2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
гр. София, 10.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4348 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците по делото М. М. Г, С. М. Г и К. М. Гиочелов срещу решение № 4535/03.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 15602/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено осъдителното решение № І-118-34/24.08.2015 г. по гр. дело № 52374/2013 г. на Софийския районен съд и са отхвърлени предявени от жалбоподателите срещу [фирма] искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на всеки един от тях на сума, равняваща се на 1/3 от 12 070 лв., представляваща неустойка по чл. 30 от общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на дружеството-ответник, за периода 07.09.2011 г. – 04.07.2012 г.; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения както за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявени субективно съединени искове вместо по предявен по делото иск при условията на активна солидарност, така и за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма] не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири правни въпроса, уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: 1) допустимо ли е при направено от ищците искане за осъждане на ответника при условията на активна солидарност, въззивният съд по свой почин и едва с постановеното от него решение да измени иска, като приеме, че е сезиран, и да се произнесе по субективно съединени искове при условията на разделност; 2) дължи ли се неустойка от продавача на електрическа енергия за продължително нерегламентирано прекъсване на снабдяването при направено от потребителя възражение срещу неправомерно издадена фактура; 3) следва ли да се отрече правото на неустойка за целия период от прекъсването до възобновяването на електрозахранването, включително и в случая, когато енергийното дружество е оставило без електрическа енергия потребителя, след като той е направил възражение и е оспорил, посоченото от дружеството основание за прекъсването на електрозахранването; и 4) допустимо ли е тълкуване на договор или отделна негова клауза, ако действителната воля на страните е ясна и безспорна. Касаторите навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържат, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първият – с решение № 71/28.02.2011 г. по гр. дело № 1025/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 80/22.02.2011 г. по гр. дело № 941/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 42/07.04.2015 г. по търг. дело № 868/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 164/04.07.2012 г. по гр. дело № 570/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 350/20.10.2015 г. по гр. дело № 1730/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 120/06.03.2009 г. по ч. гр. дело № 2350/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; вторият и третият – с решение от 14.05.2015 г. по възз. гр. дело № 733/2015 г. на Варненския окръжен съд, решение № 105/11.06.2015 г. по гр. дело № 5920/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 366/30.12.2015 г. по гр. дело № 2874/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и четвъртият – с решение № 16/28.02.2013 г. по търг. дело № 218/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и определение № 800/18.08.2011 г. по гр. дело № 1421/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
Първият процесуалноправен въпрос, свързан с оплакването в касационната жалба за недопустимост на обжалваното решение, е разрешен с обжалваното въззивно решение в противоречие с посочените от касаторите, определение № 120/06.03.2009 г. по ч. гр. дело № 2350/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК) и решение № 350/20.10.2015 г. по гр. дело № 1730/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК). В тази задължителна практика на ВКС е прието, че когато ищецът/ищците подържат искане за солидарно присъждане, съответно – осъждане, тогава съдът дължи произнасяне с акта по същество, с който ще следва да установи характера на материалното правоотношение, съответно то обуславя ли солидарност и ако не, да разгледа доколко всеки един от ищците има право или всеки един от ответниците дължи и в какъв размер. Когато с исковата молба се претендира солидарност (активна или пасивна), а такава предвид материалното правоотношение, не е налице, за съда съществува задължение по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК да изясни размера на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение и съответно да се произнесе разделно, в рамките на уточнените субективно съединени искове. Това е така, защото когато е сезиран за нещо повече от действително дължимото, съдът не само има право, но и е длъжен да се произнесе за по-малкото. При солидарността е така – всеки от солидарните кредитори има право, съответно – всеки от солидарните длъжници отговаря за размера на цялото вземане. Ако ищецът/ищците подържат искането си за солидарно осъждане, тогава при липса на солидарност, съдът дължи произнасяне с акта по същество, с което, като установи същността на спорното правоотношение, отхвърля претенцията (искането) за солидарно получаване/плащане на исковата сума и съответно се произнася с отделни диспозитиви по отделните субективно съединени претенции.
В случая въззивният съд е приел, че касаторите-ищци извеждат качеството си на страни по облигационното отношение с ответника, и така – легитимацията си да търсят процесното неустоечно обезщетение, от правото си на собственост върху електроснабдения имот, от което притежават равни квоти от по 1/3 идеална част. СГС е намерил, че тези твърдения изключват възможността процесното вземане за неустойка да им бъде присъдено при условията на активна солидарност, както е уточнено с тяхна молба от 30.06.2014 г. пред първата инстанция. Приел е и че всеки от тримата жалбоподатели-ищци е легитимиран да търси обезщетение до размера на дела си в електроснабдения имот, щом партидата за него не се води само на един от съсобствениците, т.е. – до 1/3 от общата процесна сума 12 070 лв. По тези съображения въззивният съд е приел, че предявените по делото искове, с които е сезиран, са три в субективно съединение, всеки – за сумата 4 023.33 лв. Т.е. – в противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, градският съд е приел, че въпросът за солидарността е не материалноправен, а процесуалноправен и служебно е изменил искането на касаторите-ищци към съда.
Произнасянето по останалите три материалноправни въпроса, изведени в изложението към касационната жалба, е изцяло обусловено от произнасянето от настоящата касационна инстанция по процесуалноправния въпрос и проверката относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, която може и следва да бъде извършена едва с решението по чл. 290 от ГПК. До разрешаване на тези материалноправни въпроси с това решение на ВКС би се стигнало единствено, ако в него се приеме извод за процесуална допустимост на обжалваното въззивно решение, поради което в случая трите матиралоноправни въпроса не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, още повече, че и по тях касаторите сочат наличието на задължителна практика на ВКС. В този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В заключение, касационното обжалване следва да се допусне с оглед проверка процесуалната допустимост на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – допустимо ли е при направено от ищците искане за осъждане на ответника при условията на активна солидарност, въззивният съд по свой почин и едва с постановеното от него решение да приеме, че е сезиран и да се произнесе по субективно съединени искове при условията на разделност.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 241.40 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4535/03.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 15602/2015 г. на С. градски съд;
УКАЗВА на жалбоподателите М. М. Г, С. М. Г и К. М. Г в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представят по делото документ за внесена от тях по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 241.40 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната им жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.