4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
С., 14.01.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
Е. ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от председателя/съдия/ Л. И.
ч.т. дело № 1022/2010 година
Производството е по чл. 274, ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от „А. Б.”А.Е. – дружество регистрирано в Г., чрез процесуалния му представител, срещу определение № 379 от 17.08.2010 г. по в.ч.т.дело № 365/2010 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено определение № 1120 от 14.04.2010 г. по т.д.№ 653/2009 г. на Окръжен съд – В. за прекратяване на производството по делото, поради неотстраняване нередовността на исковата молба.
Частният жалбоподател поддържа, че атакуваният съдебен акт е незаконосъбразен и постановен при съществени нарушения на съдопроизводствени правила, с искане за неговата отмяна. Счита, че след като е предявен установителен иск по чл.422 ГПК и е довнесена дължимата държавна такса, то при преминаването към осъдителен иск не се дължи заплащане на допълнителна държавна такса. Поддържа доводи за погрешен правен извод на съда, че липсва идентитет на заявителя в заповедното производство с ищеца в исковото производство.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: Дали платената от клон на търговец държавна такса за издаване на заповед за изпълнение ползва самия търговец, когато последният завежда установителен иск по чл.422 ГПК и доплаща дължимата държавна такса по чл.415, ал.1 ГПК; Дали при предявен установителен иск по чл.422 ГПК ищецът може да премине към осъдителен иск, в случай, че в хода на производството заповедта бъде обезсилена; Дали при обезсилване на заповед за незабавно изпълнение, внесената по заповедното производство държавна такса се зачита при определяне на държавната такса по осъдителния иск, към който заявителят е преминал след обезсилване на заповедта. Твърди се, че тези въпроси са свързани с нова нормативна регламентация и липсва съдебна практика, а произнасянето по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на позитивното процесуално право.
Ответниците по касация – „О.” ООД и „О. 96” ЕООД, със седалища в гр.В., чрез процесуалния си пълномощник, са заявили становища за недопустимост, а по същество за неоснователност на частната касационна жалба. Подробни фактически и правни съображения са изложени в отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 т.1 ГПК и е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1, изр.1 ГПК.
За да потвърди прекратителното определение на първостепенния съд, В. апелативен съд е приел, че при наличие на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, предявеният установителен иск не е с правно основание чл.422 ГПК, а с оглед отсъствието на идентитет на страните в заповедното и исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК, последното се явява недопустимо. След направените от ищеца уточнения на исковата молба, осъдителният иск на Б.та срещу ответните дружества, е счетен за допустим, но предвид неизпълнените указания на Варненския окръжен съд за довнасяне на държавна такса до общо дължимия размер от 4% върху цената на иска, е направен извод за неотстраняване нередовността на исковата молба по см. на чл.128, т.2 ГПК, с оглед на което са приложени последиците на чл.129, ал.3 и ал.4 ГПК. В мотивната част към определението, решаващият състав е приел за неоснователни доводите за „зачитане” на внесената от клона на Б.та/заявител в заповедното производство/ държавна такса по издаването на заповедта за изпълнение, предвид различния предмет на исковото производство по осъдителния иск. Според съда, предявяването на осъдителен иск, макар и за същото вземане, не е продължение на заповедното производство, тъй като само заявителят разполага с правото да предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе дължимата държавна такса. Отчетено е, че с осъдителният иск се цели различен вид правна защита на спорното право, която се дължи след изпълнение на задължението за внасяне на държавна такса в пълен размер – 4 % върху цената на иска. Въззивният съд е съобразил данните по приложеното заповедно производство и е отчел, че с влязлото в сила на 16.02.2010 г. определение № 1370/25.06.2009 г. по ч.т.д.№ 737/2009 г. на Варненския окръжен съд е обезсилено разпореждане № 7242 от 19.03.2009 г. по ч.гр.д.№ 1829/2009 г. на В. само в частта, с която е уважена молбата на неправосубектния заявител – „А. Б. – клон България” за незабавно изпълнение на парично задължение и издадения въз основа на заповед № 1651 изпълнителен лист, като е прекратено производството в тази част като недопустимо. Самата заповед за изпълнение не е обезсилена, нито е била предмет на разглеждане в образуваното по реда на чл.419, ал.1 ГПК въззивно производство по посоченото дело.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение, счита, че касационно обжалване не следва да се допусне.
С оглед мотивите на атакуваното определение за потвърждаване на преграждащия развитието на делото съдебен акт на първоинстанционния съд, не може да се приеме, че формулираните от жалбоподателя процесуалноправни въпроси са значими за изхода на спора. С постановения процесуален съдебен акт въззивният съд се е произнесъл по нередовността на предявената от „А. Б.” А.Е. искова молба/ след уточнението, макар и заявено под формата на изменение вида на търсената защита/ и последиците от нейното неотстраняване. След приключване на производството по чл.419, ал.1 ГПК и прилагане на заповедното дело, по реда на чл.129, ал.4, вр. с ал.1 и ал.2 ГПК, е констатирана недопустимост на първоначално заявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, с оглед липсата на идентитет на заявителя в заповедното производство по ч.гр.д.№ 1829/2009 г. на Варненския районен съд и на ищеца по този иск, както и допустимостта на осъдителния иск, с който се търси самостоятелна правна защита, а не като продължение на заповедното производство. Именно в резултат на тези процесуални действия на съда и на ищеца/ сега жалбоподател/, както и безспорно установеното неизпълнение на дадените указания за довнасяне на още 2% държавна такса – в размер на 20 637.52 лв., е направен извод за наличие на предпоставките за връщане на нередовната искова молба и за прекратяване на производството по делото по предявения иск. Доколкото в обжалваното определение липсва произнасяне по изрично формулираните от касатора правни въпроси, не може да се счете, че е осъществена основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Независимо от изхода на делото, направеното от ответниците по жалбата искане за присъждане на разноски е неоснователно, тъй като представеният договор за правна защита и съдействие, с оглед изрично посочения в него предмет/ „консултация, подготовка и изготвяне на ч.ж. по ч.т.д.№ 365/2010 г…”/ е неотносим към настоящото частно касационно производство.
Предвид горните съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 379/2010 г. по в.ч.т.дело № 365/2010 г. на Апелативен съд – В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: