6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 02.01.2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3272/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 36749 от 20.03.2017 г. от Софийска районна прокуратура, представлявана от административния ръководител и районен прокурор П. Б. Б., чрез процесуалния си представител Л. С. – съдебен администратор, срещу въззивно решение № 512 от 24.01.2017 г., постановено по в.гр.д. № 4160/2016 г. на Софийския градски съд, ГО, III-В въззивен състав, с което като е потвърдено решението от 28.01.2016 г., постановено по гр.д. № 57491/2015 г. на Софийския районен съд, III ГО, 113 с-в, са уважени предявените искове от Ч. А. Г. от [населено място], с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, за признаване на уволнението за незаконно; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и присъждане на обезщетение за принудителна безработица по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, за периода 27.04.2016 г. – 27.10.2016 г., в размер на 4 131, 27 лв., както и разноски. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд е свързан с приложението на чл. 189 КТ – относно критериите при определяне дисциплинарното наказание и по-конкретно: Следва ли при преценката дали нарушението е „тежко“, а наложеното наказание съразмерно на допуснатото нарушение, съдът да отчита: обществената значимост на мястото на работа на работника/служителя; характера на извършената дейност, в частност шофьор-призовкар при СРП, връчващ съдебни книжа в различни институции, посредством служебен автомобил, на който е придаден вид на автомобил със специален режим на движение и възможните последици за работодателя. В подкрепа на твърденията си се позовава и прилага съдебна практика на ВКС, с твърдението, че приетото в постановеното въззивно решение й противоречи, както следва: постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 167 от 14.05.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1102/2012 г.; решение № 324 от 06.01.2017 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 2302/2016 г. и решение № 227 от 29.06.2012 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 1417/2011 г.
Ответникът по касационната жалба Ч. А. Г. от [населено място] не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ като основателни. От фактическа страна е приел, че ищецът е работил при ответника по безсрочно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен на 05.04.2012 г. трудов договор и на длъжността „съдебен деловодител“, като с допълнително споразумение, считано от 01.08.2014 г., длъжността му е променена на „шофьор-призовкар“. С процесната заповед № 1397 от 31.07.2015 г., трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 и чл. 187, т. 7 и т. 10 КТ, като му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради допуснати нарушения, изразяващи се в следното: 1/ на 31.07.2015, при изпълнение на трудовите си задължения – пренасяне на съдебни книжа с поверения му служебен лек автомобил, марка „Опел“, модел „Вектра“, рег. [рег.номер на МПС] , предоставен му със заповед на административния ръководител на СРС № 589/19.04.2013 г., придвижвайки се по маршрут СРП – СГП, е управлявал автомобила с поставена на видно място в него синя лампа, предназначена за подаване на светлинен сигнал, чието ползване е само за автомобили със специален режим на движение по смисъла на чл.91 ЗДвП, като с това си поведение той е нарушил посочената норма от ЗДвП и Заповед № 4899/03.11.2011 г. на Главния прокурор на РБ; 2/ при легитимирането си в Съдебната палата, [улица], пред Главния прокурор на РБ, е показал служебна карта за длъжност „съдебен деловодител“ в СРП, която не отговаря на заеманата от него длъжност понастоящем – „шофьор-призовкар“, с което не е изпълнил разпоредбата на чл.16 от Вътрешните правила за вида, издаването, подмяната, съхраняването и отчета на служебните карти на магистратите и съдебните служители на Прокуратурата на РБ, утвърдени със Заповед № Л./29.07.2014 г. на Главния прокурор на РБ и същевременно е нарушил цитираната императивна норма на Правилата. Въззивният съд е приел, че е спазена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, работодателят да поиска обяснения от работника/служителя за вменените му дисциплинарни нарушения, тъй като видно от представения като доказателство по делото протокол /л.51 от първоинстанционното дело/, съставен на 31.07.2015 г. от П. Б. – административен ръководител и районен прокурор на [населено място], се установява, че ищецът е бил поканен да даде гласни или писмени обяснения по вменените му нарушения, достатъчно подробно описани по обективните си признаци, но е отразено, че същият е отказал да даде обяснения по воденото срещу него дисциплинарно производство, като отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели „главен специалист-административни дейности“ и „завеждащ служба“ при СРП. Отбелязано е, че по делото няма други доказателства, които да оборват посоченото в протокола, т.е. не е проведено никакво насрещно доказване относно опровергаването на обстоятелствата, съдържащи се в приетия по делото частен свидетелстващ документ, поради което и съдът няма основание да не го кредитира. Въззивният съд е приел, че от формална страна атакуваната уволнителна заповед е законосъобразно издадена, като от фактическа страна безспорно е установено, че посоченото в заповедта за уволнение действително се е случило така, както е описано, но от така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че не може да се направи извод за виновно допуснати от ищеца нарушения на трудовите му задължения, които да обосноват налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Изложени са съображения, че съгласно т. 4 от Заповед от 03.11.2014 г. относно разпределение и ползване на служебните автомобили, издадена от Главния прокурор на РБ, водачите на служебните автомобили спазват стриктно разпоредбите на Закона за движение по пътищата, вкл. и тези на чл. 91 от този закон, а право на специален режим на движение имат само автомобилите на Бюрото по защита при Главния прокурор. Именно в чл. 91 ЗДвП е посочено какво се разбира под превозни средства със „специален режим на движение“ – моторни превозни средства със специален режим на движение са автомобилите и мотоциклетите, които при движението си подават едновременно светлинен сигнал с проблясваща синя и/или червена светлина и специален звуков сигнал. Съгласно приетите по делото доказателства – докладна записка на Л. С., обясненията на двамата служители М. Л. Г. и О. Й. З., както и показанията на разпитания пред въззивната инстанция свидетел – М. Г., съдът е приел за установено, че ищецът е управлявал служебно поверения му лек автомобил с поставена на таблото синя лампа, но същата не е била включена и шофьорът е управлявал превозното средство без да подава нито светлинен сигнал със синя и/или червена светлина, нито специален звуков сигнал. Прието е, че автомобилът, който ищецът е управлявал, му е бил служебно поверен със заповед на административния ръководител, поради което не може да се търси вина в служителя, който в изпълнение на трудовите си задължения управлява служебен автомобил, с поставена на видно място синя лампа, предоставен за изпълнение на служебните му задължения по разнасяне на съдебни книжа от прекия му началник в съответствие с посочената Заповед от 03.11.2014 г. и Вътрешните правила за разпределение на служебните моторни превозни средства на Прокуратурата на РБ и за организиране на транспортното обслужване във Върховната касационна прокуратура, Върховната административна прокуратура, Националната следствена служба и Администрацията на Главния прокурор. Същевременно е прието, че не може да се приеме за нарушение на трудовата дисциплина и обстоятелството, че ищецът се е легитимирал със служебна карта, в която не е посочена актуалната му длъжност – „шофьор-призовкар“ и съгласно Раздел III от Вътрешните правила за вида, издаването, подмяната, съхраняването и отчета на служебните карти на магистратите и съдебните служители в Прокуратурата на РБ служебните карти се изработват и издават от отдел „Човешки ресурси“ на А., след заявка на съответния административен ръководител, като при преназначение на служителя се извършва подмяна на служебната карта /чл.16/, до издаване на служебната карта, служителят ползва служебна бележка, издадена от отдел „Човешки ресурси“ /чл.18/, а по делото няма данни да е издавана заявка за подмяна на служебната карта от прекия ръководител на ищеца, нито пък да му е издавана служебна бележка, с която той да е длъжен да се легитимира до подмяната на служебната му карта с нова съобразно новозаетата длъжност „шофьор-призовкар“. В тази връзка съдът е приел, че няма как неизпълнението на едно чуждо задължение – това по чл. 16 от цитираните правила, да бъде вменено във вина на ищеца и на същия да бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това. За пълнота е посочено, че дори да се приеме за установено, че ищецът е извършил нарушения на трудовата дисциплина, съдът намира, че дисциплинарното наказание „уволнение“ не съответства на тежестта на тези нарушения, като са взети предвид следните обстоятелства: липсата на предходни дисциплинарни наказания на ищеца, липсата на данни за безкритичност към собственото поведение, неуважение към установените вътрешни правила на труд и етика, липсата на данни за арогантното им пренебрегване, характера на извършваната от ищеца дейност и конкретните обстоятелства, при които е осъществено неизпълнението, както и обстоятелството, че нарушенията реално не са се отразили на нормалното провеждане на дейността по доставяне на съдебни книжа. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като основателен, както и акцесорните искове за възстановяване на работа по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и за присъждане на обезщетение за периода, в който служителят е останал без работа в резултат на незаконното уволнение, по чл. 344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ, е правилно и като такова е потвърдено.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по поставения материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 189 КТ за съответствието между извършените нарушения и наложеното дисциплинарно наказание, в частност относно отчитане на обстоятелствата: обществена значимост на мястото на работа на работника или служителя, характера на извършваната дейност и възможните последици за работодателя, който е обусловил изхода на спора и е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – представените от касатора решения на ВКС в производство по чл. 290 ГПК – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът не дължи внасяне на държавна такса, съгласно чл. 84, т. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 512 от 24.01.2017 г., постановено по в.гр.д. № 4160/2016 г. на Софийския градски съд, ГО, III-В въззивен с-в, по касационна жалба с вх. № 36749 от 20.03.2017 г. от Софийска районна прокуратура.
Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочването му в открито съдебно заседание, с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: