Р Е Ш Е Н И Е
№ 42
София, 09.06.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря Албена Рибарска
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 4492/2014 година
Производство по чл. 290 – 291 ГПК.
С определение № 1215 от 26.11.2014г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на Р. С. И., подадена чрез адв. К. от АК [населено място], на въззивно решение №114 от 13.05.2014г. на Шуменски окръжен съд /Ш./, постановено по в.гр.д.№ 175/2014год., В ЧАСТТА, с която въззивният съд е отменил решение № 61/30.01.2014г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 138/28.02.2014г., постановени по гр. дело № 1484/2013г. по описа на Ш., в частта, с която С. К. Р. е осъдена да заплати на Р. С. И. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД сума в общ размер над 8 820лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от несключване на окончателен договор и неоснователно обогатяване за периода от 26.07.2009г. до 29.05.2013г. – датата на предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателно плащане, и в частта с която, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е осъдена да заплати сума над 1 259.04лв. – представляваща законната лихва върху всяка просрочена наемна вноска за посочения период, и вместо това е постановил отхвърляне на предявените от Р. С. И. срещу С. К. Р. : иск с правно основание чл. 82 във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата над 8 820лв. представляваща пропусната полза, в размер на средномесечния наем за процесните жилище и гараж, които е могла да получи за периода от 25.07.2009г. до 01.12.2011г., ако не е било неизпълнението на С. Р.; иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата над 720лв., представляваща неоснователно обогатяване, в размер на месечния наем, за периода от 29.05.2010г. до 29.05.201Зг., за процесния гараж; както и исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 1 259.04лв., представляваща дължими обезщетения, поради неизпълнени парични задължения, в размер на законната лихва от дните на забавата до предявяване на исковата молба, като неоснователни.
Въззивното решение в частта, с която съдът е оставил в сила решението на първата инстанция в останалите обжалвани осъдителни части не е предмет на касационната жалба.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че неправилно и в нарушение на процесуалните правила без наличие на конкретно оплакване във въззивната жалба относно правилността на решението и по-конкретно анализа на доказателствата и приетите въз основа на този анализ за доказани факти и обстоятелства по делото, въззивният съд е извършил нов анализ на доказателствата и е формирал собствени изводи по същество на спора. Искането е за отмяна на решението и уважаване на заявените претенции.
Ответникът по касационната жалба С. К. Р. не взема становище по касационната жалба.
С цитираното по-горе определение № 1215 от 26.11.2014г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящия изхода на делото процесуалноправен правен въпрос „Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на първоинстанционното решение?” Прието е, че с въззивното решение този въпрос решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в ТР№1/2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в Решение №670 от 27.10.2010г. по гр.д.№1728/2009г. на ВКС, ІІІ ГО, и Решение №290 от 22.06.2010 г. по гр.д.№ 759 по описа за 2009г. на ІV ГО на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
В исковата си молба Р. С. И. е поддържала, че на 19.10.2006г. е сключила с ответницата предварителен договор, по силата на който С. К. Р. се задължила в срок до 25.11.2006г., да й прехвърли собствеността върху процесните недвижими имоти – апартамент и гараж, за сумата 55 000 лв. Владението на имотите не било предадено. В средата на месец ноември 2006г. сключила договор за наем с предмет процесните имоти и наемател С. Д. Н., за срок от 5 години, считано от 01.12.2006г., като уговореният месечен наем бил в размер на 250 лв. Поради неизпълнение на задължението на Р. да прехвърли собствеността, като наемодател не изпълнила задължението си да предаде държането на имотите на наемателя С. Н. и около 15.12.2006г. договорът между тях бил прекратен, като платеното капаро в размер на 250лв. било върнато. По нейна искова молба било образувано гр. д. №779/2008г. по описа на Ш., по което с влязло в законна сила на 10.04.2013г. решение предварителният договор бил обявен за окончателен. В законовия срок неплатената част от цената в размер на 52 950лв. била внесена по банковата сметка на продавача Р.. Изпратила нотариална покана до ответницата да й предаде владението на имотите, но същата не е сторила това до момента. По тези съображения е заявила претенция по чл.108 от ЗС, както и такава за присъждане на обезщетение от неизпълнение на договорно задължение от страна на Р., под формата на пропусната полза от не получен наем, за периода от 25.11.2006г. /датата, на която е следвало да се прехвърли собствеността по предварителния договор/ до 29.05.2013г. /датата на предявяване на исковата молба/.
Първоинстанционният съд е уважил иска с правно основание чл.108 от ЗС. По отношение на втората претенция е разделил процесния период на два подпериода: от 26.07.2009г. до 10.04.2013г. /влизане в сила на решението по гр. д. № 779/2008г./ и от 10.04.201Зг. до 29.05.2013г. /предявяване на исковата молба по ГД № 1484/201 Зг. по описа на Ш./. Съдът е приел, че за периода от време 26.07.2009г. до 10.04.2013г. /влизане в сила на решението по гр. д. № 779/2008г./ искът е с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД – дължимо обезщетение за неизпълнение на договорно задължение, под формата на пропуснати ползи поради невъзможност за предоставяне на процесните имоти под наем, а за периода от 10.04.201Зг. до 29.05.2013г. /предявяване на исковата молба / – с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД – за връщане на получено без основание имуществено благо, т. е.- неоснователно обогатяване. В мотивите си е приел, че не дължи произнасяне за периода от 25.11.2006г. до 26.07.2009г., тъй като претенцията за обезщетение за този времеви отрязък е предмет на друго исково производство. При така приетата правна квалификация в мотивите си съдът е приел за основателна и доказана претенцията за плащане на сума в общ размер 14 760 лв., равняващо се на средномесечен наем за процесните апартамент и гараж, за периода от 26.07.2009г. до 29.05.2013г. С допълнително решение е присъдил сумата 2932,99лв. – лихва за забава върху всяка просрочена наемна вноска до завеждане на иска, както и законната лихва върху присъденото обезщетение от завеждане на исковете до окончателното изплащане.
Първоинстанционното решение в частта на произнасянето по иска по чл.108 ЗС не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивна жалба против останалата част от решението е подадена от С. К.. Във въззивната жалба са релевирани два довода. Първият е за недопустимост на решението поради това, че „съдът е постановил решение по иск с неприета от съда правна квалификация” – произнесъл се е по иск с правно основание чл.79 ЗЗД, след като в хода на производството с две нарочни определения е постановил, че не приема дадената от ищеца такава по този законов текст.Вторият е за неправилност на решението поради това, че съдът неправилно е квалифицирал претенцията като такава по чл.59 ЗЗД, вместо по чл.55 ЗЗД.
С решението си въззивният съд е приел, че коректната правна квалификация на иска следва да е по чл. 82 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, но тази неточност не води до порочност на съдебното решение, предвид обстоятелството, че доказателствена тежест на подлежащите на доказване правнорелевантни факти е правилно разпределената от първоинстанционния съд. Според посочената разпоредба видът вреди, относими към настоящия случай и подлежащи на обезщетяване са пропуснатите ползи – невъзможност за увеличаване имуществото на кредитора, дължащо се на неизпълнение на договорно задължение, които трябва да имат качеството сигурност и реалност. В съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже, че при точно изпълнение на задължението от страна на продавача по предварителния договор със сигурност би получил увеличение на имуществото си, като в конкретния случай и съобразно твърденията в исковата молба установи, че в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на процесните имоти под наем. След анализ на събраните по делото доказателства е обосновал извод, че за времето след 01.12.2011г. Р. И. не е представила и не е поискала да бъдат събрани доказателства за наличието на друга сигурна и реална възможност за увеличаване имуществото й, която да се дължи на неизпълнение задължението по предварителния договор от С. Р.. Съобразно горното е приел, че искът с правно основание чл. 82 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, се явява основателен и доказан за периода от 26.07.2 009г. до 01.12.2011г., като размерът на пропуснатата полза, който се претендира от Р. И., в размер на средномесечният наем за процесното жилище, който е могла да получи, ако не е било неизпълнението на С. Р., за този времеви период, съгласно приетото и неоспорено заключението на съдебно – счетоводната експертиза, възлиза на 8 820лв.
По отношение на иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД съдът е приел, че в периода от 10.04.201Зг. до 29.05.2013г., действието на предварителният договор между страните е било прекратено и понеже Р. И. е станала собственик на имота, няма на разположение друг иск за защита, освен този по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. След анализ на събраните гласни доказателства е обосновал извод, че в производството е било доказано неоснователното увеличение имуществото на С. Р. за сметка на неоснователно обеднялата Р. И. единствено във връзка с процесния гараж – размерът на това имуществено разместване се равнявал на пропуснатата полза, в размер на средномесечният наем – 20лв., за процесния гараж за срок от три години или общо в размер 720лв.
С процесуалните си действия по хода на производството и с решението си по поставения въпрос въззивният съд приел, че следва служебно да извърши проверка относно правилността на обжалваното решение като изложи собствени изводи по съществото на спора в обжалваната част, въпреки че въззивникът не е изложил конкретни основания за въззивно обжалване, по които съдът да се произнесе, във връзка с общото твърдение за неправилност на първоинстанционното решение поради материална незаконосъобразност, с изключение оплакването за неправилност на решението поради това, че съдът е квалифицирал претенцията като такава по чл.59 ЗЗД, вместо по чл.55 ЗЗД. Затова и като е извършил нов анализ на доказателствата и е формирал собствени фактически и правни изводи по същество на спора е намерил, че обжалваното решение е частично неправилно, отменил го е частично и в съответната част е отхвърлил претенциите.
Правилното разрешение на изведения по настоящото дело правен въпрос, е дадено с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК / цитираните в изложението и други/. Според дадените с т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата разяснения по приложението на чл. 269, изр. 1 ГПК, с тази разпоредба законодателят изрично е уредил служебните задължения на въззивния съд единствено в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение – въззивният съд служебно проверява допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част. Това означава, че по отношение преценката за правилността на проверявания съдебен акт служебният контрол, по силата на чл. 269, изр. 2 ГПК, е ограничен само в пределите на посоченото във въззивната жалба – законодателно разрешение, аналогично на уреденото и в отменения ГПК от 1952г. Съгласно приетото в мотивите на горецитираното тълкувателно решение изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалваното решение на първостепенния съд е допустимо единствено при нарушение на императивна материалноправна норма – порок, който може да бъде констатиран от въззивната инстанция и без да е бил изрично заявен като основание за предприетото обжалване. Изразеното становище е аргументирано с разрешението, възприето в ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, основаващо се на чл. 4 ГПК (отм.), която разпоредба, изцяло възпроизведена с чл. 5 от действащия ГПК, вменява на съда и при ограничен въззив задължението да осигури точно прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право. Затова ограниченията в обсега на въззивната дейност не се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес /на родените от брака непълнолетни деца, на лицата, поставяни под запрещение и пр./. Следователно само в този случай, проверявайки правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване и да води до влошаване положението на единствения жалбоподател. Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. Въззивната инстанция не може да се произнася по невъведени в жалбата оплаквания за неправилност /изключение – посочените по-горе хипотези/, нито по доводи, по които не е предоставила възможност на страните да изразят становищата си.
При проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение, съдът намира следното:
Решението е неправилно.
Предвид отговора на поставения процесуалноправен въпрос, разрешението, дадено от въззивния съд е неправилно.
В нарушение на чл. 269 ГПК съставът на въззивния съд не се е ограничил до посоченото във въззивната жалба оплакване досежно правната квалификация на заявената претенция, а е излязъл извън предмета на въззивното производство, като не е бил в хипотеза, в която съдът служебно проверява първостепенния съдебен акт.
Въззивният съд с оглед нормата на чл.269 ГПК се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл. 269 ГПК. За това, което не е посочено във въззивната жалба като порок на първоинстанционното решение, касаещ правилността на същото, ефектът на първоинстанционното решение се запазва и въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на това решение, а следва да го потвърди.
В случая във въззивната жалба против първоинстанционното решение, подадена от С. К., не е въведен довод относно неправилен анализ на доказателствата, несъответствие на приетите за установени факти с доказателствения материал, липсва оспорване и несъгласие с фактическите и правни констатации на съда по същество на спора, предвид което произнасянето на въззивния съд без да има въведено във въззивната жалба оплакване се явява в нарушение на съдопроизводствените правила. В нарушение и на чл. 6, ал. 2 ГПК съдът в решението по същество е преценил осъществяването на факти, които не са били спорни между страните и те в условията на състезателност не са изразили становище по тях, съответно не са направили и доказателствени искания. Като е сторил това въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт в нарушение на съдопроизводствени правила – чл.269 от ГПК, който подлежи на отмяна в обжалваната му част. При съобразяване изложеното по-горе досежно запазване ефекта на първоинстанционното решение следва, че претенциите по чл. 82 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за периода от 26.07.2009г. до 10.04.2013г. и на основание чл. 59 ЗЗД за периода от 10.04.2013г до 29.05.2013г. са доказани по основание, период и размер като в полза на ищцовата страна се дължат общо 14760лв., представляващи обезщетение за пропусната полза, в размер на средномесечния наем за процесните жилище и гараж, които Р. И. е могла да получи за периода от 26.07.2009г. до 10.04.2013г., но не е получила като последица от неизпълнението на договорно задължение от страна на С. Р., и обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на средномесечния наем за процесните имоти, за периода от 10.04.2013г. до 29.05.2013г., с което С. Р. се е обогатила за сметка обедняването на Р. И.. В полза на ищеца И. се дължи и законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата 2932,99лв. представляваща законната лихва върху всяка просрочена наемна вноска за посочения период 26.07.2009г. – 29.05.2013г.
Предвид това следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което С. К. Р. бъде осъдена да заплати на Р. С. И. на основание чл. 82 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за периода от 26.07.2009г. до 10.04.2013г. и на основание чл. 59 ЗЗД за периода от 10.04.2013г до 29.05.2013г. допълнително сума в общ размер 9540лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи в следствие договорно неизпълнение – несключване на окончателен договор, и за неоснователно обогатяване, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 29.05.2013г., до окончателно плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД допълнително сума в размер 1673,95лв. – представляваща законната лихва върху всяка просрочена наемна вноска до предявяване на иска.
Съобразно изхода в полза на касатора следва да се присъдят и сторените в настоящото производство деловодни разноски в размер , които са надлежно удостоверени с представените платежни документи в размер общо 167,87лв. – внесени по сметка на ВКС държавна такса за производството по чл.288 ГПК и държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивно решение №114 от 13.05.2014г. на Шуменски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 175/2014год., В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която след частична отмяна на решение № 61/30.01.2014г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 138/28.02.2014г., постановени по гр. дело № 1484/2013г. по описа на Ш., са отхвърлени предявените от Р. С. И. срещу С. К. Р.: иск с правно основание чл.82 във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата над 8 820лв. представляваща пропусната полза, в размер на средномесечния наем за процесните жилище и гараж, които е могла да получи за периода от 25.07.2009г. до 01.12.2011г., ако не е било неизпълнението на С. Р.; иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата над 720лв., представляваща неоснователно обогатяване, в размер на месечния наем, за периода от 29.05.2010г. до 29.05.2013г., за процесния гараж; както и исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 1 259.04лв., представляваща дължими обезщетения, поради неизпълнени парични задължения, в размер на законната лихва от дните на забавата до предявяване на исковата молба, като неоснователни,
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С. К. Р. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община], [улица], да заплати на Р. С. И. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица],вх.1 , ап.16, на основание чл. 82 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за периода от 26.07.2009г. до 10.04.2013г. и на основание чл. 59 ЗЗД за периода от 10.04.2013г до 29.05.2013г. допълнително сума в общ размер 9540лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи в следствие договорно неизпълнение – несключване на окончателен договор, и за неоснователно обогатяване – обогатяване без основание за сметка на другиму, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 29.05.2013г., до окончателно плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД допълнително сума в размер 1673,95лв. – представляваща дължими обезщетения, поради неизпълнени парични задължения, в размер на законната лихва от дните на забавата до предявяване на исковата молба, както и сумата 167,87лв. деловодни разноски за настоящата инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: