О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
София, 05.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5103/2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по §74 ПЗР ЗИД ГПК в редакцията публикувана в Държавен вестник бр.86/2017 г. вр. чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [община], чрез процесуален представител главен юрисконсулт Ц. Д. срещу решение № 57/19.07.2017 г. по гр.д.№196/2017 г. на Окръжен съд-Видин, с което е потвърдено решение №119/31.03.2017 г. по гр.д.№2834/2016 г. на Районен съд-Видин. С него е уважен предявеният от ищцата М. Й. В. срещу касатора иск с правно основание чл.45 ЗЗД, като е присъдено в нейна полза обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени в резултат на настъпило увреждане на 22.01.2016 г. при падане на посочена улица и счупване на шийката на лява тазобедрена става, ведно със законната лихва от датата на увреждане до окончателното плащане.Искът е отхвърлен до пълния претендиран размер от 25 000 лв. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, въззивното решение като необжалвано е влязло в сила.
В касационната жалба се прави оплакване, че не е осъществен елементът противоправност като предпоставка за деликтна отговорност,че няма такова лице на което да е възложена работа и което да не е изпълнило задълженията си, че е бил налице обходен, незаледен маршрут, че е налице съпричиняване от пострадалата и че присъденото обезщетение е завишено по размер. Касаторът твърди, че разпитаните свидетели само са видели пострадалата да седи на тротоара, но не и да пада.Изтъква, че липсва произнасяне на въззивния съд по всички доводи, изложени във въззивната му жалба. Прави искане за отхвърляне на предявения иск или за намаляване на присъденото обезщетение до размер на сумата 3000 лв.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Поставя процесуалноправния въпрос следва ли въззивният съд да изложи мотиви, с които да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания. Твърди, че липсва произнасяне по довода му за липса на пълно и главно доказване на елементите на деликтната отговорност. Изтъква, че не са налице доказателства ищцата да се е подхлъзнала на заледен участък от общинска улица, а че е паднала защото й е прилошало и при приемането й в болница е била насочена за кардиолог. Посочва,че е страдала от съпътстващи заболявания, причинили продължителното й възстановяване. Позовава се на решение по гр.д.№4621/2015 г., гр.д.№5488/2013 г., ІV г.о. и гр.д.№7750/2013 г., І г.о.
Касаторът поставя и материалноправния въпрос: какъв е критерият за справедливост, влиза ли в обсега на обстоятелствата, определени като релевантни от ППВС № 4/23.12.1968 г. присъждането на приблизително еднакви обезщетения за неимуществени вреди по сходни казуси. Поддържа ,че присъденото обезщетение е завишено по размер и цитира решения на различни по степен съдилища, с които са присъдени по малки суми. Позовава се и на решение по гр.д.№5257/2015 г.,ІV г.о.
Ответницата по касационната жалба М. Й. В. в писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв. А. М., я оспорва. Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че от събраните доказателства се установява, че на 22.01.2016 г. ищцата е претърпяла инцидент, подхлъзнала се на непочистен тротоар и паднала на левия си крак.Разпитани са били незаинтересовани свидетели, които й се притекли на помощ и извикали линейка.Направил е извод,че е налице причинна връзка между бездействието на общината, която не е спазила законовото си задължение да поддържа в безопасен вид тротоарните площи и причинените увреждания на ищцата . Приел е въз основа на назначената съдебно-медицинска експертиза, че ищцата е получила увреждания в резултат от падането. Намерил е ,че липсва причинна връзка между заболяването й от коксартроза/артроза на тазобедрената става, дефицит на витамин Д и пост менопауза и причинените увреждания при падането. Направил е преценка, че обезщетението в размер на сумата 9000 лв. е справедливо по размер.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване .
Според разясненията, дадени с ТР №1/19.02.2010г., по тълк.д.№1/ 2009 г. на ОСГТК, т.1, служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по чл. 288 ГПК. Въпросът за евентуалната нищожност или недопустимост трябва да бъде разгледан, дори и да не е бил поставен от касатора или да не са изпълнени изискванията на чл.280 ал.1 ГПК. Преценката дали решението отговаря на изискванията на валидност и допустимост предхожда анализа на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. При положение, че в производството по чл.288 от ГПК съдът приеме, че съществува вероятност обжалваното решение да не е валидно или да не е допустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол, а окончателната преценка ще се извърши с решението по същество .
В процесния случай касационният съд констатира, че и двете предходни съдебни инстанции вероятно са се произнесли по нередовна искова молба. Въззивният съд като инстанция, разглеждаща спора по същество, е длъжен да посочи правната квалификация на иска и служебно да осъществи проверка за редовността на исковата молба по аргумент от чл. 129 и чл. 130 ГПК. Това задължение произтича както от функциите му, така и от императивното изискване за валидност на сезирането – преценка, предхождаща тази по разглеждането на спора по същество. С оглед въззивния характер на второинстанционното производство, регламентиран и от действащия ГПК, т. 4 на ТР на ОСГК на ВКС на РБ № 1/2001 г. не е загубила своето значение. В исковата молба са изложени твърдения за осъществен деликт чрез противоправно бездействие на юридическо лице в лично качество. Въззивният съд не е посочил правната квалификация на иска и е изложил мотиви като контролно-отменителна инстанция, а първоинстанционният съд го е квалифицирал по чл.45 ЗЗД. Исковата молба е оставена непопълнена в обстоятелствената си част с необходимите твърдения за възникнали релевантни факти, свързани с ангажиране отговорността на касатора, каквато той може да носи в качеството му на възложител на работа, свързана с почистване на уличната мрежа от сняг и заледявания.
Предвид изложеното въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол без да се поставят на обсъждане и преценка изложените от касатора основания за допустимост на касационния контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 57/19.07.2017 г. по гр.д.№196/2017 г. на Окръжен съд-Видин в обжалваната част.
УКАЗВА на [община] да внесе сумата 180 лв. държавна такса по сметка на ВКС и да представи документ за това в едноседмичен срок от съобщението, с предупреждение, че при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: