О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
София, 29.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 4666/2016 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№1051/07.03.3016 г. от [фирма], представлявано от пълномощника адв.Й. Й. срещу решение № 7/18.01.2016 г. по гр.д.№322/2015 г. на Апелативен съд-Велико Т., с което е потвърдено решение №116/13.03.2015 г. по гр.д.№711/2014 г. на Окръжен съд-Русе и са присъдени разноски. С пър- воинстанционното решение е отхвърлен предявеният иск от ищеца [фирма] иск срещу [фирма] и В. Й. М., ЧСИ рег.№833, за солидарното им осъждане да му заплатят сумата 83 618,35 лв. обезщетение за причинени вреди от имуществено увреждане. Отхвърлен е и евентуалният иск за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата 83 618,33 лв.,като получена без основание.
Подадена е и частна касационна жалба вх.№ 1029/02.03.2016 г. от В. Й. М.,чрез пълномощник адв.В. В. срещу въззивното решение в частта за разноските, с която е потвърдено определение № 704/11.05.2015 г. по гр.д.№711/2014 г. на Окръжен съд-Русе в обжалваната част. С тази част е оставена без уважение молбата му с правно основание чл.248 ГПК за присъждане на още 3038,55 лв. адвокатско възнаграждение за оказана защита и по предявения евентуален иск. Присъединена е и частна жалба вх.№ 4146/06.04.2016 г. от В. Й. М., чрез пълномощник адв. В. В. срещу определение № 373 / 13.09.2016 г. постановено по въззивното дело, с което е оставена без уважение молбата му за допълване на въззивното решение в частта за разноските, с присъждане на още 3038,55 лв. за адвокатско възнаграждение по евентуалния иск във въззивното производство.
В касационната жалба на ищеца [фирма] се поддържа оплакване за неправилност на извода на въззивния съд, че процесното вземане от ДФ „Земеделие“ не попада в приложното поле на §47 ал.2 ПЗР на ЗДБРБ за 2013 г., респективно на §61 ПЗР на ЗДБРБ за 2012 г. Твърди се, че то е целево и е с произход от Европейския фонд за гарантиране на земеделието и от Европейския фонд за развитие на селските райони.Като част от централния републикански бюджет тези субсидии се предоставят целево за подпомагане на земеделските производители.Приложим е чл.11 от Регламент (ЕО) № 1290 /21.06.2005 г. на Съвета. Бенефициер за тези суми е земеделският производител , а не фондът. Поради това намира, че с действията си ЧСИ го е увредил, като е насочил изпълнението върху средствата от субсидията по искане на взискателя [фирма]. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК поддържа всички допълнителни основания по чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с основанието по т.2 поставя следните въпроси:
-дали вземанията на земеделските производители към ДФ „Земеделие“,представляващи субсидия по програмите на ЕС за развитие на селските райони са секвестируеми или не са секвестируеми вземания.
-дали вземанията на земеделските производители към ДФ „Земеделие“,представляващи субсидия по програмите на ЕС за развитие на селските райони са вземания върху които не се допуска принудително изпълнение,респективно не се допуска изпълнение върху сметката, по която са получени плащанията по тези вземания .
Разширява въпросите в следния смисъл:
-дали паричните средства по мярка „Директни плащания 2012“ с първоизточници на изплатените суми „Схема за единно плащане на площ“/СЕПП/,финансирана от Европейския фонд за гарантиране на земеделието с мярка 211 „Плащания на земеделски стопани за природни органичения в планинските райони /НР 1/,финансирани от Европейския земеделски фонд за развитите на селските райони представлява публично финансиране, дали тези средства са част от структурата на републиканския бюджет и дали те представляват целево предоставени средства от републиканския бюджет за субсидии на нефинансови предприятие по смисъла на §47 ал.2 ПЗР на ЗДБРБ за 2013 г.,респективно по смисъла на §61 ПЗР на ЗДБРБ за 2012 г. Поддържа,че по поставените въпроси е създадена противоречива съдебна практика.Цитира влезли в сила решения на окръжни съдилища,според които вземанията произтичащи от субсидия не са целеви, а така също и решения в обратен смисъл.
Твърди,че въззивният съд не е формирал изводи по въпроса:
-дали искът е основателен с оглед приложението на чл.11 от Регламент /ЕО/ № 1290/2005 г. от 21.06.2005 г. на Съвета на Европа,когато изпълнението е насочено срещу парични средства,представляващи субсидия на бенефициер по програмите на ЕС за развитие на селските райони.
Формулира го и в разширен вариант:
-дали получателят на сумите,предвидени за изплащане по програмите на ЕС за развитие на селските райони се явява бенефициер по смисъла на чл.11 от Регламент (ЕО) № 1290/2005 г. от 21.06.2005 г. на Съвета на Европа и дали може да се провежда принудително изпълнение срещу вземанията на бенефициера към ДФ „Земеделие“ по отношение на сумите,предвидени за изплащане по програмите на ЕС за развитие на селските райони, дали може да се провежда принудително изпълнение по тези суми след постъпването им по сметка на бенефициера.
С оглед основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поддържа, че е необходимо да се проведе тълкуване на чл.508 ГПК във връзка с цитираната разпоредба от Регламента.Твърди,че е налице колизия между европейското право и норма от националното законодателство,че липсва задължителна съдебна практика и че разрешаването на този въпрос ще е от съществено значение за развитие на правото.
В тази връзка в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК поставя въпроса:
-дали съдът е длъжен да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства представени по делото,както и всички доводи и възражения на страните в тяхната взаимовръзка.
Счита,че процесуалните действия на въззивния съд противоречат на приетото в решения на състави на ВКС по т.д.№85/2009 г.,ІІ т.о., гр.д.№257/2009 г., ІV г.о., гр.д.№3972/2008 г., ІV г.о.
В частната касационна жалба, подадена от ЧСИ В. Й. М. се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно в частта относно разноските.Поддържа,че ищецът трябва да бъде осъден да заплати разноски за адвокатско възнаграждение по всеки един от разгледаните искове. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК поставя въпроса:
-как се определя отговорността на ищеца за разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА на ответника при отхвърляне на съединени искове, предявени при условията на евентуалност-съобразно цената на главния иск или за всеки един от исковете,респективно за сбора от цените на тези искове.
Твърди,че изводите на въззивния съд са в противоречие с приетото в определения, постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК по ч.т.д.№ 756/2011 г.1 І т.о. ,чт.д. № 46/2014 г.,ІІ т.о., ч.т.д.№60/2009 г., І т.о. и по ч.т.д.№752/2009 г., І т.о., според които разноски за евентуалния иск се дължат,дори и той да не е бил разгледан.
В присъединената частна жалба от ЧСИ В. Й. М. се поддържат аналогични доводи, а именно,че ищецът следва да бъде осъден да заплати разноски в съответствие с цените на двата разгледани иска.
Страните в писмени отговори, подадени чрез пълномощниците им взаимно оспорват подадените жалби, с изключение на третото лице-помагач ЗК [фирма], което не взема становище.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба, частната касационна жалба и частната жалба са подадени от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие, в предвидения от закона срок и са процесуално допустими.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран от [фирма] с искове насочени срещу ответниците [фирма] и В. Й. М., ЧСИ рег. № 833, с правно основание чл.45 ЗЗД вр.чл.74 ЗЧСИ и евентуални искове с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД , които са с цена в размер на сумата 83 618,35 лв. Първият ответник се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК издадена въз основа на запис на заповед от 02.05.2012 г. за сумата 66 408 лв. и с изпълнителен лист срещу ищеца. Представил го пред втория ответник за образуване на изпълнително производство и поискал да се наложи запор върху вземанията на длъжника от ДФ „Земеделие“ за субсидии. ЧСИ образувал изпълнително дело № 20128330400757 за главница 66 408 лв., 1 328,16 лв. и 3 342 лв. разноски. Наложил запор върху банкова сметка на ищеца, като от нея е изтеглена сума в общ размер 83 618,35 лв. С нея са погасени задължението и разноските по образуваното изпълнително дело. Изтеглената сума представлява част от изплатената на ищеца субсидия в качеството му на регистриран земеделски производител. Въззивният съд е прел, че спорен по делото е въпросът дали тези средства са секвестируеми с оглед на техния произход от европейски фондове за гарантиране на земеделието и за природни ограничения в планинските райони. Направил е извод, че те са секвестируеми. Посочил е, че постъпилите по банковата сметка на ищеца суми са му били изплатени за кампания 2012 г. На ищеца не са предоставяни целево средства от републиканския бюджет като субсидии за нефинасови предприятия и капиталови трансфери по чл.1 ал.2, раздел ІІ, т.1.1 и т.2.2 по §61 ал.1 и ал.2 от ЗДБРБ за 2012 г. Трансферите за ДФ „Земеделие“ са изрично уредени в т.1.11 от раздел ІІІ на чл.1 ал.2 ЗДБРБ за 2012 г. Поради това е счел, че действията на ЧСИ не са противоправни. Същото се отнася и за действията на [фирма], което е в правото си да поиска изследване на цялостното имуществено състояние на длъжника, включително вземанията му от ДФ „Земеделие“. Разгледал е и евентуалните искове, които също е намерил за неоснователни. Ответникът [фирма] се е удовлетворил със сумата 71 404,77 лв., включваща 63 772,82 лв. главница, лихва в размер на 3 011,79 лв. и неолихвяеми вземания в размер на 4 670,16 лв. ЧСИ е получил 9 385,89 лв.разноски и такси. Следователно не е налице неоснователно разместване на имущество, сумите са получени на валидно правно основание и ответниците не са се обогатили с тях. Поради това е отхвърлил исковете.
Относно възнаграждението по чл.38 ал.1 т.3 пр.3 ЗА на адвоката на ЧСИ е приел, че то е определено съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно материалния интерес и че не му се дължи възнаграждение за всеки от отхвърлените искове. В определението по чл.248 ГПК е изложил идентични изводи.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира,че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Касационно обжалване следва да бъде допуснато и в частта относно разноските като обусловена от изхода на делото по предявените искове, а и поставеният от ЧСИ въпрос е релевантен.
По въпросите дали вземанията,представляващи преведени от европейските фондове субсидии са секвестируеми и върху тях се допуска принудително изпълнение е създадена противоречива съдебна практика с влезли в сила решения на окръжни съдилища. В решение по гр.д.№1028/2015 г. на Окръжен съд-Стара Загора е прието,че те не са целево предоставени средства от републиканския бюджет на нефинансово предприятие и следователно са секвестируеми. С други решения е прието обратното- по гр.д.№876/2013 г. на Окръжен съд-Враца, гр.д.№117/2012 г. на Окръжен съд-Разград, гр.д.№763/2013 г. на Окръжен съд-Пловдив.
По останалите въпроси не следва да се допусне касационно обжалване ,тъй като не изпълняват изискванията за общо основание. Според разрешенията приети в ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос,поставен от касатора трябва да е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, а така също да не е свързан с правилността на обжалваното решение. Касаторът сам признава,че по въпроса за приложението на чл.11 от Регламент (ЕО) № 1290/2005 г. от 25.06.2005 г. на Съвета на Европа въззивният съд не се е произнесъл. Питането относно задълженията на съда да обсъди всички доводи и доказателства е относим към правилността на обжалваното решение и също не може да бъде обсъждан в настоящото производство.
Относно обжалваното определение по чл.248 ГПК касационният съд също ще се произнесе с окончателния си акт, доколкото както вече беше казано въпросът за разноските е обусловен от изхода на спора по предявените искове.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7/18.01.2016 г. по гр.д.№322/2015 г. на Апелативен съд-Велико Т..
УКАЗВА на [фирма] да заплати по сметка на ВКС сумата 1672,36 лв. държавна такса и да представи писмен документ за това в едноседмичен срок от получаване на съобщението, с предупреждение, че при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната и производството по нея-прекратено.
УКАЗВА на адв .В. В., като пълномощник на В. Й. М. да заплати по сметка на ВКС сумата 60,77 лв. държавна такса и да представи писмен документ за това в едноседмичен срок от получаване на съобщението, с предупреждение, че при неизпълнение частната касационна жалба ще бъде върната и производството по нея-прекратено
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: