4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
гр. София, 07.07.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи юни през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 1106/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 342 от 05.07.2010 г. по в. т. д. № 197/2010 г. на Русенски окръжен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 284 от 26.02.2010 г. по гр. д. № 4938/2009 г. на Русенски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от дружеството – касатор против [фирма] иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за разликата над сумата 5 750 лв. до сумата 8 550 лв., представляваща неустойка за забава за периода 25.12.2008 г. – 07.08.2009 г. по сключени между страните договори за изработка и двустранно подписани фактури.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е немотивирано и незаконосъобразно в атакуваната с касационната жалба част, тъй като въззивният съд не е изложил мотиви защо приема за недължима неустойката в размер на разликата над сумата 5 750 лв. до сумата 8 550 лв. и не е обсъдил доводите му за валидно възникнало задължение за плащането й, произтичащо от клаузата на т.3.11.2 от Общите условия към договорите за изработка с възложител [фирма]. Релевира довод, че съдът е възприел безкритично заключението на съдебно-икономическата експертиза относно размера на неустойката, без да съобрази, че съдържащите се в него изчисления отразяват недопустими констатации на вещото лице за липса на задължение за неустойка по две от представените с исковата молба фактури. В жалбата са развити и съображения за неправилност на постановеното от въззивния съд определение № 601 от 01.10.2010 г., с което по реда на чл.248 от ГПК е отказано изменение на решението в частта за разноските.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с материалноправния въпрос за начина на определяне на дължимата неустойка за забава в случаите, когато неустойката е уговорена в договор и във връзка с договора са издадени няколко фактури, по всяка от които длъжникът е в забава. Касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и твърди, че посоченият въпрос е решен в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Алтернативно релевира и основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, в подкрепа на което представя решение от 07.07.2003 г. по т. д. № 91/2002 г. на Бургаски апелативен съд, решение № 45/28.01.2002 г. по гр. д. № 44/2000 г. на Сливенски окръжен съд и решение № 140/28.01.2006 г. по т. д. № 408/2005 г. на ВКС, І т. о. Като обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК е поставен и процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните. Допускането на касационно обжалване във връзка с посочения въпрос е мотивирано с отклонението на въззивното решение от задължителната практика на ВС, изразена в ППВС № 1/13.07.1953 г., и от практиката в решение № 752/18.11.1988 г. на ВС, ІІІ г. о.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение на Русенски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за разликата над сумата 5 750 лв. до претендирания размер от 8 550 лв., след като е възприел изводите на първоинстанционния съд, че действително дължимия от ответника размер на неустойката възлиза на сумата 5 750 лв. Съдът е счел за безспорно доказани релевантните за основателността на иска по чл.92 от ЗЗД факти, а именно – сключването на договори за изработка между страните; наличието на непогасени задължения на ответника – възложител за заплащане на възнаграждение за приета работа по договорите и 6 бр. данъчни фактури, представени с исковата молба, до размер на сумата 13 121.16 лв.; наличието на валидна уговорка в т.3.11.2 от Общите условия към договорите за изработка с възложител [фирма] плащанията по всяка фактура да се извършват от възложителя в срок най-късно 35 дни след датата на издаване на фактурата, а при забава над този срок възложителят да заплаща на изпълнителя законна мораторна лихва върху неплатената сума плюс неустойка от 50 лв. на седмица. Въз основа на така установените обстоятелства е направен извод, че ищецът – изпълнител има право на неустойка по т.3.11.2 от Общите условия за забавата в плащането на сумата 13 121.16 лв., като са приети за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на неустоечната клауза и за прекомерност на неустойката. При определяне на размера на неустойката въззивният съд се е позовал на заключението на съдебно – икономическата експертиза, според което неустойката за забава възлиза общо на сумата 5 750 лв., формирана като сбор от начислените неустойки върху непогасените в срок задължения по фактури № 48/20.11.2008 г., № 49/28.11.2008 г., № 85/12.12.2008 г. и № 86/22.12.2008 г. Въпреки, че заключението не съдържа изчисления относно дължимата неустойка върху другите две представени с исковата молба фактури – фактура № 83/12.12.2008 г. на стойност 392.16 лв. и фактура № 84/12.12.2008 г. на стойност 123.84 лв., при постановяване на решението въззивният съд е основал решаващите си изводи на него, без да изложи мотиви защо приема за недължима неустойката върху задълженията по цитираните фактури и без да обсъди доводите във въззивната жалба на ищеца за валидно възникнало в тежест на ответника задължение за плащането й.
Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната с касационната жалба на [фирма] част по поставения в изложението процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата и доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор. Въпросът отговаря на установеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касация, тъй като необсъждането на защитните доводи на ищеца – касатор относно задължението за неустойка по двете фактури от 12.12.2008 г. и безкритичното възприемане на непълното заключение на съдебно-икономическата експертиза е обусловило частичното отхвърляне на иска по чл.92 от ЗЗД за разликата над сумата 5 750 лв. до претендирания размер от 8 550 лв.
Осъществена е и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Като е отказал да се произнесе по доводите на страна в процеса и не е изложил съображения по повод доказателствената стойност на експертното заключение въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., както и от задължителните указания в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор, които не са изгубили значение и при действието на приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс. Доказването на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК прави безпредметно обсъждането на алтернативно соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, подкрепено с решение № 752/18.11.1988 г. на ВС, ІІІ г. о.
Не съставлява материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК формулираният в изложението въпрос за начина на определяне на неустойката за забава в случаите, когато за произтичащи от един договор задължения са издадени отделни фактури. Отговорът на така поставения въпрос касае преценката на конкретните правнорелевантни факти по делото и основателността на иска по чл.92 от ЗЗД, поради което на същия може да бъде даден отговор единствено с решението по чл.290 от ГПК.
Доводите на касатора за неправилност на постановеното от въззивния съд определение по чл.248 от ГПК също следва да бъдат разгледани в производството по чл.290 от ГПК, предвид обусловеността на отговорността за разноски от изхода на правния спор.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 342 от 05.07.2010 г., постановено по в. т. д. № 197/2010 г. на Русенски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 284 от 26.02.2010 г. по гр. д. № 4938/2009 г. на Русенски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за разликата над сумата 5 750 лв. до сумата 8 550 лв., претендирана като неустойка за забава по сключени договори за изработка и издадени във връзка с тях фактури, и в частта за разноските.
УКАЗВА на касатора [фирма] – [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 56.00 лв. /петдесет и шест лв./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :