О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 465
София, 31.05.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№10 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №288 от 16.10.2009г. по гр.д. №303/09г. на С. окръжен съд е потвърдено решение №70 от 06.03.09г. по гр.д. №797/08г. на С. районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Б. Г. против К. П. Д. и С. Г. С. иск по чл.108 от ЗС за собственост на първи етаж от двуетажна жилищна сграда, построена в с. Б., община С., УПИ ХVІ-641,642; в частта, с която е изменен е частично нот.акт №84/2008г., който легитимира ищеца като собственик на този имот и в частта, с която е уважен насрещният установителен иск за собственост на ответниците по отношение на същия имот, както и отрицателният им установителен иск, че ищецът не е негов собственик. С въззивното решение е отменено частично решението на районния съд и е уважен насрещният иск на ответниците за собственост на ? ид.част от обслужващия приземен и тавански етаж на сградата.
Въззивният съд е приел, че дворното място, в което е построена процесната сграда, е било собственост на Д. С. Д. С нотариално заверено заявление по чл.56, ал.2 от ЗТСУ/отм./, вписано в нотариалните книги на общината под №80/25.12.1974г., той е учредил на брат си Г. С. Д. правото на строеж на първи етаж от двуетажна жилищна сграда. По силата на това право Г. Д. е станал собственик на първия етаж, както и на ? ид.част от сутерена и от таванския етаж, които са обслужващи и се придават съответно към жилищните обекти. Изложени са и допълнителни мотиви, че тези обекти са във владение на Г. Д. и семейството му от построяване на сградата, което е манифестирано пред всички и е било признато от брат му Д. , който е декларирал, че е собственик само на ? ид.част от къщата. След смъртта на Г. Д. , ответниците са станали собственици на тези обекти по силата на наследственото правоприемство. Прието е, че наследниците на другия брат – не са били собственици на първия етаж и на съответната ? ид.част от сутерена и тавана и затова извършеното от тях прехвърляне на собствеността върху тези обекти на ищеца Г. Г. с нот.акт №84/2008г. няма вещен прехвърлителен ефект.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Г. Г. В нея се поддържа, че след като между Д не е имало сключен договор за учредяване право на строеж, то това право не е валидно учредено и собственикът на земята е станал собственик на първия етаж по приращение. Ответниците, като наследници на Г. Д. , не са станали собственици и по давност, тъй като липсва субективният елемент на владението. Освен това – ответниците не могат едва във въззивната инстанция да изменят претенцията си, като искат да бъдат признати за собственици на ? ид.част от цялата къща.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК по въпросите 1/ Д. заявлението по чл.56, ал.2 от ЗТСУ /отм./ представлява годно основание за учредяване на право на строеж, макар да не е вписано в нотариалните книги; 2/ М. ли съдът по заявен иск за собственост да извършва делба на имота; 3/ Д. декларирането на имота в данъчните служби може да направи едно лице собственик; 4/ П. ли е в първата инстанция искането за увеличаване на иска и 5/ М. ли при уважаване на иск за собственост да се изменя нотариален акт за сделка.
Ответниците С. С. и К. Д. оспорват жалбата. Излагат подробни доводи за липса на основания за допускането и за разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема следното:
По първите четири въпроса не е налице противоречива съдебна практика.
В посоченото от жалбоподателите решение №980/12.12.94г. по гр.д. №781/94г. на ВС, І ГО, е изведен принципът, че обемът на правото на строеж се определя от рамките на договора, с който е учредено, като построеното извън тези рамки се придобива от собственика на земята по приращение. От това решение не може да се черпи аргумент в подкрепа на тезата, че договорът е необходим елемент и в хипотезата на учредяване на право на строеж по чл.56, ал.2 от ЗТСУ/отм./. Макар случаят в разглежданото решение на ВС да е бил точно такъв – за учредяване на право на строеж по чл.56, ал.2 от ЗТСУ/отм./, не това е вложеният смисъл в решението. В практиката на Върховния съд никога не е съществувало колебание по въпроса дали и в тези случаи следва да има договор. Обратно, приема се, че това е една специална облекчена форма за учредяване право на строеж в полза на конкретно определени лица. Същественото в посоченото от жалбоподателя решение е само за рамките на суперфицията и за съдбата на построеното извън нея. Всякакво друго тълкуване на това решение би противоречало на приетото в него по съществото на правния спор, както и на практиката на ВС по прилагането на чл.56, ал.2 от ЗТСУ /отм./.
Липсва противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателя решение №514 от 29.04.91г. по гр.д. №1756/90г. на ІV ГО на ВС. Напротив, и в двете решения вписването на заявлението по чл.56, ал.2 от ЗТСУ /отм./ е прието като необходимо условие за валидното учредяване на правото на строеж. Поставеният от жалбоподателя въпрос за валидността на суперфицията е некоректен, тъй като в случая не сме изправени пред хипотеза, в която заявлението за учредяване на право на строеж да не е било вписано в нотариалните книги на съда.
Липсва противоречие и с решение №602 от 26.06.93г. по гр.д. №165/92г. на І ГО, в което отново се разисква въпросът за обема на правото на строеж и съдбата на построеното извън него.
По втория, третия и четвъртия въпрос не е представена противоречива съдебна практика.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Освен че жалбоподателят не е обосновал защо счита, че произнасянето на ВКС по поставените от него въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което е задължително съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, то и по същество не възниква посоченото основание за допустимост на касационното обжалване. По първия въпрос за валидното учредяване на право на строеж в хипотезата на чл.56, ал.2 от ЗТСУ /отм./ има утвърдена съдебна практика на ВС и ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Следващите три въпроса не са определящи за изхода на правния спор, тъй като в случая съдът не е извършил делба в рамките на производството по чл.108 от ЗС; не е приел, че декларирането на един имот е достатъчно, за да бъде той придобит по давност и не е допуснал във въззивната инстанция увеличение на предявения иск за собственост, напротив, променил е само резултата в частта по иска за собственост на обслужващите етажи – сутерен и тавански етаж, след като е установил, че те не са изпълнени по проект и в тях няма припадащи се обекти към всеки един от жилищните етажи.
Налице е противоречива съдебна практика по въпроса може ли при уважаване на иск за собственост съдът да отмени или измени нотариален акт за сделка, с която имотът е прехвърлен от лице, което не е бил негов собственик. По този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №288 от 16.10.2009г. по гр.д. №303/09г. на С. окръжен съд по въпросите: 1/ Дали заявлението по чл.56, ал.2 от ЗТСУ /отм./ представлява годно основание за учредяване на право на строеж, макар да не е вписано в нотариалните книги; 2/ М. ли съдът по заявен иск за собственост да извършва делба на имота; 3/ Д. декларирането на имота в данъчните служби може да направи едно лице собственик и 4/ П. ли е в първата инстанция искането за увеличаване на иска.
ДОПУСКА на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК касационно обжалване на решение №288 от 16.10.2009г. по гр.д. №303/09г. на С. окръжен съд по въпроса може ли при уважаване на иск за собственост съдът да отмени или измени нотариален акт за сделка, с която имотът е прехвърлен от лице, което не е бил негов собственик.
Указва на жалбоподателя да внесе в едноседмичен срок от съобщението държавна такса в размер на 47,86лв. по сметка на ВКС и да представи в същия срок вносния документ, в противен случай жалбата ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: