О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№416
София, 27.05.2010 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и десета година, в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Таня Райковска т.д. № 1150/2009 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „К” А. , гр. С. чрез процесуалния му пълномощник адв. П. Н. против въззивно решение от 15.07.2009 г. по гр. д. № 659/2009 г. на Софийски градски съд, с което е отменено изцяло решение от 05.12.2008 г. по гр. д. № 19577/2008 г. на Софийски районен съд, 62 състав, и е отхвърлен предявения от „К” А. срещу „С” Е. , гр. С. иск с основание чл. 373, ал. 1 ТЗ за сумата 8 507, 90 лв. /равностойност на 4 350, 30 евро/, представляваща обезщетение за изгубването на товара, ведно с претенцията за законна лихва.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон /чл. 281, т. 3 ГПК /. В жалбата се излагат подробни съображения, свързани с отговорността на превозвача по чл. 373, ал. 1 ТЗ и за активната легитимация на ищеца за предявяване на иска. Сочат се и нарушения на съдопроизводствените правила с оглед преценка на събраните по делото доказателства при постановяване на решението.
В изложението си, съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване.
Ответникът по жалбата – „С” Е. в писмен отговор заема становище за недопускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а с оглед изложените от касатора основания, предвид данните по делото, касационното обжалване е недопустимо на основание чл. 280, ал. 1 ГПК.
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 373 ТЗ Софийски градски съд е приел, че между страните не съществува превозно правоотношение, поради което ищецът не е активно легитимиран да претендира присъждане на обезщетение от превозвача за пълната липса на товара. Според решаващия съд, договор за превоз на товар е бил сключен между „М” ООД и ответника, тъй като представените писмени документи, сочели като товародател и платец по превозния договор „М” ООД. Във въззивното решение е прието, че не била приета товарителницата, а съдържанието на фактурата не можело да се свърже с договора за превоз, поради липса на съвпадение в описанието на товара. Софийски градски съд е достигнал до извод, че ищецът не е установил и сключването на спедиционен договор с „М” ООД, въз основа на който последният да е сключил превозния договор, и е заключил, че дори и да е имало такъв договор, ищецът не е доказал прехвърляне в негова полза от комисионера на правата по превозния договор по реда на чл. 352, ал. 2 ТЗ и оттук не е установил, че има вземане спрямо ответника по превозното правоотношение.
В изложението си по допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следните материално правни въпроси, които счита за значими: има ли международната товарителница сила на договор между страните; при спедиционен договор – коя е активно легитимираната страна да претендира обезщетение за изгубена стока, нужно ли е прехвърляне на права по смисъла на чл. 294, ал. 2 ТЗ от спедитора, при положение че не е държал и получавал стоката; товарителницата представлява ли прехвърляне на права по чл. 349, ал. 4 ТЗ или чл. 352, ал. 2 ТЗ от спедитора – комисионер към доверителя; изисква ли се писмена форма за валидност и доказване на спедиторския договор, както и на договора за превоз; договорът за превоз реален ли е, както и процесуално-правен въпрос относно събиране на доказателствата и тяхната преценка.
Без да се позовава изрично на някоя от точките от приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът цитира следните решения от практиката на ВКС: Решение № 220 от 29.02.1996 г. по гр.д. № 8/1995 г., V г. о. на ВКС; Решение № 803 от 06.05.1997 г. по гр. д. № 513/1996 г., V г. о. на ВКС; Решение № 163 от 08.02.2001 г. по гр. д. № 1445/2000 г., V г. о. на ВКС, както и прилага копия от следните съдебни решения, постановени от различни съдилища по граждански спорове: Решение по гр. д. № 17639/2008 г., СРС, 62 с-в; Решение № 57 от 29.04.2008 г. по т. д. № 71/2008 г. на Бургаски апелативен съд; Решение № 909 от 10.06.2008 г. по гр. д. № 21/2008 г. на Пловдивски окръжен съд; Решение от 23.02.2005 г. по гр. д. № 1334/2004 г., ГК на Софийски апелативен съд; Решение № 693 от 28.02.2006 г. по т. д. № 917/2005 г. на Пловдивски апелативен съд; Решение № 620 от 18.02.2009 г. по гр. д. № 35/2008 г. на Софийски градски съд.
По отношение съотносимостта на цитираните и приложени решения към формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси, настоящият състав на първо търговско отделение намира следното: Решение № 220 от 29.02.1996 г. по гр. д. № 8/1995 г., V г. о. на ВКС е визирано от касатора във връзка с един от гореизложените материално- правни въпроси, а именно: товарителницата представлява ли прехвърляне на права по чл. 349, ал. 4 ТЗ или чл. 352, ал. 2 ТЗ от спедитора-комисионер към доверителя. Според жалбоподателя, в решението си ВКС е приел, че товарителницата сама по себе си представлява прехвърляне на права по чл. 349, ал. 4 ТЗ или чл. 352, ал. 2 ТЗ, но този извод не е съответен на съдържанието на цитираното решение, в което се коментира съдържанието на подписан протокол и неговата правна природа. Решение № 803 от 06.05.1997 г. по гр. д. № 513/1996 г., V г. о. на ВКС и решение № 163 от 08.02.2001 г. по гр. д. № 1445/2000 г., V г. о. на ВКС също не визират проблематика, свързана с някой от материалноправните въпроси в настоящия казус, поради което не би могло да се приеме, че е налице противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Останалите цитирани и приложени актове на различни окръжни и апелативни съдилища не съдържат означение, че са влезли в законна сила, поради което не могат да бъдат взети под внимание като противоречива съдебна практика.
Не е налице и хипотезата на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение както на формулираните материалноправни въпроси, така и по процесуалноправния въпрос, свързан с необсъждане на всички писмени доказателства по делото. За да отхвърли иска, въззивният съд е посочил, че ищецът не е установил възникването на валидно правоотношение по договор за превоз, нито фактите, обуславящи евентуално наличието на спедиционен договор, предвид изложеното в исковата молба. Позоваването в нея на наличие на спедиционен договор между ищеца и „М” ООД и на сключен договор за превоз с ответника, е изисквало доказване на релевантните за спора факти, свързани с установяване на елементите от фактическия състав на твърдяните договори.
Посочените материалноправни въпроси са свързани с прилагането на конкретни правни норми, чиято обща уредба се съдържа в глави ХХІV, ХХV и ХХVІ на Ч. ІІІ ТЗ, в Закона за автомобилните превози и К. СМР. След като е въвел твърдения за съществуващ договор за спедиция с „М” ООД, ищецът е следвало да установи фактическия състав на този договор, съобразно законовата регламентация на чл. 361, ал. 1 ТЗ, както и да установи конкретните уговорки по този договор, за да се прецени дали става дума за същински или несъщински спедиционен договор, и определи активната легитимацията по иска.
Правната уредба на превозния договор съдържа текст, въвеждащ отговорност за превозвача за липси и повреди на товара, като материалноправната легитимация на претендиращия обезщетение за вреди се определя от конкретната договорна връзка /договор за превоз или спедиционен договор/, а това са въпроси, които ищецът е следвало да установи в рамките на инстанционното съдебно производство с допустими доказателствени средства. С автотранспортната товарителница се установява договора за превоз, но неговата действителност не зависи от издаването на товарителницата или от редовността й.
Правноирелевантно е позоваването на въпрос, свързан с характера на превозния договор, тъй като критерият за определяне дали този договор е реален или консенсуален се преценява с оглед изискването за предаването на товара от товародателя на превозвача, като елемент от фактическия състав, или с постигане на съгласие, а подобен въпрос нито е бил обсъждан от въззивната инстанция в решението, нито е решаващ за отхвърляне на иска.
Чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основание за допускане до разглеждане на касационната жалба ще бъде налице във всеки случай, когато този въпрос има значимост, надхвърляща рамките на конкретния казус, а също така, когато по сходните за него случаи няма съдебна практика или ако има такава, то тя е изгубила междувременно своята актуалност и затова следва да бъде изоставена или пък се поставя въпрос за запълване празнота в нормативната уредба.
Относно поставения от касатора процесуалноправен въпрос за събиране на доказателствата, тяхното ценене и обсъждане от съда, следва да се отбележи, че подобен въпрос засяга решението на спора по същество, и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 15.07.2009г. по гр.д. № 659/2009г. на Софийски градски съд .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ