О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 455/24.07.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 5341 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 5917/ 14.07.2016 г. по гр. д. № 1937/ 2015 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решението от 06.11.2014 г. по гр. д. № 48 667/ 2012 г. на Софийски районен съд, отхвърля иска на [фирма] за осъждането на Столична община на основание чл. 109 ЗС да премахне незаконно извършеното строителство в един УПИ и да го възстанови в състоянието, в което е бил преди реализиране на строителството.
Решението се обжалва от [фирма] с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност по следните въпроси:
1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 21а ЗТСУ (нов ДВ бр. 41/ 1998 г., допълнен с ДВ бр. 34/ 2000 г., в сила от 01.01.2001 г. и отменен с отмяната на закона) за имоти, за които има влезли в сила предходни планове за регулация?
2. В хипотезата на чл. 21а ЗТСУ (отм.) с влизане в сила на регулационния план ли се считат урегулирани засегнатите от плана имоти или е необходимо предвижданията по плана да бъдат реализирани, за да се считат имотите урегулирани? Считат ли се неурегулирани по смисъла на чл. 21а ЗТСУ (отм.) териториите, за които има преходни влезли в сила регулационни планове, но мероприятията по тях не са реализирани?
3. За да бъде завършен фактическият състав на чл. 21а ЗТСУ (отм.) и общината да придобие собствеността върху отчуждавания имот, необходимо ли е планът да определи частта от имота, която подлежи на отчуждаване и да бъде определен равностоен парцел/ парцели, които отчуждения собственик придобива с влизане в сила на регулационния план?
4. Прилага ли се разпоредбата на чл. 21а ЗТСУ (отм.) само за изграждане на улици, площади, обекти и съоръжения на техническата инфраструктура или тя се прилага и за разширения на такива обекти?
5. Следва ли съдът, който разглежда гражданско-правния спор, да изследва законосъобразността на извършената отчуждителна процедура при въведени оплаквания за нейната незаконосъобразност, когато въпросът е преюдициален по предявения иск?
Касаторът счита въпросите обуславящи въззивното решение и извежда допълнителните основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Касационните оплаквания са, че решението е неправилно поради противоречието му с материалния закон, необоснованост, съществено нарушение на чл. 17 ГПК и превратно обсъждане на относимите доказателства. Претендират се разноски.
Ответникът Столична община, ответник и по касация, (Общината) възразява по искането за допускане на касационния контрол, като счита част от повдигнатите въпроси без отношение с обжалваното решение, а втората част – обуславящи, но решени от въззивния съд в съответствие с трайната практика на ВКС, за която няма основание да бъде променяна. Претендира разноските и пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, жалбата с допустим предмет. Решението е по иск в защита на правото на собственост върху недвижим имот. Чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на тези искове като релевантен критерий за възникване на правото на касационно обжалване по гражданските дела. Подадена е от легитимирана страна – ищецът, чиито искове са отхвърлени. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите въпроси не обосновават допускането на решението до касационен контрол. Съображенията са следните:
Въззивният съд съобразява, че касасаторът е обосновал иска по чл. 109 ЗС с твърденията, че на основание договор за покупко-продажба по н. а. № 2/ 05.12.1997 г. е собственик на процесния УПИ, но без да е проведено производство по отчуждаване и без да е получил предварително и равностойно обезщетение, Общината е реализирала в част от имота разширение на булевард. Съобразява доказателствата, че разширението на булеварда засяга купения от касатора през 1997 УПИ и е пристъпил към възражението, че на основание чл. 21а ЗТСУ (отм.) с влязла в сила заповед № РД-09-50-13/ 22.01.2001 г. Общината е придобила собствеността върху засегнатата от булеварда част.
От фактическа страна въззивният съд приема, че регулационен план, одобрен със заповед № 1079/ 29.05.1967 г., изменен със заповед № 374/ 14.09.1978 г., е определил площ от съседни имоти, необходима за изграждане на метростанция № 5 и разширяване на съществуващ булевард, а тези предвиждания на улично-регулационния план, отразени и в плана от 1994 г., не са проведени към издадената заповед № РД-09-50-13/ 22.01.2001 г. на главния архитект на [населено място]. С тази заповед частично е изменен действащият регулационен план, като е създаден процесният парцел. Със заповедта за първи път е урегулиран процесният имот, като в него попадат имотите, купени от касатора през 1997 г., а процесният УПИ включва и определената за разширяване на булеварда част.
При тези факти въззивният съд намира, че решаването на правния спор се свежда до това, дали издадената заповед № РД-09-50-13/ 22.01.2001 г. попада в приложното поле на чл. 21а ЗТСУ (отм.), защото ако е така, с влизането й в сила Общината е придобила частта от процесния УПИ, попадаща в извършеното строителство.
Въззивният съд подлага на тълкуване разпоредбата на чл. 21а ЗТСУ (отм.) в последната нейна редакция, действаща към 22.01.2001 г., за да приеме, че в периода на нейното действие тя създава нови правила относно подробните устройствени планове (застроителни и регулационни), когато с първата регулация са били определени необходимите площи за изграждане на улици, площада, обекти и съоръжения на техническата инфраструктура. За осъществяването на тези мероприятия, обслужващи общинските (публични) нужди, с влизане в сила на плана собствениците на недвижими имоти отстъпват в полза на общината процентна част от своите имоти, но не повече от 25 %, срещу което за общината възниква задължението да определи равностоен парцел/ парцели при съблюдаване местоположението на имота в местността, макар и не точните кадастрални граници, със законовото изискване за пазарна равностойност на отредения за бившия собственик нов парцел/ парцели. От датата на влизане на регулационния план в сила бившите собственици на имота придобиват собствеността върху отредения от общината парцел/ парцели, а общината – върху отредените части за изграждане на обектите и съоръженията, публична общинска собственост. С извършеното тълкуване въззивният съд съзира връзка между предвиденото в чл. 21а ЗТСУ (отм.) и чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗТСУ (отм.), за да заключи, че по аргумент от по-силното основание в предметния обхват на чл. 21а ЗТСУ (отм.) попадат не само предвижданията на плана за прокарване и преустройство на улици и булеварди, но и за разширяване на съществуващите. Приел е също, че към релевантния момент адресати на чл. 21а ЗТСУ (отм.) са собствениците на имоти в неурегулирани територии, но и собствениците на територии с неприложена първа регулация. При неприложена първа регулация обществените мероприятия по застроителния и регулационен план не са изпълнени, собствеността е запазена, а имотните граници не са се превърнали в парцелни. При последващ план, когато предишният не е приложен, се изхожда от фактическото положение на неурегулираната територия, а за вещно-отчуждителния ефект на заповедта по чл. 21а ЗТСУ е без значение дали общината фактически е завзела имота и реализирала предвиденото мероприятие.
След така проведеното тълкуване е подвел установените факти под хипотезиса на чл. 21а ЗТСУ (отм.), за да заключи, че такова е основанието на издадената заповед № РД-09-50-13/ 22.01.2001 г. на главния архитект на [населено място]. С влизането й в сила Общината е придобила собствеността върху частта от имота, купен от касатора през 1997 г., която е засегната от разширението на булевард. Достигнал е до крайния извод, че искът по чл. 109 ЗС е неоснователен, защото касаторът не е овластен да въздейства върху обект, публична общинска собственост.
Настоящият състав на ВКС намира, че проведеното от въззивният съд тълкуване на чл. 21а ЗТСУ (отм., последна редакция, приложима за правния спор) съответства на нейното съдържание. След отмяната на ЗТСУ същата група обществени отношения намират своята правна регулация в разпоредбата чл. 16 ЗУТ. Чл. 16 ЗУТ, в първоначалната своя редакция, възпроизвежда съдържателно чл. 21а ЗТСУ отменен в приложимата редакция. Спецификата на административната процедура по чл. 16, ал. 1 ЗУТ, която приключва с вещно-отчуждително действие на влезлия в сила ПУП и нейните разлики с административна процедура за принудително отчуждаване и обезщетяване на имоти за държавни и (други) общински нужди по ЗДС и ЗОбС, са предмет на обсъждане с решение № 371/ 28.07.2010 г. по гр. д. № 1007/ 2009 г. на ВКС, ГК, IV-то отд. и с решение № 160/ 23.01.2015 г. по гр. д. № 2944/ 2014 г. на ВКС, ГК, II-ро отд. И двете са постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Въззивното решение им съответства, а настоящият състав на ВКС споделя създадената с тях практика. Първите три повдигнати от касатора въпроса са по предметния обхват, адресатите и последиците на проведената административна процедура по чл. 21а ЗТСУ (отм.). На тези въпроси е даден отговор с двете решения, доколкото двете норми имат идентично съдържание. Следователно трите въпроса обуславят въззивното решение, но по тях е изключено всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
Настоящият състав споделя и трайната практика, съгласно която е допустимо по аргумент от по-силното основание да се прилагат правни норми за попълване на празноти в закона. Именно такъв подход е предприел въззивният съд при разкритата връзка между чл. 21а ЗТСУ (приложимата редакция) и чл. 63 ЗТСУ (отм.). Никое от представените от касатора решения не дава различно разрешение. Следователно и четвъртият повдигнат въпрос обуславя въззивното решение, но и по него е изключено всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол.
Петият процесуалноправен не го обуславя. Страните по гражданскоправният спор са субектите на административната процедура, приключила с издадената и влязла в сила заповед № РД-09-50-13/ 22.01.2001 г. на главния архитект на [населено място]. И от буквалния прочит на чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК се налага извод, че след като касаторът не е обжалвал заповедта, при решаването на гражданскоправният спор по иска по чл. 109 ЗС въззивният съд е нямал правомощие да осъществява косвен (инцидентен) съдебен контрол за нейната законосъобразност. Основания за нейната нищожност не са били въведени, а при разглеждането на спора от двете инстанции по същество, подобни факти не са и установявани. Следователно по този въпрос е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се възложи възнаграждението, което ответникът е платил за процесуалното си представителство пред настоящата инстанция. Този разход има за причина подадената касационна жалба, по която е изключено всяко основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5917/ 14.07.2016 по гр. д. № 1937/ 2015 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] да заплати на Столична община на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 8 400 лв. – разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.