1
9
9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 424
София, 07.08.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 1393 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 55 от 5. 10. 2018 г. по в. гр. д. № 212/2012 г. на Апелативен съд – гр. Бургас е отменено решение № 14 от 9. 02. 2016 г. по гр. д. № 2421/2012 г. на ОС – Бургас и е уважен предявеният от Д. Д. Т., М. С. Т., Н. С. Т., Н. П. К., С. К. К. и Е. К. Д. против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и Администрацията на Министерски съвет на Република България иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху реална част с площ от 2163 кв.м. от поземлен имот, целият с площ от 6497 кв.м., с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], която реална част е отграничена с жълт щрих на комбинирана скица към допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза на вещото лице инж. М. П. М. вх. № 11876/29. 06. 2015 г., на лист 169 от първоинстанционното дело.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от държавата, чрез процесуалния представител юрисконсулт М. Д., упълномощена от областния управител на обл. Бургас, който е упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройството да представлява държавата в настоящото исково производство. Жалбата съдържа доводи за неправилност на решение № 43 от 10. 05. 2018 г. по гр. д. № 4979/2017 г. на ВКС, 1 г.о., с което предходното въззивно решение е отменено, като неправилно, на осн. чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Твърди се, че държавата не е участвала в производството, по което е постановено решение № 2229 от 13. 07. 1994 г. по гр. д. № 2872/94 г. на ВС на РБ, тъй като кметът на общината не е натоварен с представителни функции на държавата, от което следва допустимост на косвения съдебен контрол за материална законосъобразност на реституционното съдебно решение. Поддържа се, че не е установено ищците да са били собственици на процесния имот към отчуждаването му, както и че са налице пречки за реституция, поради реализиране на мероприятието, заради което е отчужден имотът. Твърди се и неустановена идентичност между възстановения имот и претендираната с иска реална част от поземлен имот. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въззивното решение е обжалвано и от Администрацията на Министерски съвет, чрез процесуалния представител Ж. Б. Й.. Излагат се съображения за недопустимост на решението, тъй като Администрацията на МС не е надлежна страна по иска, предвид предоставяне правото на управление на имота на Министерство на младежта и спорта със заповед № РД-09-18/13. 04. 2018 г. на областния управител на обл. Бургас. Поддържа се и неправилност на решението на следните основания: неправилност на отменителното решение на ВКС, постановено при липса на нито една от хипотезите на чл. 303, ал. 1 ГПК; неустановяване на обстоятелството наследодателят на ищците да е придобил собствеността върху процесния имот по давност; наличие на пречки за реституция, предвид реализиране на отчуждителното мероприятие; неотразяване на спорната реална част като самостоятелен имот в одобрената кадастрална карта; отричане със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ищците върху процесния имот с влязло в сила решение, с което е отхвърлен предявен от тях срещу държавата иск за делба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Обжалваното решение е постановено по реда на чл. 258, вр. чл. 308 ГПК, след отмяна, на осн. чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, като неправилно, на предходното въззивно решение № 96 от 5. 08. 2016 г. по в. гр. д. № 202/2016 г. на БАС, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 108 ЗС са били отхвърлени. Отмяната е постановена с решение № 43 от 10. 05. 2018 г. по гр. д. № 4979/2017 г. на ВКС, 1 г.о. Със същото е прието, че посоченото въззивно решение противоречи на решение № 2220 от 13. 07. 1994 г. по гр. д. № 2872/1994 г. на ВС, 3 г.о., с което е отменено по реда на надзора влязло в сила решение на окръжен съд, отменен е мълчаливият отказ на кмета да отмени отчуждаването на процесния недвижим имот и е възстановена собствеността върху същия в полза на наследниците на С. К. А., както и на две влезли в сила съдебни решения, постановени между същите страни, с които са уважени предявени от ищците срещу Министерство на държавната администрация и административната реформа и срещу Администрацията на Министерски съвет искове по чл. 59 ЗЗД, за присъждане на обезщетения за неоснователно ползване на процесната реална част от имота за периодите 21. 12. 2006 г. – 7. 11. 2009 г. и 7. 11. 2009 г. – 7. 11. 2010 г. За неправилно е намерено решение № 96 от 5. 08. 2016 г. по в. гр. д. № 202/2016 г. на БАС, тъй като при постановяване на същото не е съобразено, че въпросът за възстановяване на претендираното от ищците право на собственост, произтичащо от реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, е разрешен с влязлото в сила съдебно решение на ВС от 1994 г., което е постановено в производство по административно правораздаване, в което е упражнен пряк съдебен контрол по отношение на отказа на кмета за отмяна на отчуждаването. Касае се за спорно производство, със състезателен характер, в което са установени предпоставките за уважаване на реституционната претенция и по този въпрос решението обвързва със сила на пресъдено нещо страните по делото. Кметът на общината, макар и да не е натоварен с представителни функции по отношение на държавата, следва да се разглежда като еманация на държавата по смисъла на това понятие, изяснено в решения на ЕСПЧ срещу България. Влязлото в сила окончателно реституционно решение не може да бъде лишено от правна сила, като в друго производство бъде преразгледан и пререшен въпросът дали държавата или наследниците са собственици на същата земя. В този смисъл са и указанията, дадени с ТР № 5/14. 01. 2013 г. по т.д. № 5/11 г. на ОСГК на ВС.
При новото разглеждане на делото, за да отмени първоинстанционното отхвърлително решение и постанови уважаване на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, съставът на въззивния съд е приел, че ищците са наследници на С. К. А., починал на 4. 10. 1971 г. С протокол № 3/23. 03. 1919 г. на Кюприйски селски общински съвет на наследодателя, като безимотен, е отстъпено право на строеж върху общинско място от 2 дка и 5 ара, като впоследствие, през 1939 г., същият е придобил собствеността върху терена по давност, на осн. чл. 34 ЗД /отм./, чрез упражнявано в продължение на двадесет години владение. За имота са отредени парцел …. и парцел …. по плана на П. от 1962 г. През 1976 г. 640 кв.м. от имота били отчуждени от наследниците на С. А. на осн. чл. 95 ЗТСУ, вр. чл. 63, ал. 1 и чл. 98 ЗТСУ, за разширяване на терена на изградения почивен дом „Прогрес“, а за разликата до 2500 кв.м. няма проведени отчуждителни процедури, но същите незаконно са завзети от държавата и включени в отредения за почивен дом парцел. С решение № 2229 от 13. 07. 1994 г. по гр. д. № 2872/1994 г. на ВС, 3 г.о. е отменен мълчаливият отказ на кмета за отмяна на отчуждаването върху процесния имот и е възстановена собствеността на наследниците на С. К. А. – М. С. Т., Н. Т. К., С. К. К., Е. К. Д., С. И. С. и П. И. С. върху недвижим имот от 2 дка и 5 ара, описан в протокол № 3, ст. II от 23. 03. 1919 г. на Кюприйския селски общински съвет. В мотивите на решението е прието, че наследниците на С. А. са били собственици на имота към отчуждаването и завземането му от държавата през 1976 г., като са го придобили по наследство от С. А., който към смъртта си го е бил придобил по давност. Имотът бил отчужден частично, но завладян фактически изцяло и къщата в него е съборена. Прието е, че мероприятието не е засегнало процесния имот, върху който неправомерно, без надлежно отреждане и строителна документация, са построени игрище за баскетбол и открит малък детски басейн, както и че имотът отговаря на изискванията за образуване на самостоятелен парцел /парцели/ при спазване на съответните правила, норми и нормативи. Въз основа на решението от 1994 г. е отписан от актовите книги на държавните имоти парцел ….-бивш общински, в кв. …. по плана на [населено място] от 640 кв.м. Прието е, че в съставения акт за частна държавна собственост от 23. 06. 2008 г. като съсобственици на бивш парцел …. по плана от 1962 г. са посочени наследници на С. А., с което държавата е признала последиците от реституционното производство, макар и за неустановен обем на съсобственост. Предявеният от ищците срещу държавата иск за делба на целия имот с идентификатор …. по КК, с площ от 6497 кв.м., е отхвърлен с решение № 222 от 20. 06. 2012 г. № 6по гр. д. № 44/2012 г. на ВКС, 1 г.о., с мотиви, че възстановяването на реална част от парцел не поражда съсобственост с държавата върху целия парцел. Решението е съобразено и с точка 4 на ТР от 10. 05. 2006 г. по т. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, тъй като е постановено преди ТР № 5/14. 01. 2013 г. по т.д. № 5/2011 г., с което ТР № 6/2006 г. е обявено за изгубило сила в частта си по т. 4.
От правна страна искът е приет за основателен. Прието е, че следва да се зачете задължителната сила на решение № 2229 от 13. 07. 1994 г. по гр. д. № 2872/1994 г. на ВС, 3 г.о. съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК, чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК, чл. 302 ГПК и указанията, дадени с ТР № 5/14. 01. 2013 г. по т.д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС. Косвеният съдебен контрол за материалноправна законосъобразност на реституционното решение от 1994 г. е недопустим. Същото е постановено в производство по административно правораздаване, в което е упражнен пряк съдебен контрол по отношение на мълчаливия отказ на кмета на [община] и са преценени всички предпоставки за възстановяване на процесната реална част от имота – притежавали ли са наследниците на С. А. право на собственост върху същия към 1976 г., реализирано ли е мероприятието, за което е бил отреден имотът. Приета е идентичност между процесния имот и имота, възстановен с решението от 1994 г., въз основа на допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза на вещото лице инж. М. П. М. вх. № 11876/29. 06. 2015 г. и скицата към него (на лист 169 от първоинстанционното дело). Прието е, че съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 1 и ал. 3 ГПК, производството по делото ще следва да продължи по отношение на Администрацията на Министерски съвет на Република България, независимо че в хода на въззивното производство правото на управление е отнето от АМС и предоставено на Министерство на младежта и спорта, като при всички случаи министерството ще е обвързано от силата на пресъдено нещо на решението.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба на държавата се поставят следните въпроси:
„1. Следва ли участието в съдебно производство на кмет, като орган на местното самоуправление и местната администрация и изпълнителната власт в общината, да се приравнява на участие на държавата в него и не нарушава ли това основни принципи на правото?
2. Решенията по облигационни искове по чл. 59 ЗС основание ли са за приемане наличието на право на собственост?
3. Допустимо ли е в рамките на едно съдебно производство ВКС да се произнася два пъти с противоположни решения, без да са налице изменения във фактите и обстоятелствата и без да са събрани, представени и приемани нови доказателства?“
Твърди се, че обсъждането на въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по така поставените въпроси.
Първият въпрос е поставен некоректно. Кметът на Община – П. е участвал в съдебното административно производство, по което е постановено съдебното решение за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, не в качеството си на представител на общината и за защита на нейни права, а в качеството си на орган, оправомощен със закон да взема решения във връзка с възстановяване на собствеността върху одържавени имоти. Той не е представител на държавата по смисъла на чл. 31, ал. 1 и 2 ГПК, но чрез него, като орган натоварен с възстановяването на собствеността, държавата е участвала в спорното съдебното административно производство, със състезателен характер, в което е упражнен пряк съдебен контрол по отношение отказа за отмяна на отчуждаването и е установено наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността. Това решение обвързва държавата и лицата, чиито реституционни претенции са уважени, по въпроса за наличието на предпоставките за реституция. Затова, съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК и чл. 302 ГПК, в исковото производството по иск за собственост между държавата и лицата, чиито реституционни претенции са уважени, съдът няма право да осъществява косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на съдебното решение по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС.
Отговор на въпроса се съдържа в ТР № 5/14. 01. 2013 г. по т.д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС (напр. решение № 67 от 10. 04. 2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г., 1 г.о., решение № 114 от 6. 11. 2017 г. по гр. д. № 3933/2016 г., 1 г.о.), поради което обсъждането му не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че е недопустим косвен съдебен контрол за материална незаконосъобразност върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, като ТР № 6/10. 05. 2006 г. по т.д. № 6/2006 г. в частта му по точка 4 следва да се приеме за изгубило сила. В посочените решения на ВКС по чл. 290 ГПК се приема, че държавата е участник в административното съдебно производство за възстановяване на собствеността по чл. 4 от цитирания реституционен закон. Затова и съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК и чл. 302 ГПК, държавата и лицата, които черпят права от държавата, са обвързани от постановеното в административното производство по обжалване на отказа съдебно решение за отмяна на отчуждаването и възстановяване на собствеността.
Вторият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и разглеждането му не би повлияло на изхода на делото. Основният аргумент, с който въззивният съд е обосновал извода си, че ищците са собственици на процесния имот, е свързан с действието на реституционното съдебно решение по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, с невъзможността върху същото да се упражни косвен съдебен контрол досежно предпоставките за реституция от гражданския съд в исковото производство по иск за собственост върху възстановения имот със страни държавата и лицата, чиито реституционни претенции са уважени, както и с липсата на твърдения и данни след влизане в сила на реституционното решение ищците да са изгубили правото си на собственост. Влезлите в сила решения, с които са уважени предявени от ищците срещу държавата искове за присъждане на обезщетения по чл. 59 ЗЗД за неоснователно ползване на процесния имот са коментирани във връзка със съдържащите се в мотивите към тях изводи за принадлежността на правото на собственост върху имота на ищците, а не защото са разрешили със сила на пресъдено нещо спора за собственост.
Обсъждането на третия въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въпросът е поставен във връзка с оплакването на касатора за постановени два акта на ВКС, съдържащи противоположни изводи – определение № 328 от 11. 07. 2017 г. по гр. д. № 562/2017 г. на ВКС, 2 г.о., с което не е допуснато касационно обжалване предходното въззивно решение, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което искът за собственост е отхвърлен, и решение № 43 от 10. 05. 2018 г. по гр. д. № 4979/2017 г. на ВКС, 1 г.о., с което недопуснатото до касация с определението по чл. 288 ГПК въззивно решение е отменено като неправилно на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Определението по чл. 288 ГПК и решението по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, с което се отменя като неправилно недопуснатото до касация с определението по чл. 288 ГПК въззивно решение, не съдържат противоречиво разрешаване на спора за собственост. С определението по чл. 288 ГПК не се преценява правилността на въззивното решение, а наличието на посочените от касатора предпоставки по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до обжалване, касационната инстанция ще осъществи контрол за правилността му, съобразно посочените в жалбата касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. На следващо място, решение № 43 от 10. 05. 2018 г. по гр. д. № 4979/2017 г. на ВКС, 1 г.о. е постановено в производство по отмяна на влезли в сила решения и в изпълнение на правомощията на съда по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК да отмени неправилното решение, дори ако същото е постановено от ВКС. По приложението на чл. 303, т. 4 ГПК има формирана и задължителна практика с ТР № 7/31. 07. 2017 г. по т.д. № 7/2014 г., ОСГТК. Не на последно място, неправилността на съдебно решение може да произтича не само от опорочаване на фактическите изводи, но и от неправилно приложение на процесуални и материални правни норми.
По основанията за допускане на касационно обжалване в изложението към касационната жалба на Администрация на Министерски съвет се поставят следните въпроси:
Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което основание сочи решение № 222 от 20. 06. 2012 г. по гр. д. № 44/2012 г. на ВКС, 1 г.о. и определение № 328 от 11. 07. 2017 г. по гр. д. № 562/2017 г. на ВКС, 2 г.о.
Позовава се и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Във връзка с така посочените основания не са поставени процесуалноправни или материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС или разглеждането на които ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. То съдържа множество оплаквания за неправилност на съдебния акт, представляващи касационни основания по чл. 281 ГПК, идентични с развитите и в касационната жалба.
Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.
На следващо място, определение № 328 от 11. 07. 2017 г. по гр. д. № 562/2017 г. на ВКС, 2 г.о., посочено като противоречива практика, е постановено не по друго, а по настоящото дело, по реда на чл. 288 ГПК и със същото не е допуснато до касационно обжалване на решение № 96 от 5. 08. 2016 г. по в. гр. д. № 202/2016 г. на БАС, отменено като неправилно с коментираното по-горе решение на ВКС по реда на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Определенията по чл. 288 ГПК са постановени във фазата по допускане на касационно обжалване и нямат характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС осъществява решаваща правораздавателна дейност и се произнася по същество на касационната жалба (мотивите към ТР № 2/28. 09. 2011 г. по т.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Не е налице и противоречие с решение № 222 от 20. 06. 2012 г. по гр. д. № 44/2012 г. на ВКС, 1 г.о. В тълкувателната част на мотивите към решението е даден отрицателен отговор на въпроса дали реституцията на реална част от парцел по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС води до възникване на съсобственост в идеални части с държавата върху останалата невъзстановена реална част от парцела. В казуалната част на мотивите е обсъждан въпросът за допустимостта да се извършва косвен контрол за материална законосъобразност на постановеното в съдебно административно производство съдебно решение за отмяна на отчуждаването и възстановяване на собствеността по чл. 4 от цитирания закон, но съобразно задължителните указания, дадени с ТР № 6/2006 г., т. 4. Към постановяване на решението не е било прието ТР № 5/14. 01. 2013 г. по т.д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, с което е разяснено, че т. 4 на ТР № 6/2006 г. е изгубило силата си.
В изложението се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – поради очевидна недопустимост на същото, предвид постановяването му срещу ненадлежна страна – Администрацията на МС, въпреки по делото да е установено, че при повторното разглеждане на спора във въззивната инстанция правото на управление на процесния имот е отнето от АМС и е предоставено на Министерството на младежта и спорта.
Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на твърдяното основание. Преценката за надлежна процесуална легитимация на страните се извършва въз основа на твърденията в исковата молба – ако ищецът претендира да е носител на спорното материално право, то той се явява надлежна страна в процеса, а надлежен ответник е лицето, което според твърденията на ищеца отрича, претендира или нарушава правото на ищеца. В случая ищците твърдят, че са носители на правото на собственост върху процесния имот, както и че същият се държи без основание от Администрацията на МС, представляваща самостоятелно юридическо лице съгласно чл. 2 ПМС № 299/23. 09. 2009 г. за приемане на Устройствен правилник на Министерския съвет и неговата администрация, поради което последното се явява надлежен ответник по иска по чл. 108 ЗС.
По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба не са направили разноски при разглеждане на делото пред настоящата инстанция и не претендират присъждане на такива.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 55 от 5. 10. 2018 г. по в. гр. д. № 212/2012 г. на Апелативен съд – гр. Бургас.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: