, при условията на евентуалност, възражение за придобиване от Н. Е., по давност, на собствеността върху идеалните части от имота и сградите, надхвърлящи наследствените й права, чрез упражнявано от 15. 11. 1991 г. (смъртта на съпруга й Т. Е.) до 5. 11. 2012 г. (нейната смърт) владение, е прието за неоснователно по съображения, че макар да е упражнявала фактическа власт върху имотите повече от десет години след смъртта на съпруга й, не е установено да е демонстрирала намерението за своене на идеалните части на ищеца С. Е. и това да е станало достояние на последния.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят правни въпроси, с твърдения за разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателни решения, ППВС и решения по чл. 290 ГПК.
Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по въпроса възниква ли съпружеска имуществена общност върху идеална част от сънаследствен имот, която единият съпруг е придобил по време на брака по спогодба в делбено дело, с която е поел задължение да заплати на другите съделители парична сума за уравнение на дяловете им, но до прекратяване на съпружеската имуществена общност със смъртта на съпруга не са плащани никакви суми за уравнение на дяловете и останалите съделители не са развалили, поради неизпълнение, спогодбата за делба.
Според разясненията, дадени с ППВС № 5/1972 г., т. 3, и според представените решения на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 721 от 11. 11. 2010 г. по гр. д. № 1433/2009 г., 1 г.о., решение № 801 от 23. 11. 2004 г.по гр. д. № 528/2004 г., 1 г.о., решение № 206 от 21. 10. 2014 г. по гр. д. № 2460/2014 г., 1 г.о., съпружеска имуществена общност върху придобити през време на брака идеални части от сънаследствен имот на единия съпруг, поставен в негов дял в делбеното производство, възниква, ако присъдените суми за уравнение дяловете на останалите наследници са изплатени през време на брака със семейни средства. Придобитото от единия съпруг по време на брака по силата на съдебна спогодба за поделяне на наследственото имущество е негова лична собственост, ако при делбата не са заплащани суми за уравнение на дяловете.
В случая съдът е приел придобиване, при условията на съпружеска имуществена общност, от съпрузите Т. и Н. Е., на идеалните части от процесните имоти, надхвърлящи наследствения дял на Н. Е., на основание съдебна спогодба по делбено дело, с която последната се е задължила да заплати на останалите наследници суми за уравнение на дяловете, въпреки въведеното твърдение от ответницата за липса на извършено плащане на суми, неоспорване на това твърдение от ищеца, липса на въведено от ищеца твърдение за извършено плащане и липса на данни по делото за извършвани плащания на суми в изпълнение на поетото със спогодбата задължение.
Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса трябва ли въззивният съд да даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, когато установи направена от първата инстанция неправилна правна квалификация.
В представеното решение № 29 от 04. 03. 2015 г. по гр. д. № 5189/2014 г. на ВКС, 2 г. о., постановено по чл.. 290 ГПК, е прието, че при установена от въззивния съд неправилна правна квалификация, вследствие на което на страните са дадени неточни указания, той следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и относно необходимостта от ангажиране на съответни доказателства.
В случая, въззивната жалба съдържа оплакване за неправилна правна квалификация на направеното от ответницата по първоначалния иск П., с отговора на исковата молба, възражение за липса на принос на съпруга Т. Е. за придобиване от съпругата му Н. Е., през време на брака, на основание спогодба по делбено дело, на идеалните части от процесните имоти, надхвърлящи дяловете й в наследството, поради неизвършване през време на брака на никакви плащания на суми за уравнение дяловете на останалите наследници – било с лични средства на някой от съпрузите, било със семейни средства. Развити са съображения, че възражението било квалифицирано от районния съд по чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./ и прието за неоснователно, поради недоказване сумите за уравнение на дяловете да са заплатени със средства, получени от трансформация на лично имущество на Н. Е., вместо да се разгледа като възражение за липса на принос. При наличието на тези оплаквания въззивният съд е разгледал възражението като такова за липса на принос, но без да даде указания относно релевантните за това възражение факти, тежестта за установяването им, необходимостта от ангажиране на доказателства, приема с решението недоказаност на възражението, поради липса на доказателства за неизвършено плащане.
Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване по въпроса, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, относими към спорното право, както и по въпроса с какви действия се обективира промяната на намерението на сънаследника да владее имота.
Въпросите са поставени във връзка с евентуалното възражение на ответницата за изтекла в полза на праводателката й придобивна давност.
По първия въпрос, в сочената от жалбоподателката практика на ВКС (решение № 173 от 03. 01. 2016 г. по т.д. № 1689/15г., 2 т.о., решение № 15 от 30. 01. 2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., 4 г.о., решение № 69 от 09. 07. 2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г., 4 г.о.) се приема, че въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, е длъжен, в рамките на въззивното сезиране, да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди въведените от страните доводи и възражения и прецени относимите към делото доказателства, както и че не е оправомощен да обсъжда избирателно само част от доказателствата и възраженията и преиначава свидетелски показания и заключения на експертизи. В случая, въззивният съд не е обсъдил оплакванията във въззивната жалба за необоснованост извода на първоинстанционния съд, според който причината за предприемани от завещателката действия по изгонване от имота на ищеца С. Е. (установено от показанията на свидетелите Ш. и К.) се дължи на влошени лични отношения помежду им, а не на намерение на Н. Е. да свои целия имот. Не е обсъдил и оплакването за необоснованост на извода за безпрепятствено допускане на С. Е. от Н. Е. да ползва процесния имот.
Другият въпрос е решен в противоречие с посочените и представени решения на ВКС – решение № 635 от 25. 10. 2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г., 1 г.о., решение № 4 от 20. 02. 2013 г. по гр. д. № 418/2012 г., 2 г.о., ТР № 1/2012 г. В цитираната практика се приема, че промяната на намерението на сънаследника да установи владение върху идеалните части на останалите наследници се обективира с действия, отричащи правата на другите сънаследници върху имота и станали тяхно достояние, каквито действия представляват недопускането им в имота. Във въззивното решение се приема, че Н. Е. е упражнявала фактическа власт върху имотите повече от десет години след смъртта на съпруга й, но действията й по отстраняване на С. Е. от спорния имот и недопускането му да ползва същия не обективират намерение за владение на идеалните му части.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за задължението на въззивния съд да изготви собствени мотиви и направи собствени фактически и правни изводи по спора. Въпросът не е решен в противоречие с ТР № 1/04. 01. 2001 г., ОСГК на ВКС. Мотивите към атакувания акт съдържат фактически и правни изводи, отразяващи извършена правораздавателна дейност като инстанция по съществото на спора, включително и по евентуалното възражение за придобивна давност. Неяснотата на мотивите, липсата на логическа последователност, необоснованост на фактическите изводи, несъобразяването с материалния закон, в какъвто смисъл касаторът е направил оплаквания, не е равнозначно на липса на мотиви.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване и по въпроса, свързан с приложението на чл. 69 ЗС, доколкото съдът е приел, че съсобствеността между Н. Е. и С. Е. върху придобитите от Т. Е., при условията на СИО, идеални части, е възникнала в резултат на наследяване.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № III-93 от 17. 10. 2017 г. по в. гр. д. № 994/2017 г. на Бургаския окръжен съд.
ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на жалбоподателката Р. П. П. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 175 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като я предупреждава, че при неизпълнение в срок на това указание касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея производство прекратено.
След изтичане на срока за изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на отделението – за насрочването му в открито заседание или на докладчика – за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: