О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
гр. София, 11.04. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети април през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1387 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. С. срещу решение № 893/15.06.2011 г., поправено с решение № 1184/03.08.2011 г. (второто – постановено по реда на чл. 247 от ГПК и инкорпорирало се в първото) по въззивно гр. дело № 1028/2011 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение (предвид и поправката му), при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 470/11.02.2011 г. по гр. дело № 10685/2010 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), като краен резултат са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу [фирма] искове: за заплащане на сумата 5 058.90 лв. – неизплатени „трудови” възнаграждения за месеците март-юни 2008 г., както и на сумата 1 214 лв. – обезщетения за забавеното им плащане за периода от 30-то число на месеца, следващ месеца на изработването, до 09.07.2010 г., като в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение. Сочи се като неправилен изводът на въззивния съд за изначална недействителност – нищожност на сключените между страните „трудов” договор и допълнителни споразумения към него, поради противоречието им със закона – чл. 141, ал. 7 от ТЗ.
В писменото изложение на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличие на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В изложението са посочени и три правни въпроса, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а именно: 1) процесуалноправен – може ли съдът да приема трудов договор за нищожен, след като има влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за обявяване недействителност на същия договор; 2) процесуалноправен – може ли съдът да се позовава на недействителност на трудов договор, без същият или друг съд да я е обявил с решение; и 3) материалноправен – относно точното приложение на закона – на разпоредбата на чл. 141, ал. 7 (нова – ДВ, бр. 58/2003 г.) от ТЗ по отношение на заварени при влизането й в сила трудови договори, като се поддържа, че тази правна норма е тълкувана превратно от въззивния съд.
Ответното [фирма] – в отговора на касационната жалба – поддържа становище, че не следва да се допуска касационното обжалване, като изтъква, че жалбоподателката не сочи противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по посочените от нея правни въпроси. Ответникът излага и подробни съображения за неоснователност на жалбата.
За да отхвърли осъдителните искове на жалбоподателката за заплащане на възнаграждение по процесния „трудов” договор № 2/09.06.2003 г. за длъжността „управител” и на обезщетение за забава, в мотивите към решението си въззивният съд е приел единствено, че договорът и допълнителните споразумения към него са изначално недействителни – нищожни, поради противоречие със закона – чл. 141, ал. 7 от ТЗ, предвиждаща, че отношенията между дружеството с ограничена отговорност и управителя му се уреждат с договор за възлагане на управлението, който се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците. В тази връзка окръжният съд е изложил и съображения, че договорът за възлагане на управление е самостоятелен договорен тип, уреден от българското законодателство, поради което е недопустимо отношенията между дружеството с ограничена отговорност и неговия управител да се уреждат с трудов договор по реда на КТ, който нормативен акт съдържа правилата за сключването и прекратяването на трудовите договори и задължителните им клаузи. Въззивният съд е приел и че изводът му за недействителност не се влияе от влязлото в сила между страните, решение от 08.04.2009 г. по гр. дело № 2525/2008 г. на ПРС, тъй като с него е разрешен правен спор с различен предмет – по искове на ответното О. срещу жалбоподателката за обявяване частична недействителност на процесния „трудов” договор – в частта му относно срока, и на допълнителното споразумение № 18/01.02.2007 г. към него – в частта му относно срока и размера на възнаграждението, като противоречащи на разпоредбите на КТ, по иначе действителни „трудов” договор и споразумения към него.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира за основателен довода на ответното дружество, че в случая не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, сочено от жалбоподателката. Последната по никакъв начин не е посочила противоречива съдебна практика по смисъла на тази процесуална разпоредба, нито е представила (в преписи) съдебни актове, формиращи такава противоречива практика – по някой от посочените в изложението правни въпроси. Поради това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; по-натам – ТР № 1/19.02.2010 г.).
Първият процесуалноправен въпрос, посочен от жалбоподателката, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора, поради което този въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Постановката на този правен въпрос предпоставя наличие на влязло в сила съдебно решение, с което между същите страни да е отхвърлен иск за недействителност на процесния договор, предявен на същото основание. В случая, както е приел въззивният съд в мотивите си, с влязлото в сила решение от 08.04.2009 г. по гр. дело № 2525/2008 г. на ПРС е разрешен правен спор с различен предмет – по искове за обявяване частична недействителност на процесния „трудов” договор и на допълнително споразумение към него – в частите им относно срока на договора и относно размера на договореното възнаграждение, като противоречащи (само тези клаузи, по иначе действителни „трудов” договор и споразумения към него) на разпоредбите на КТ; докато по настоящото дело въззивният съд е приел, че процесният договор е недействителен на друго основание, – като противоречащ на чл. 141, ал. 7 от ТЗ. В този смисъл е и константната съдебна практика, включително на ВКС, по приложението на чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 от ГПК.
Предвид единствения мотив на въззивния съд за отхвърлянето на осъдителните искове на жалбоподателката, вторият посочен от нея процесуалноправен въпрос несъмнено представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Този правен въпрос, обаче е разрешен от въззивния съд в съответствие с константната задължителна практика на ВКС, съгласно която недействителността на трудовия договор и нейните последици се прилагат в отношенията между страните, когато съдът я е обявил по предвидения за това ред в КТ – с диспозитива на решението или при зачитане на обусловеното от нея право, когато тя е предявена с възражение от страните (в този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 117/11.04.2011 г. по гр.д. № 525/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 650/17.11.2010 г. по гр.д. № 1573/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 218/05.07.2011 г. по гр.д. № 775/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 581/10.12.2010 г. по гр.д. № 869/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 175/17.03.2010 г. по гр.д. № 3022/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). Така установената задължителна практика на ВКС не се нуждае от промяна, нито поради това да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради законодателни промени или поради изменения на обществените условия. Ето защо, вторият посочен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г.).
По горните съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по двата посочени от жалбоподателката процесуалноправни въпроса.
Също предвид единствения мотив на въззивния съд за отхвърлянето на осъдителните искове на жалбоподателката, третият посочен от нея – материалноправният въпрос относно точното приложение на разпоредбата на чл. 141, ал. 7 (нова – ДВ, бр. 58/2003 г.) от ТЗ по отношение на заварени при влизането й в сила трудови договори, също несъмнено представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По този правен въпрос не е налице установена задължителна практика на ВКС – формирана по реда на чл. 290 – чл. 292 от ГПК, като създаването на такава практика би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на разпоредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ във визираните във въпроса случаи. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които този въпрос е спорен, според точния смисъл на тази разпоредба, респ. би допринесло и за развитието на правото.
С оглед на това, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос относно точното приложение на разпоредбата на чл. 141, ал. 7 (нова – ДВ, бр. 58/2003 г.) от ТЗ по отношение на заварени при влизането й в сила трудови договори (в този смисъл – също т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г.). Тъй като разрешаването на този материалноправен въпрос би поставило и въпроса дали въззивният съд се е произнесъл по предявените по делото искове, то касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне и с оглед проверка неговата процесуална допустимост (в този смисъл е и т. 1, изреч. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г.).
Тъй като касационното обжалване се допуска по искове, разгледани от инстанциите по същество, като такива – произтичащи от трудово правоотношение, то съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, жалбоподателката-ищца не следва да внася държавна такса за производството по чл. 290 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 893/15.06.2011 г., поправено с решение № 1184/03.08.2011 г., постановени по въззивно гр. дело № 1028/2011 г. на Пловдивския окръжен съд.
Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.