1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София , 17.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2549 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 17 от 08.03.2016 г. по в. гр. д. № 16/2016 г. на Разградския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 378/24.11.2014 г. по гр. д. № 418/2014 г. на Разградския районен съд, е бил уважен предявеният от В. М. М. и И. А. М. срещу Д. Б. К. и Я. А. К. иск, квалифициран по чл.53, ал.2 ЗКИР /редакция преди измененията с ДВ бр.49/2014 г./ – признато е за установено по отношение на ответниците: 1. че към момента на одобряване на КК и КР на [населено място] ищците са собственици на първи жилищен етаж, находящ се в [населено място], [улица]/76, представляващ част от многофамилна жилищна сграда със застроена площ от 91,20 кв. м.; три избени помещения № 3, 4 и 6 с полезна площ от 25,46 кв.м. и гараж със застроена площ от 16,29 кв. м.; ? ид.част от таван с полезна площ от 54,52кв.м. и припадащата се идеална част от правото на строеж върху общински УПИ ІІІ-1410 с площ от 495 кв. м.; 2. че неправилно в кадастралната карта общинският УПИ с площ от 495 кв. м. е заснет като два имота с отделни идентификатори – 61710.504.4967 и 61710.504.4968; 3. че вместо една многофамилна триетажна жилищна сграда, изградена в режим на вертикална етажна собственост, неправилно са заснети две сгради, застроени на калкан в имотите с идентификатори 61710.504.4967 и 61710.504.4968.
Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която според въззивния съд е бил отхвърлен иск за установяване правото на ползване на ищците върху източната половина от дворното място, както и на вътрешното стълбище и помещение № 8, намиращи се на втория жилищен етаж от сградата.
Спорът по делото е породен от следните обстоятелства:
Въз основа на отстъпено през 1971 г. право на строеж върху държавен парцел, сега УПИ ІІІ-1410 с площ от 495 по ПУП на [населено място], праводателите на ищците – Р. и Х. от една страна и от друга – ответниците Д. и Я., са построили двуетажна жилищна сграда с гаражи и таван. Между носителите на правото на строеж е сключен вътрешен договор от 07.07.1971 г., с който те са се съгласили да извършат строителството в двугодишен срок, като предварително са си разпределили ползването на бъдещата сграда: Д. е следвало да получи гараж № 1 , изби № 1, 2 и 5 и втори жилищен етаж, а Р. – гараж № 2, изби № 3, 4 и 6 и първи жилищен етаж, при равни права в тавана на сградата. През 1997 г., без преди това да е извършена делба на сградата, Р. и Х. са продали на ищцата В. М. /по време на брака и с И. М./ първия жилищен етаж от сградата, мазета № 3, 4 и 6 и един гараж с площ от 16, 29 кв.м., заедно с ? ид.част от тавана. Същевременно в кадастралната карта на [населено място] поземленият имот, в който е построена описаната по-горе сграда, е отразен като два отделни имота с различни идентификатори; съществуващата двуетажна жилищна сграда е отразена като две самостоятелни сгради, построени на калкан в тези два имота; в имотния регистър за имот с идентификатор 61710.504.4967.1 са вписани като собственици Д. и Я., с права върху ? ид.част от сградата и при отбелязване, че няма документ за собственост след отстъпеното право на строеж, а за имот с идентификатор № 61710.504.4968.1 е вписано, че липсва информация за собствеността.
При тези данни въззивният съд е приел, че има грешки в КК и КР на [населено място], поради което предявеният иск по чл.53, ал.2 ЗКИР /стара редакция/ следва да бъде уважен. Прието е, че няма спор между страните за обстоятелството, че процесната жилищна сграда съществува в режим на етажна собственост. От писмените доказателства по делото се установявало правото на собственост на ищците върху първия етаж от тази сграда, трите избени помещения и единия гараж. Представеният нотариален акт за собственост на тези обекти не бил оспорен. Неправилно разделителната ограда, имаща за предназначение да обособи разделното ползване на дворното място, била заснета като линия, по която се образуват два отделни имота и съответно разделяща сградата на две части. Прието е също, че в петитума на исковата молба има искане да бъде признато притежаваното от ищците право на ползване върху източната половина от дворното място, както и върху вътрешното стълбище и помещение № 8, намиращи се на втория етаж. По тези искания е прието, че в договора за разпределяне на ползването липсва уговорка за дворното място, а по отношение на частите от втория етаж искът също е неоснователен, затова следва да се потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Д. и Я. К..
Жалбоподателите поддържат, че процесната жилищна сграда е съсобствена между страните, а не в режим на етажна собственост, както неправилно приел въззивният съд. Съществуващият спор за сградата и мястото следвало да се реши в друг процес за делба и разпределение на ползването, а не по пътя на чл.53, ал.2 /стара редакция/ ЗКИР. В проекта за изменение на КК имало неточности относно площите на отделните етажи и на обектите в тях. По отношение на поземлените имоти [община], като собственик, била легитимирана да иска изменение в КК след отхвърляне на иска в тази част. Същевременно се поддържа, че обособяването на два отделни имота от общия парцел било законосъобразно и регулацията била приложена. И на последно място – въззивният съд постановил диспозитив, с който потвърдил първоинстанционното решение в негова несъществуваща част по иск за установяване право на ползване на ищците върху части от дворното място и сградата.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите:
1. Може ли да се приеме, че е възникнала индивидуална собственост върху конкретни самостоятелни обекти в съсобствена сграда, ако е извършено разпределение на бъдещите обекти с договор за разпределяне на жилищната сграда с нотариална заверка на подписите между лицата, в чиято полза е учредено право на строеж и следва ли съдът да следи служебно за нищожността на една сделка, дори да няма предявен иск за това.
По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение № 98 от 16.02.2010 г. по гр. д. № 291/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 250 от 21.07.2010 г. по гр.д.№724/2009 г. на ІІ ГО; решение № 345 о т 16.09.2010 г. по гр. д. № 139/2009 г. на ВКС, ІV ГО и решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. на І ГО.
2. Ако е прехвърлена по нотариален ред реална част от съсобствена сграда, има ли право съдът да не зачете легитимиращата сила на нотариалния акт в тази му част.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 441 от 10.01.2012 г. по гр. д. №1056/2010 г. на ВКС, І ГО.
3. Може ли съдът да приеме при разглеждане основателността на иск по чл.53, ал.2 ЗКИР /стара редакция/, че границата на ползване е грешно заснета като имотна граница, ако това е станало в резултат на приложени последващи регулационни изменения и ако са минали повече от 10 г. от измененията, като се има предвид, че границата разделя ПИ на два ПИ, без да се променя правото на собственост, тъй като предходният и новообразуваните ПИ са собственост на едно и също лице.
Поддържа се противоречие с решение № 200 от 11.05.2011 г. по гр. д. № 439/2010 г. на ВКС, І ГО.
4. Може ли съдът да приеме при разглеждане на иск по чл.53, ал.2 ЗКИР /стара редакция/, че лицата, в чиято полза е учредено през 1971 г. право на строеж върху държавен парцел, не са носители на учредено вещно право на ползване.
Ответниците в производството В. М. и И. М. оспорват жалбата. Считат, че поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са неотносими към правния спор.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Предмет на делото са три иска: 1. за признаване правото на собственост на ищците върху първи жилищен етаж от сграда и гараж в същата сграда; 2. за установяване на грешка в кадастралната карта, изразяваща се в неправилно заснемане на един поземлен имот като два отделни имота и 3. за установяване на грешка в кадастралната карта, изразяваща се в неправилно заснемане на една многоетажна жилищна сграда като две отделни сгради, построени на калкан в два отделни имота. Исковете са приети за процесуално допустими с предходното отменително решение на ВКС. При новото разглеждане на делото въззивният съд неправилно е квалифицирал първия иск като такъв по чл.53, ал.2 ЗКИР /стара редакция/, докато в действителност се касае за установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК. Тази грешна правна квалификация обаче не се отразява на допустимостта на въззивното решение в тази част, тъй като е разгледан предявеният иск.
В. съмнение за допустимостта на въззивното решение единствено в частта, с която се потвърждава отхвърлително решение на първата инстанция с предмет установяване правото на ползване на ищците върху ? ид.част от процесното дворно място и части от построената в него триетажна сграда. В тази част касационното обжалване следва да се допусне служебно, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с установителния иск за правото на собственост на ищците върху първия етаж от жилищната сграда с принадлежащи избени помещения и гараж:
Свързани с този иск са първите два въпроса в изложението към касационната жалба. Те се състоят в това дали договорът с нотариална заверка на подписите, с който носителите на правото на строеж разпределят собствеността върху бъдещите обекти в общата сграда, създава разделна собственост върху тези обекти и дали прехвърлянето на реални обекти от съсобствена сграда има вещен транслативен ефект. Въпросите са определящи за изхода на делото и отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По тези въпроси въззивното решение влиза в противоречие с практиката на ВКС – задължителна и незадължителна, поради което са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По исковете с правна квалификация чл.53, ал.2 ЗКИР /стара редакция/:
Във връзка с тези искове са поставени трети и четвърти въпрос в изложението към жалбата. Тези въпроси не са обуславящи за изхода на делото и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Третият въпрос може да възникне при спорове между съседи, когато има разминаване между имотната граница според очертанията и в кадастралната карта /или кадастралния план/ и съществуващата на място ограда. Такава хипотеза в настоящия случай не е налице. Решение № 200 от 11.05.2011 г. по гр. д. № 439/2010 г. на ВКС, І ГО, на което се позовават жалбоподателите, разглежда съвършено различна хипотеза, която няма връзка с настоящия казус, поради което и не възниква противоречие между това решение на ВКС и обжалваното в настоящото производство решение на въззивния съд. Четвъртият въпрос би възникнал само ако предмет на делото е спор между общината и носителя на правото на строеж върху общински поземлен имот, относно ползването на този имот. Такъв спор по настоящото дело не е възникнал, а е под съмнение и допустимостта на въззивното решение в частта по иск за установяване на правото на ползване върху идеална част от дворното място. Ето защо в обобщение не е налице предпоставката на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези два въпроса.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17 от 08.03.2016 г. по в. гр. д. № 16/2016 г. на Разградския окръжен съд в частта, с която е уважен предявеният от В. М. М. и И. А. М. срещу Д. Б. К. и Я. А. К. иск за установяване правото на собственост на ищците върху първи жилищен етаж, находящ се в [населено място], [улица]/76, представляващ част от многофамилна жилищна сграда със застроена площ от 91,20 кв. м.; три избени помещения № 3, 4 и 6 с полезна площ от 25,46 кв.м. и гараж със застроена площ от 16,29кв. м.; ? ид.част от таван с полезна площ от 54,52 кв.м. и припадащата се идеална част от правото на строеж върху общински УПИ ІІІ-1410 с площ от 495 кв. м., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за установяване правото на ползване на ищците върху източната половина от дворното място, както и на вътрешното стълбище и помещение № 8, намиращи се на втория жилищен етаж от сградата.
Указва на жалбоподателите да внесат по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението държавна такса в размер на 317,85 лв. и да представят в същия срок вносния документ, в противен случай жалбата ще бъде върната.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17 от 08.03.2016 г. по в. гр. д. № 16/2016 г. на Разградския окръжен съд в останалата обжалвана част по исковете с правно основание чл.53, ал.2 ЗКИР /редакция преди измененията с ДВ бр.49/2014 г./.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: