2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
гр. София, 27.03.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 6714 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата С. Г. Г. и по касационна жалба на ответника [фирма] срещу решение № 601/28.03.2014 г., поправено с решение от 10.09.2014 г., постановени по гр. дело № 3340/2013 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение (предвид и поправката му), при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 88/22.05.2013 г. по гр. дело № 105/2013 г. на Видинския окръжен съд (ВОС), като краен резултат е осъдено ответното дружество да заплати на ищцата, на основание чл. 49 от ЗЗД, сумата 34 525.27 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от замърсяване на собствения й недвижим имот, изразяващи се в пропуснат доход от селскостопанско производство за периода 2006 г. – 2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.06.2008 г. до окончателното й изплащане, като искът по чл. 49 от ЗЗД е отхвърлен в останалата му част – за разликата до пълния му предявен размер 172 018.55 лв., претендирана за същия период и за цялата 2009 г.; разноските по делото са възложени в тежест и на двете страни.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът не е подал в срока за това, отговор на касационната жалба на ищцата. В подадения от ищцата отговор се излагат становище и съображения за недопустимост и за неоснователност на касационната жалба на ответника.
Възражението на ищцата за процесуална недопустимост на касационната жалба на ответника, поради това, че същият не изпълнил указанията на въззивния съд, като не представил ясно, точно и мотивирано изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, е неоснователно. Съгласно дадените му указания, ответникът е представил по делото „допълнение към касационна жалба” с вх. № 7766/24.07.2014 г., в което е изложил своите основания за допускане на касационното обжалване, с което формално е изпълнил процесуалното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
В изложението на ответника, обаче не е формулиран и не е изведен какъвто и да било материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Вместо това, в изложението се поддържа наличие на противоречие между постановения резултат и фактическите и правни изводи в обжалваното въззивно решение от една страна и в първоинстанционното решение по делото от друга страна, но без да е изведен и формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да е решен противоречиво от двете съдебни инстанции. Освен това, невлезлите в сила първоинстанционно и въззивно решения, постановени по настоящото дело, не са годни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. С оглед на това и съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и т. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване не следва да се допуска по касационната жалба на ответника.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищцата, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен по приложението на чл. 297 и чл. 298, ал. 1 от ГПК – относно задължението на съда да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение; и 2) материалноправен по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД – присъжда (дължи) ли се обезщетение за претърпени вреди, във вид на пропуснати ползи през даден период от време, ако те са в пряка причинна връзка не единствено с противоправното поведение на ответника, а и с бездействието на ищеца. Жалбоподателката навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение процесуалноправният въпрос е разрешен в противоречие с решение № 66/19.03.2012 г. по гр. дело № 1139/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК между същите страни) и с решение № 2877/30.06.1980 г. по гр. дело № 1280/1980 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.); а материалноправният – в противоречие с решение № 58/29.04.2011 г. по търг. дело № 623/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
Така соченото от жалбоподателката-ищца противоречие, действително е налице.
В мотивите към обжалваното решение апелативният съд е установил, че гр. дело № 657/2002 г. на Видинския районен съд (ВРС) е било образувано между същите страни по искове по чл.109 от ЗС и чл. 49 от ЗЗД, които са били уважени – негаторният иск за преустановяване на действията на ответника по замърсяване на собствената на ищцата земеделска земя е уважен от районния съд и решението от 16.06.2003 г. му е потвърдено от по-горните съдебни инстанции; като с първоинстанционното решение на ВРС и с решение № 734/14.01.2008 г. по гр. дело № 719/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановено същото дело, на ищцата е присъдено и обезщетение в размер на общо 8 150 лв., включващо сумата, с която трите имота на ищцата са се обезценили в резултат на замърсяването, и сумата, необходима за възстановяване на почвата. Съобразявайки се с тези влезли в сила решения, въззивният съд е приел за доказано и по настоящото дело, че ответното дружество е извършвало, чрез лица на които е възложило работа, неоснователни и противоправни действия в имотите на ищцата, изразяващи се в извозване и изхвърляне на отпадъчни материали там. Съдът е приел също, че в настоящото производство не са ангажирани доказателства, дали имотите на ищцата са били замърсени изцяло или частично, с оглед на което е съобразил възприетото в мотивите към решение № 734/14.01.2008 г. по гр. дело № 719/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, че имот № 000088 е бил унищожен като обработваема земя, имот № 047002 е бил частично замърсен с мазутни петна, пясък и едри предмети и степента на замърсяване обуславя около 50 % непригодност на имота за селскостопанско производство, а имот 047003 също е бил частично замърсен – около 10 %. С оглед на това и при липса на доказателства за противното, въззивният съд е приел, че отглеждането на земеделска продукция в имот № 000088 е било напълно невъзможно, а отглеждането на такава в останалите два имота е било невъзможно, съответно – в 50 % и 10 % от площта им; респ. – приел е, че площта, в която ищцата не е могла да отглежда зеленчуци, е 6.268 дка (а не цялата площ на трите процесни имота) и съобразно това е редуцирал размера на процесното обезщетение, предвид и заключението на вещото лице по делото.
С решение № 66/19.03.2012 г. по гр. дело № 1139/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е уважен иск по чл. 49 от ЗЗД на същото основание и между същите страни, но за предходен период от време – 2001 г. – 2005 г. В това решение също е прието, че решение № 734/14.01.2008 г. по гр. дело № 719/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е от значение за уважаването на предявения на същото основание иск по чл. 49 от ЗЗД, но предвид него и останалите доказателства по делото (свидетелски показания и експертно заключение), обезщетение е присъдено за пропусната полза от замърсяването на цялата площ от 11.77 дка на трите процесни имота на ищцата. Последното е в противоречие с извода на въззивния съд, че съгласно същото решение № 734/14.01.2008 г. по гр. дело № 719/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, замърсената площ е само 6.268 дка.
Процесуалноправният въпрос, изведен от жалбоподателката-ищца е разрешен от въззивния съд в противоречие и с другото посочено (и представено в препис) от нея – решение № 2877/30.06.1980 г. по гр. дело № 1280/1980 г. на І-во гр. отд. на ВС, където е прието, че когато спорът досежно основанието на иска и отговорността по чл. 49 от ЗЗД е разрешен с влезли в сила решения, той не може да бъде пререшаван по следващо дело, по което се претендира обезщетение за имуществени вреди от същата злополука за следващ период от време.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че на ищцата не следва да се присъжда обезщетение и за цялата 2009 година, по две съображения: На първо място – поради това, че след 07.09.2009 г. ищцата вече не е била собственик на процеснте имоти, тъй като ги е продала. На второ място, апелативният съд е установил, че на 06.03.2008 г. ответникът е изплатил присъденото на ищцата обезщетение, изразяващо се в разходите, необходими за почистване и възстановяване на имотите, с оглед което е приел, че невъзможността ищцата да отглежда в имота си земеделска продукция е в резултат, не само на осъщественото от ответника замърсяване на имотите й, но и на бездействието на ищцата да ги възстанови, за което й е било заплатено обезщетение. Приел е също, че търпените през 2009 г. вреди не са в пряка причинна връзка единствено с противоправното поведение на служители на ответното дружество, а и с бездействието на ищцата.
С тези мотиви въззивният съд е разрешил изведения от жалбоподателката материалноправен въпрос по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД в противоречие, не само с посоченото от нея решение № 58/29.04.2011 г. по търг. дело № 623/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, а и с константата задължителна практика на ВКС, съгласно която при съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, обезщетението може само да се намали от съда – съобразно приноса на пострадалия за тяхното настъпване, но не и изобщо да не се присъди обезщетение, както е приел въззивният съд в обжалваното решение – за част от процесния по делото период – 2009 година.
От друга страна, разрешението на двата правни въпроса, изведени от жалбоподателката, което въззивният съд е възприел в противоречие с посочените решения на ВКС и ВС, е обуславящо единствено правните му изводи относно частичното отхвърляне на предявения иск по чл. 49 от ЗЗД, но не и решаващите му мотиви относно частичното уважаване на иска.
В заключение, – касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в частта, с която искът по чл. 49 от ЗЗД е отхвърлен частично, респ. – и в обусловената част относно разноските по делото, по двата изведени от жалбоподателката-ищца правни въпроса, а именно: 1) процесуалноправния по приложението на чл. 297 и чл. 298, ал. 1 от ГПК – относно задължението на съда да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение – на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК; и 2) материалноправния по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД – присъжда (дължи) ли се обезщетение за претърпени вреди, във вид на пропуснати ползи през даден период от време, ако те са в пряка причинна връзка не единствено с противоправното поведение на ответника, а и с бездействието на ищеца – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; касационното обжалване не следва да се допуска по отношение на останалата част от въззивното решение, с която искът е уважен за сумата 34 525.27 лв.
Жалбоподателката-ищца е освободена по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК от внасянето на държавни такси и разноски по делото, с определение № 387/10.08.2011 г. по частно гр. дело № 413/2013 г. на ВОС.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 601/28.03.2014 г., поправено с решение от 10.09.2014 г., постановени по гр. дело № 3340/2013 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 34 525.27 лв. до пълния му предявен размер 172 018.55 лв., претендирана за периода 2006 г. – 2009 г., както и в частта относно разноските по делото;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 601/28.03.2014 г., поправено с решение от 10.09.2014 г., постановени по гр. дело № 3340/2013 г. на Софийския апелативен съд – в останалата осъдителна част за сумата 34 525.27 лв.;
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.