О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
гр. София, 17.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 101/2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Х. И. С. чрез пълномощника й, адвокат Р. Х. Р. срещу решение № 1215 от 10.07.2012 г. по гр. дело № 3935/2011 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 7 състав.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез пълномощника си, адвокат Р. Т. Ш. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира следното:
Жалбоподателката чрез процесуалния си представител, адвокат Р. Х. Р. поддържа, че решение № 1215 от 10.07.2012 г. по гр. дело № 3935/2011 г. в частта, с която Софийски апелативен съд /САС/, гражданска колегия, 7 състав е разгледал предявения от Х. И. С. против [фирма], [населено място] иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, като е потвърдил решението от 18.04.2011 г. по гр. дело № 5856/2009 г. на Софийски градски съд /СГС/, гражданско отделение, І – 1 състав в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията за разликата между 9347.65 лв. и 57924.59 лв., се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по следните процесуалноправни въпроси: „Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди всички правнорелевантни факти поотделно и в тяхната съвокупност ; Следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото”. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че по цитираните въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката, формирана с решения на състави на ВКС, подробно изброени. По първият по реда на изброяването въпроси се твърди, че въззивният съд не е обсъдил заключенията на съдебно – техническата и допълнителната съдебно – техническа експертизи, не е мотивирал, защо приема за правилно заключението по първата от експертизите, не е обсъдил доводите на ищцата, обосноваващи необходимостта от приемане на допълнителната съдебно – техническа експертиза, а по вторият въпрос се твърди, че въззивният съд не е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, нито е посочил мотиви, с които да обоснове решението си, да потвърди фактическите и правни изводи на първата инстанция. Посочените въпроси са изложени в контекста на субективните становища на ищцата за допуснати от САС нарушения на процесуалните правила – необсъждане на експертизите, немотивиране приемането на една от тях, неизлагане на собствени изводи и съображения за потвърждаване изводите на първата съдебна инстанция. Дали въззивният съд е процедирал по начина, описан от жалбоподателката при обсъждане на доказателствата и доводите й, е въпрос по същество на касационната жалба, респективно съставлява довод по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносим към настоящето производство, който в тази фаза на касационното обжалване не може да бъде проверен. Поради това не може да послужи и като основание за поставяне на правен въпрос. Не съставлява по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК общо основание за допускане на касационен контрол въпрос, който визира проблема за съдържанието на мотивите в хипотезата на чл. 272 ГПК, без да отразява обосновани от съда правни разрешения, обективиращи конкретно виждане за тълкуване на процесуалноправна разпоредба и неговото отклонение от разрешенията, приети в приложената практика. Процесуалните нарушения, които страната твърди, че са допуснати от съда са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и същите не могат да бъдат квалифицирани едновременно и като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, без с характерезирането им по този начин да се заличи разликата между двата вида касационни основания, относими към различни фази на касационното обжалване. По изложените съображения следва да се приеме, че с поставените въпроси, цитирани по – горе жалбоподателката не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това по същите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е въведен и материалноправен въпрос, формулиран както следва: „Кои са критериите за определяне на размера на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС”. Страната е развила съображения за противоречиво правно разрешение в обжалваното решение във връзка с цитираната практика, в която размерът на обезщетението се определя от размера на пропуснатата полза, включително когато реализираната полза е по – малка от пропуснатата. По поставения въпрос, въззивният съд е дал отговор в противоречие с правните разрешения в приложената съдебна практика /тълкувателно решение № 129 от 30.06.1986 г. на ОСГК, решение № 314 от 22.06.2011 г. по гр. дело № 1568/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 973 от 07.01.2010 г. по гр. дело № 5347/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 94 от 18.04.2012 г. по гр. дело № 1562/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 394 от 18.05.2010 г. по гр. дело № 1045/2009 г. на ВКС, ІV г.о./, в която е обосновано виждането, че съсобственик, който ползва лично съсобствена вещ, респективно съсобствен имот дължи обезщетение на другия съсобственик, който е лишен от възможността да ползва общата вещ, по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС след писмено поискване, като размерът на обезщетението се определя, като се държи сметка за начина на използване на имуществото, т.е. взема се предвид отдаването му под наем или за използване на трети лица. В настоящия спор това тълкуване на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС в задължителната съдебна практика, цитирана по – горе не е било съобразено от въззивния съд, който въпреки данните, че за месеците март, май, юни и юли 2005 г. процесния съсобствен имот е бил отдаван под наем от ответника по исковете на различни наематели е определил размера на обезщетението по чл.31, ал. 2 ЗС по първоначалната техническа експертиза по средна пазарна наема цена и без оглед на начина на използване на процесния имот – отдаването му под наем. В. съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС, но е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да се определи по средната пазарна наемна цена, отразена в първия вариант на заключението на вещото лице, т.е. без оглед на данните за отдаване на процесния имот под наем от ответника на различни наематели през процесния период. Така мотивирано въззивното решение съдържа правни разрешения по изложения по – горе въпрос, с които апелативният съд се е отклонил от приетото тълкуване на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС по същия въпрос, отразено в приложената задължителна съдебна практика. При тези обстоятелства следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по цитирания по – горе материалноправен въпрос.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1215 от 10.07.2012 г. по гр. дело № 3935/2011 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 7 състав в обжалваната част.
УКАЗВА на жалбоподателката да внесе държавна такса в размер на 971.53 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на ВКС в същия срок.
Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: