Р Е Ш Е Н И Е
№ 495
гр. София, 25.06.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 359 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. „а” от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на Ц. П. К. от гр. С., против въззивното решение без номер от 29 октомври 2007 г., постановено по в.гр.д. № 260 по описа на окръжния съд в гр. М. за 2007 г., с което е обезсилено решение без номер от 5 април 2007 г., постановено по гр.д. № 515 по описа на районния съд в гр. Лом за 2006 г. в частта му, с която е разгледан иск с правно основание по чл. 254 от ГПК (отм.), а в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание по чл. 97 ал. 1 от ГПК (отм.), решението е оставено в сила.
Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Касаторът изтъква, че изпълнителните действия срещу касатора са извършвани без той да е бил уведомен за нито едно от тях, а призовките са връчвани на трето лице; местожителството на касатора не в гр. Лом, а в София; пропуснатите срокове за обжалване действията на частния съдебен изпълнител налага предявяването на иск по реда на чл. 254 от ГПК (отм.); третото лице е предавало призовките не на касатора, а на неговата баба, която не е страна по делото.
Ответникът Н. И. Й. от гр. Лом, чрез процесуалния си представител адв. Н, в отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.) изтъква, че жалбата е неоснователна, защото постоянният адрес на касатора не е в гр. Л. касаторът не отрича, че призовки са му били изпращани; дори призовките да не са били предавани, това няма отношение към предявения иск; съдът е обезсилил решението на първата инстанция по отношение на специалния отрицателен установителен иск, защото процесуалният представител на касатора изрично е заявил, че не поддържа такъв иск; дори и касаторът да не е уведомяван по съответния ред за изпълнителното производство, той е следвало да използва друг ред за защита на правата си.
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на атакуваното решение.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че решението на първостепенния съд е недопустимо в частта му по иск по чл. 254 от ГПК (отм.), защото ищецът изрично заявил, че поддържа положителен установителен иск за собственост по реда на чл. 97 ал. 1 от ГПК (отм.), което налага обезсилване на решението в тази му част, след като съдът е излязъл извън пределите на търсената защита; действията на съдебния изпълнител не са нищожни, защото са извършени от лице, имащо качеството на съдебен изпълнител в съответния съдебен изпълнителен район и за тях има писмени протоколи и постановления; от момента на влизането в сила на постановлението за възлагане на недвижимия имот, той е станал собственост на ответника, което прави установителният иск за собственост неоснователен; ищецът не е атакувал действията на съдебния изпълнител, след като е узнал, че е нередовно призован, поради което с изтичането на сроковете за обжалване, те са заздравени; законосъобразността на действията на съдебния изпълнител се проверява по реда на чл. 332 и сл. от ГПК (отм.) от окръжния съд, а не чрез иск пред районния съд.
Предявен е иск за собственост на недвижим имот по реда на чл. 97 ал. 1 от ГПК (отм.). В исковата си молба касаторът сочи, че е собственик на имота, за който сключил с ответника договор за учредяване на договорна ипотека, но без да получи каквото и да е уведомление, имотът е възложен на ответника от частен съдебен изпълнител; имотът се владее от ищеца. Иска се признаване по отношение на ответника, че имотът е собственост на ищеца.
Не е спорно, че през 2003 г. за даден на касатора заем от 6000 лева в полза на ответника била учредена договорна ипотека върху процесния имот. Ответникът се снабдил с изпълнителен лист през 2005 г. В изпълнителното дело касаторът бил отразен с адреса си в гр. Лом, както е било записано по договора за ипотека.
Атакуваното решение е правилно като краен резултат.
Касаторът твърди, че липсва правно основание за присъждане на имота на ответника и е предявил положителен установителен иск за собственост. За да може да установи правото си на собственост след извършеното в полза на ответника възлагане на недвижим имот, касаторът изтъква дефекти в изпълнителното производство. По отношение на имота е било проведено до край изпълнително производство, като на практика липсва възведено твърдение, че е налице нарушение на съдопроизводството, защото дали лицата, приели съответните съобщения, са уведомили касатора или не, не може да е предмет на този установителен иск, а евентуално на друго производство. Предвид приетите съобщения, касаторът не може да черпи права за себе си от собственото си недобросъвестно поведение (неуведомяването на съответния орган за промяната в адреса му). При това положение касаторът не притежава материалноправната легитимация на собственик на имота, поради което основателно искът е бил отхвърлен.
Последното оплакване на касатора – за това, че пропуснатите срокове за обжалване действията на частния съдебен изпълнител налагат предявяването на иск по реда на чл. 254 от ГПК (отм.), макар и като теза да е правилно, не може да се сподели в контекста на настоящото производство. Независимо, че като правно основание в исковата молба словом е посочено основанието по чл. 254 от ГПК (отм.), фактически твърдения и петитум за такъв иск не са изложени. Процесуалният представител на касатора изрично сочи в последното заседание по делото пред районния съд, че искът е за собственост. В пледоарията на процесуалния представител на касатора в същото заседание се сочи, че правните действия въз основа на който ответникът е получил имота, са нищожни, защото касаторът не е уведомяван за действията на съдебния изпълнител и съответно не е имал възможност да ги обжалва. В пледоарията си пред въззивния съд процесуалният представител на касатора изтъква същите твърдения. Ето защо, след като предявен отрицателен установителен иск за недължимост на сума не е налице, то и съдът не дължи произнасяне по подобен иск.
Ответникът не прави искане за разноски по реда на чл. 64 ал. 2 от ГПК (отм.), а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не са представени, поради което съдът не присъжда разноски.
По тези съображения, Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение без номер от 29 октомври 2007 г., постановено по в.гр.д. № 260 по описа на окръжния съд в гр. М. за 2007 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: