15.06.
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 461
София, 15.06. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2938/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Я., германски гражданин, с адрес: Германия 72760 Ройтлинген, М.-Е. -Щрасе 22, чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 1822 от 16.03.2015 г. по в.гр.д.№ 14134/2013 г. на Софийски градски съд, Въззивно гражданско отделение, ІV- а състав, с което е потвърдено решение № 5212 от 26.04.2013 г. по гр.д. № 19070/2010 г. на Софийски районен съд, 52 състав за отхвърляне, като погасен по давност, на предявения срещу [фирма] иск по чл.407, ал.І/отм./ ТЗ за заплащане на обезщетение общо в размер на 28 000 лв. за понесени неимуществени вреди поради смъртта на загиналите при ПТП на 13.08.2003 г. син и внук на ищеца – М. Р. Я. и Р. Х. Я..
В жалбата са развити касационни доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Твърди се, че въззивният съд не е преценил доказателствата по делото, сочещи на мълчаливо признание на застрахователя, водещо до прекъсване на давностния срок, а от друга страна е допуснато приравняване на мълчаливото признание с изричното такова.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с приложение и тълкуване на нормите на чл.12 и чл.235 ГПК и чл.116, б.”а” ЗЗД. По процесуалноправните въпроси се поддържа допълнителното основание по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по гр.д. № 1857/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение по гр.д. № 534/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и решение по гр.д. № 369/2008 г., V г.о.. По въпроса, свързан с конклудентното признание и неговото значение за прекъсване на давността се поддържа основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и поради това е процесуално допустима.
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съдебен състав на Софийски градски съд е приел за основателно възражението на ответното застрахователно дружество за погасяване по давност на исковите претенции. Не са възприети доводите на ищеца за наличие на признание за съществуване на задължението, водещо до прекъсване на давността, на основание чл.116, б.”а” ЗЗД. В мотивите към решението решаващият съд е преценил доказателствения материал, който според ищеца е относим към посочената разпоредба, като са развити подробни правни съображения относно изричното признание, съответно конклудентното признание на дълга, при зачитане на цитираната в мотивите задължителна практика на ВКС.
Въз основа на конкретните данни по делото е изведен извод, че вписването, от страна на застрахователя, върху издаден срещу делинквента изпълнителен лист, че е изплатил определена част от сумите по изпълнителния лист, дължими на част от другите кредитори, в чиято полза той е издаден, без да е взето отношение от длъжника за това, съществува ли задължението му към останалите кредитори по изпълнителния лист, изплатил ли го е и готов ли е да го изплати, не представлява признание по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД. Изразено е и разбирането, че изходящо от застрахователя писмо до други кредитори, с които се признава дълга спрямо тях, няма характер на признание спрямо неудовлетворените кредитори, дори и когато вземанията на всички кредитори произтичат от един и същ фактически състав.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид решаващите изводи на въззивната инстанция, обусловили отхвърлянето на предявените А. Я. преки искове по чл.407, ал.1/отм./ ТЗ срещу ответното застрахователно дружество и извършената от въззивния съд преценка на релевентните доказателства и доводите на страните, обективирани в мотивите към решението, не би могло да се приеме, че по значимите процесуалноправни въпроси относно приложението на чл.235 ГПК и за задължението на съда по чл.12 ГПК, са налице данни за допуснато отклонение от цитираната по-горе задължителна практика на ВКС. Несъгласието на касатора с изведените от въззивната инстанция изводи по надлежно релевираното правопогасяващо възражение на ответника, съответно за неуважаване на възраженията за прекъсване на 5-годишния давностен срок за предявяване на вземанията на ищеца за понесени от него неимуществени вреди от трагично загиналите при ПТП негов син и четиригодишен внук към застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност”, не би могло да обоснове наличието на поддържания селективен критерий.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че съдът не е взел предвид всички обстоятелства, настъпили в хода на процеса – в случая изричното признание на ответника относно записите върху представеното копие от изпълнителен лист и формирането на сумите. В тази част не е формулиран обаче правен въпрос, попадащ в обхвата на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, поради което и съобразно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно за недопускане на обжалването.
По въпроса, свързан с конклудентното признание, макар и обуславящ за изхода на делото, не е налице твърдяната допълнителна предпоставка по т.3, чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.116, б.”а” ЗЗД е налице трайна практика на съдилищата, включително и задължителна практика на ВКС, в която различни съдебни състави принципно са се произнесли по въпроса кога е налице прекъсващо давността признание по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД – така например, решение по т.д. № 141/2010 г., І т.о., решение по т.д. № 600/2010 г., І т.о., решение по т.д. № 648/2010 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 1697/2013 г., І т.о. Посочените решения са надлежно публикувани, а към този въпрос са относими и цитираните в мотивите към атакувания съдебен акт решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от посочената задължителна практика, поради което искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос е неоснователно дори и преценено с оглед допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1822 от 16.03.2015 г. по в.гр.д.№ 14134/2013 г. на Софийски градски съд, Въззивно гражданско отделение, ІV- а състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: