5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
гр. София, 30.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4386/2018 г.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба № 4936/13.08.2018 г. на Я. А. Ж., В. М. Ж. и М. Д. Ж., подадена чрез адвокат И. К. З. срещу решение № 77 от 21.06.2018 г. по гр. дело № 225/2018 г. на ВАпС /Варненски апелативен съд/.
Ответникът по касация – С. Я. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат П. К. П. поддържа, че не са налице основанията, предвидени в закона за допускане на касационен контрол.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване взе предвид следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 317 от 26.02.2018 г. по гр. дело № 787/2017 г. на В. /Варненски окръжен съд/, гражданско отделение, ХІІ състав с което са уважени искове, предявени от С. Я. срещу Я. А. Ж., В. М. Ж. и М. Д. Ж. за обявяване за относително недействителни спрямо ищеца на сключените от първата ответница договори за безвъзмездно учредяване право на ползване на съпругът й – М. Д. Ж. и дарение на синът й – В. М. Ж., предмет на нотариален акт № 176, т. III, рег. № 4710, дело № 504/29.12.2014 г. на Варненски нотариус № 192 Д. С. на имоти, подробно описани в диспозитива на първоинстанционния съдебен акт. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищецът е обосновал правния си интерес като кредитор с вземания към Ж., произтичащи от неустойка за забава, уговорена като обезпечение по транслативна сделка, сключена на 09.12.2014 г., за продажба на таван в сграда /нотариален акт № 63, т. ІV, рег. № 7746, дело № 591/2014 г. на Варненски нотариус № 194, А. Г./, която неустойка се дължи за неизпълнени довършителни работи до 01.07.2016 г. Съдът е констатирал при обсъждане на цитираната сделка, че довършителните работи, поети като задължение от Ж. се отнасят до промяна предназначението на продавания обект от таван на апартамент за определен срок, чието спазване е обезпечено с неустойка, а останалите задължения / за изготвяне на акт образец 15 за сградата, за снабдяване на купувача с удостоверението за въвеждане в експлоатация, както и за присъединяване към ел. снабдителната и канализационна мрежа /, също така са обезпечени с уговорки за неустойки, подробно описани в цитирания нотариален акт. Въззивният съд е приел, че договорите, с които Ж. се е разпоредила с имуществото си на 29.12.2014 г., са сключени след възникване на 09.12.2014 г. на вземанията на Я., активът на имуществото й е намалял, поради което ищецът е увреден. Съдът е констатирал, че след като вземането за неустойка е възникнало по съгласие на страните, ответницата е знаела за задълженията си, като твърденията й, че не е разбирала последиците, не са свързани с промяна на този извод. За ирелевантно е окачествено обстоятелството относно притежаването от Ж. на друго имущество, от което да се удовлетвори ищецът.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите са поставили въпрос, формулиран, както следва: „При наличието на спор относно качеството на кредитор по предявен П. иск, достатъчно ли е това качество да не е отречено със сила на присъдено нещо, при положение че е спорно доколко твърдените от ищеца факти са в състояние да породят вземането?“. Въпросът е релевантен, по него са изложени мотиви във въззивното решение, но касаторите не са обосновали допълнителни предпоставки, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени разпоредби, когато съдържат уредба, която е непълна, неясна или противоречива. Затова по цитираният въпрос не следва да се допусне касационно обжалване.
По чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК касаторите поддържат доводи за очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с извода на съда, че след като вземането за неустойка е възникнало по съгласие на страните, ответницата е знаела за задълженията си, а твърденията, че не е разбирала последиците, не са свързани с промяна на този извод. Същите считат, че това разбиране на съда е в противоречие с разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Непосредствен извод за правилността на посочените мотиви, респективно за нарушение на правна норма не може да се изведе, тъй като обосноваването на подобна преценка изисква разглеждане на обосноваността и законосъобразността на приетите мотиви, т.е. съдебен контрол за наличието на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По същество доводите на жалбоподателите са за нарушения, относими към посочената норма /чл. 281, т. 3 ГПК/, приложението на която предпоставя производство по чл. 290 ГПК. Затова настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.
По чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е поставен въпросът – „Може ли да се премахне относителната недействителност на сделката чрез изплащане на задължения към кредитора“. Въззивният съд е приел, че недействителността на атакуваните сделки е само относителна и може да бъде премахната чрез изплащане на задължения към кредитора. По този въпрос не е обосновано наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Изложеното от касаторите разбиране не съставлява мотивиране на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а отразява доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК изисква обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Правилността на посоченият по – горе извод на апелативния съд изисква преценка на обосноваността и законосъобразността на приетите мотиви, т.е. твърдението за порок не може да се установи непосредствено от съдържанието на решението. Затова настоящият състав на ВКС намира, че и с тази част от изложението не е обосновано наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
ВКС в настоящия си състав намира, че релевантен за допускане на касационен контрол по отношение на цитираното въззивно решение е следният въпрос, поставен от касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: „От кой момент следва да се счита за възникнало вземането за неустойка за забава, изрично уговорена между страните?“. Налице е общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд, обусловило правен извод за уважаване на претенцията, е обосновано с мотиви за възникване на вземането за неустойка с уговарянето му, което е станало със сключване на сделката, предмет на цитирания нотариален акт на 09.12.2014 г. Изпълнено е и изискването за допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – изводите на апелативния съд са в противоречие с разрешението, прието от състав на ВКС с решение по т. дело № 843/2016 г., съгласно което моментът на възникване на задължението за неустойка за забава, при плащането на възнаграждението по сключен договор, съвпада с момента, от който длъжникът е изпаднал в забава и вземането за неустойка е станало изискуемо. В този смисъл е и разрешението, обосновано в решение по т. дело № 828/2010 г. на състав на ІІ т.о., съгласно което, за да е налице вземане за неустойка за забава е необходимо, освен изрична уговорка за това, още и наличие на самият факт на забавата, изразяващ се в неизпълнение на падежа. Касационният съд е приел още, че неизпълнение на падежа е правопораждащ факт за възникване на вземането за неустойка. Касаторът се е позовал на посочените касационни решения и е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по цитирания по – горе въпрос, поради което по него следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед на горните съображения настоящата инстанция намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение, по конкретно посочения по – горе правен въпрос. Следва касаторите да внесат държавна такса в размер на сумата 2996.73 лв. по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението, както и да представят документ за внасяне на таксата в деловодството на ВКС в същия срок.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба 4936/13.08.2018 г. на Я. А. Ж., В. М. Ж. и М. Д. Ж. на решение № 77 от 21.06.2018 г. по гр. дело № 225/2018 г. на Варненски апелативен съд.
УКАЗВА на касаторите Я. А. Ж., В. М. Ж. и М. Д. Ж. да внесат държавна такса в размер на сумата 2996.73 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представят документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок.
Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: