Р Е Ш Е Н И Е
№ 5
гр. София, 11.02.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети януари, 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЖАНИНА НАЧЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора от ВКП ДОЛАПЧИЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1152/18 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №76/23.10.17 г., постановена от ОС-Варна /ВнОС/ по Н.Д.515/17 г., подсъдимата А. Н. Ж. е призната за виновна и осъдена за извършени от нея престъпления по чл.122,ал.1 и по чл.304 А НК и вр.чл.54 НК са й наложени наказания съответно от три години и шест месеца лишаване от свобода за първото и четири години и шест месеца и глоба в размер на 8 000 лв.за второто. Определено е едно най-тежко наказание, а именно,лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, търпимо при първоначален общ режим, към което е присъединено наложеното наказание глоба в размер на 8 000 лв. Зачетено е предварителното задържане на подсъдимата. Последната е осъдена да заплати на конституираната като гражданска ищца П. Н. Д. обезщетение за неимуществени вреди, резултат от престъпното деяние по чл.122 НК, в размер на 150 000 лв., ведно със законната лихва,считано от 14.08.16 г., до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен в останалата част до пълния претендиран размер от 300 000 лв. Ж. е осъдена и да заплати дължима държавна такса върху присъденото обезщетение, както и разноските по делото.
По жалба на частната обвинителка и гражданска ищца е образувано В.Н.Д.493/17 г.по описа на АС-Варна /ВнАС/. С решение № 159/21.08.18 г. присъдата на ВнОС е изменена в наказателно-осъдителната част, като наложените на подсъдимата наказания лишаване от свобода са намалени на три години и две години съответно за извършените престъпления по чл.122 и чл.304 А НК, а наложеното наказание глоба за второто деяние е намалено на 4 000 лв. Приложени са правилата на чл.23,ал.1 и 3 НК и е определено общо наказание лишаване от свобода за срок от три години, към което е присъединено наказание глоба в размер на 4 000 лв. В гражданско-осъдителната част присъдата е изменена, като определеното обезщетение за неимуществени вреди е намалено на 100 000 лв., намален е и размерът на дължимата държавна такса, а Ж. е осъдена да заплати направените пред втората инстанция разходи. В останалата част съдебният акт е потвърден.
Недоволен от решението е останал прокурор от АП-Варна /ВнАП/, който го атакува с оплаквания относно отречения начин на определяне на наказанието лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл.304 А НК от страна на първата инстанция, а и за явна несправедливост на същото. Иска отмяна на протестирания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Постъпила е жалба от частната обвинителка и гражданска ищца П. Д. чрез нейния повереник адвокат Т., в която са релевирани оплаквания за приетото по чл.122 НК по трите касационни основания, както и за заниженост на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция за увеличаване на наказанието и отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. Алтернативно се настоява за увеличаване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди до първоначално предявения размер.
Постъпила е и втора жалба от частната обвинителка и гражданска ищца чрез нейния повереник адвокат Г.. Развити са оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.2 и 3 НПК относно престъплението по чл.122 НК и за несправедливо занижаване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Отправените към ВКС искания са като тези по жалбата на другия повереник.
Постъпила е касационна жалба и от подсъдимата чрез нейния защитник, в която са релевирани всички касационни основания. Иска се отмяна на решението на ВнАС и оправдаване на касаторката, наред с отхвърляне на гражданския иск; или връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на второстепенния съд за отстраняване на допуснати процесуални нарушения; или намаляване размера на наложеното наказание с прилагане на института на условното осъждане и намаляване сумата по присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП поддържа протеста и моли жалбите на другите страни да бъдат оставени без последствие.
Представителят на частната обвинителка и гражданска ищца поддържа становището си. Настоява жалбата на подсъдимата да бъде оставена без уважение.
Самата Ж., както и нейният защитник, поддържат своята жалба с отразените искания. Молят протестът на прокурора от ВнАП и жалбата на частната обвинителка и гражданска ищца да бъдат оставени без уважение.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращите го документи и изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК намира за установено следното:
За да отговори на въздигнатите пред нея и допустими за отговор доводи, както и за безпределна яснота по отношение на поведението и исканията на страните, тази инстанция следва да посочи в хронологичен и съдържателен ред развитието на настоящото производство.
Първоначално делото е влязло за разглеждане пред ВнОС с обвинителен акт за извършени от А. Ж. престъпления по чл.122,ал.1 и чл.304 А НК- на 12.12.16 г. Образувано е Н.Д.1490/16 г. Първостепенното производство е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК, като подсъдимата е признала фактите, вменени й с обвинителния инструмент, и се е отказала от правото си да бъдат събирани доказателства за тях. В тази връзка е постановена присъда №119/22.12.16 г., с която подсъдимата е призната за виновна по повдигнатите й обвинения и са й наложени наказания по силата на чл.58 А НК от три години лишаване от свобода за всяко престъпление,като за това по чл.304 А НК е отмерена и глоба от 7 000 лв. Определено е едно общо наказание лишаване от свобода за срок от три години, търпимо при първоначален общ режим, към което е присъединено и наказанието глоба в размер на 7 000 лв. Подсъдимата е осъдена да заплати на конституираната гражданска ищца П. Д. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лв.,като искът е бил отхвърлен за разликата до първоначално предявения такъв от 300 000 лв.
Срещу тази присъда първоначално е постъпила въззивна жалба от защитник на подсъдимата с единствено искане за изменение на присъдата и прилагане института на условното осъждане. Постъпила е и втора въззивна жалба, с доводи за неправилно приложение на процедурата по чл.371, т.2 НПК. Постъпила е и жалба от частната обвинителка и гражданска ищца с оплаквания за допуснати нарушения на нейните права за участие в съдебния процес, както и с претенции за некачествено изготвен по смисъла на чл.246 НПК обвинителен акт, наред със заниженост на наказанието по чл.122,ал.1 НК. Протест на представителя на ВнОП няма. Образувано е В.Н.Д.58/17 г. по описа на ВнАС. С решение №88/ 27.04.17 г.по същото присъдата на ВнОС е отменена /поради допуснато нарушение спрямо частната обвинителка Д./ и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Въз основа на това решение е образувано Н.Д.515/17 г.по описа на ВнОС. При наличието на същия като при предишното разглеждане на делото обвинителен акт, но вече без прилагане на диференцираната процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК, е постановена описаната в началото на настоящото решение присъда. По-нататък, отново както е споменато по-горе, е постановено и решението на въззивната инстанция, което е предмет на ревизия от ВКС.
Преди да вземе отношение по съществото на допустимите съображения, в контекста на своите правомощия, този съд желае да даде следните пояснения:
Първо, дълготрайното прилагане на правилата на НПК, свързани с касационното производство, е довело до непоколебимо извеждано заключение за това, че ВКС е съд по правото /при липса на изключението по чл.354,ал.5,изр.2 НПК/, не по фактите. Затова той се занимава с претендирани пред него пороци по актове на долустепенните съдилища, относими към прилагането на наказателните материални и процесуални закони /съдебни грешки/, но не и с оплаквания за необоснованост на тези актове, дори и тя да е прикрита под довод за наличие на нарушение на процесуалните правила. Това личи най-малко от визираните в НПК касационни основания. Ето защо настоящият съд няма да обсъжда никакви възражения по сезиращите я документи,които в същината си представляват оплаквания за необоснованост поради претендираната от съответната страна позиция при третиране на доказателствения материал и следващите в тази връзка фактологически изводи и такива по правото.
Второ, именно поради казаното току-що, върховната съдебна инстанция по наказателни дела не е упълномощена да прави собствена преоценка на събрания доказателствен материал и въз основа на него да се произнася по същността на престъпната деятелност, в частност да осъжда или оправдава дееца /при първо разглеждане на делото пред нея,каквото е настоящото такова/. Погледнато в съдържателен план, това е основно искане на самата Ж., която се позовава на необходимостта този съд да даде вяра на определени нейни обяснения, депозирани пред решаващите съдилища.
ВКС може да пристъпи към оправдаване на подсъдим само в случаите на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК, т.е. когато приетата от решаващия съд, чийто акт полежи на ревизия, фактология по съответната деятелност, не води до извод за престъпна такава. Съвсем не по този начин следва да бъдат третирани фактическите обстоятелства, приети за установени от долустепенния съд и извеждащи заключения за консумирани престъпни деяния по чл.122,ал.1 и чл.304 А НК.
Трето, никога не е било спорно обстоятелството- нито в теоретичен,нито в практически план- че по дела от общ характер единствено прокуратурата формулира обвинението както фактологически, така и с оглед наказателно-правната материална квалификация. Това обвинение заляга в обвинителния инструмент и именно с него се занимават страните- кои обвиняват, кои се защитават; съответно по него се произнася съдът. Законово лимитирани са случаите, в които в съдебно заседание държавното обвинение е легитимирано да промени тезата си в процесуален и/или в материалноправен план. Частното обвинение пък поначало е зависимо от позициите на държавното такова /случаят по чл.287,ал.5 е незначително изключение/.
Съдът от своя страна не е оправомощен да указва правна квалификация. Предвид официалното начало той носи задължение за установяване на обективната истина, респективно за доказване /различно от тежестта на доказване, лежаща върху държавното и частно обвинение/, но в рамките на фактологията и правната квалификация, каквито са те по обвинителен акт или са допустими за директно изменение от него. В противен случай съдът би пренебрегнал ролята си на арбитър и би се превърнал в участник в процеса в полза на някоя от страните, в каквато насока в процесния случай върховната съдебна инстанция по наказателни дела бива тласкана от частното обвинение.
Общо казано, според прочита на жалбата и гласното становище в съдебно заседание, повереникът на частната обвинителка се стреми към набавяне на доказателствен материал и установяване на факти, извеждащи правна квалификация за извършено от Ж. умишлено убийство, а не за непредпазливо причиняване на смърт, както винаги е било въздигнатото й от ВнОП обвинение за поведението спрямо съпруга й. Каквато и словна окраска да има претенцията на тази страна, всъщност се настоява позицията на ВКС да бъде определена в такава светлина и да доведе до отмяна на атакувания съдебен акт, като се намерят за налични данни за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, предопределящи по-нататъшното движение на производството.
Настоящият съдебен състав се солидаризира с тезата на ВнАС в третираната насока и не намира,че има законов и практически смисъл да обсъжда каквито и да е възражения на частното обвинение относно неправилен подход на прокуратурата при извеждане на правната квалификация на стореното от Ж. по отношение на Д.. Процесуално недопустимо е който и да е съд, още по-малко ВКС, да укаже на държавния обвинител как да формулира обвинението и да определи рамките на доказване. Тези постулати винаги се били ясни и не могат за целите на конкретния процес да станат предмет на различна интерпретация.
Четвърто, в сферата на принципните положения, обсъждани в настоящата част на изложението,трябва да се спомене, че в жалбата на частната обвинителка, изготвена от нейния повереник адвокат Т., е отправено изрично, макар и алтернативно, искане за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на наложеното на подсъдимата наказание по чл.122,ал.1 НК. Казано просто, иска се ВКС да даде указания в подобна насока. В самата жалба са изтъквани множество съображения за несправедливо занижаване на определеното наказание. Факт е обаче, че разпоредбата на чл.355,ал.1 НПК е категорична относно задължителните указания на върховната съдебна инстанция по наказателни дела и сред тях такива за обезателно увеличаване на наложеното наказание не фигурират.
По съществото на оплакванията ВКС намира следното:
І/ ПО ОПЛАКВАНИЯТА ПО чл.348,ал.1,т.2 НПК:
1/ ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМАТА:
А/ ОТНОСНО ОБВИНЕНИЕТО ПО чл.122,ал.1 НК.
Най-важното възражение на защитата се отнася до липсата на отговор от страна на въззивния съд на всички направени пред него доводи. По този начин се твърди,че не е изпълнено вмененото по чл.313 НПК съдебно задължение и е нарушено правото на защита на Ж. /което поначало,ако бъде прието, би предпоставило отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане/. ВКС не може да се солидаризира с подобно становище. Прочитът на атакувания съдебен акт навежда на извод, че е взето отношение по всички съществени за изхода на делото доводи, възведени от страните, като на някои от тях е отговорено по-задълбочено, а на други-по общо, включително и при даване на отговор по друг проблем. Освен това трябва да се отбележи, че преимуществената част от аргументацията, предложена на ВКС, е депозирана и пред ВнАС и той й е отделил мотивно внимание. Въпреки това, тази инстанция се счита задължена да вземе отношение отново по определени процесуални доводи, за да стане безпределно ясно тълкуването на закона.
Общо трябва да се заяви,че ВКС не намира да е налице генерално повдигнатото възражение за липса на мотиви /извън отговорите по възражения/ от страна на въззивния съд, което да обуславя извод за наличие на съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните-чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК,водещо до обезателна отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Такива крайни твърдения са отправени в касационната жалба на подсъдимата. Ревизираната инстанция се е произнесла по всички релевантни въпроси и е дала съответни отговори-къде по-подробно,къде по-кратко, но винаги разбираемо.
Поначало този съд вече е имал възможност да вземе отношение в други свои решения относно това, че позоваването на процесуални нарушения не може да бъде изолирано спрямо общото приемане на неправилност на атакувания съдебен акт, поради което и не следва да е самоцелно. Неотклонно в годините върховната съдебна инстанция по наказателни дела е прокарвала становището си,че нарушението е съществено тогава,когато неспазването на процесуалното правило се е отразило върху правилността на присъдата и/или решението и несъществено, когато липсва каквото и да е съмнение, че то е оказало влияние върху правилността. НПК е прогласил в нормата н чл.348,ал.3 НПК нарушенията на най-важните процесуални норми, престъпването на които дълбоко опорочава наказателното правораздаване по конкретното производство. Имайки предвид тези принципни постановки, ВКС ще отговаря на възведените конкретни оплаквания за процесуални нарушения по реда на предявяването им в сезиращите процесуални документи.
Атакува се проведеният пред първостепенния съд разпит на майката на починалия П. Д., която не била поискана като свидетел в приложението към обвинителния акт, не била сред лицата, за които е дадено съгласие по реда на чл.371,т.1 НПК, но е разпитана първа от ВнОС. По този начин, се продължава в жалбата, е допуснато едно компенсационно отношение към конституиранта страна по делото-частен обвинител и граждански ищец /в каквато насока се събирали доказателства чрез разпита/, предвид отмяна на предишната първостепенна присъда именно поради накърняване на процесуалните й права.
Прегледът на материалите по делото установява действителност на посочените факти, но не води до извод за нарушаване правото на защита на подсъдимата. В съдебно заседание на 11.07.17 г. /л.152 и сл.от първо-инстанционното производство/ ВнОС е пристъпил към разпит на Д., без да я допусне с нарочно определение в качеството й на свидетел. Очевидно е, че той я е считал предварително за свидетел, видно от разпореждането на съдията-докладчик за насрочване на делото от 09.05.17 г., където Д. е отразена като такава. Никоя страна никога не е възразила на процесуалното съдебно недопущение, което е незначително и отразява липсата на стриктно изпълнение на процесуалните правила от страна на ВнОС, като същевременно имплицитно установява съдържанието на съдебното поведение. То не повлиява върху правилността на постановената присъда. Същото се отнася и за гражданско-осъдителната част на присъдата, атакуването на която е обосновано и със съществено нарушение поради допускане на Д. като свидетел и провеждане на неин разпит.
Интересен въпрос е поставен във връзка с разпита на свидетеля Д. Д. /макар и като довод за липса на отговор от ВнАС за предубеденост на състава на ВнОС/. Този свидетел е сред лицата, за които е взето решение да не бъдат лично разпитвани пред съда по силата на диференцираната процедура по чл.371,т.1 и сл.НПК. Въпреки това в хода на провежданото съдебно следствие съставът е преценил,че трябва да разпита лицето, тъй като протоколът за разпит на ДП не е разписан от дознател.
Няма пречка за реализиране на подобно съдебно поведение, независимо че процесуалната прецизност изисква постановяване на нарочен акт, с който страните да бъдат уведомени за изключване на свидетеля от процедурата по чл.371,т.1 НПК. В случая такова действие не е предприето. В крайна сметка в правомощията на съдебния орган е да направи преценка доколко трябва да се реализира третираната процедура и дали няма основания за промяна след нейно приемане. Съгласие или не на страните за последното е без значение.
Вярно е,че допустимостта на процедурата по чл.371,т.1 НПК с оглед годността на приобщаваните към производството доказателствени материали, които подлежат на доказателствен анализ, следва да се обмисля преди, а не след осъществяването й /както твърди защитата в касационната жалба/ според нормата на чл.372,ал.3 НПК, но изясняването на обективната истина предпоставя генериране на активност както от всички страни в процеса,така и от решаващия орган. Затова,макар и подсъдимата да се е съгласила въпреки констатирания недостатък да се приобщят показанията на свидетеля Д., дадени на ДП, забелязаното по късно от ВнОС обстоятелство, че те страдат от непреодолим порок, е приканило към действия по изправяне на същия по единствено възможния процесуален начин. Това не води до допускане на процесуално нарушение, още по-малко такова,което да е оставило съществен отпечатък върху правото на защита на Ж.. Спазването на процесуалния закон освен това не може да бъде обсъждано на плоскостта на предубеденост на съдебния състав.
Процедурата по чл.371,т.1 НПК не решава отнапред и завинаги въпроса за липсата на необходимост от провеждане на личен разпит на свидетел или вещо лице. И това е така, тъй като в хода на провежданото съдебно следствие /за разлика от процедурата по чл.371,т.2 и сл.НПК/ е възможно да възникне необходимост от допълнително изясняване, което пък да активира нуждата от личен разпит на определени лица, чиито показания е прието да не бъдат изслушвани непосредствено пред съда. Ето защо ВКС ще остави без всякакъв коментар свързаните с неотменност на процедурата по чл.371,т.1 НПК възражения на защитата, отразени в касационната жалба, относно анализиране на същността на съгласието на подсъдимия и одобряването от съда, както и относно еднолично взетото решение от съда за последващо изменение на изразеното съгласие. Решаващият орган има такова правомощие, стига да съхрани спазването на процесуалните права на всички страни по делото.
Все в коментирания аспект се атакува и проведеният пред втората инстанция при допълнително въззивно съдебно следствие разпит на свидетеля Р.. Неговите показания на досъдебното производство са били приобщени към годната за ценене доказателствена маса по реда на чл.371,т.1 НПК. ВнАС обаче е изразил становище за необходимост лицето да бъде подложено на личен разпит пред съда относно обстоятелства, свързани с провеждане на беседата с подсъдимата. Независимо от това Р. бил разпитан и за обстоятелства, свързани с обвинението за подкуп, което пък отключило задаване на уточняващи въпроси.
Възможността да се излезе от процедурата по чл.371,т.1 НПК по отношение на конкретен доказателствен материал, вече бе обсъдена и одобрена от ВКС. След като това е станало, макар и без да е сторено с постановяване на нарочен съдебен акт, не само няма пречка, а е задължително да се експлоатира техниката на чл.281 НПК по отношение на свидетел, за когото са налице предвидените в този законов текст предпоставки. Подсъдимата и защитата й не са лишени от възможността да упражнят своите процесуални права и да разберат на установяването на какви факти желаят да се противопоставят, защото доказателствените материали се набират в открито съдебно заседание с участието на всички страни. А що се касае до разширяване на предмета на разпит на свидетеля Р., извън конкретните обстоятелства,за които е допуснат от въззивния съд, то трябва да се заяви,че провеждането на беседата за участието на подсъдимата в настъпване на смъртта на съпруга й е неразривно свързано с обвинението за предлагане на подкуп на свидетеля Р. и в този смисъл фактите се допълват. Затова не може да се счете за съществено процесуално нарушение предоставената от съда възможност на частното обвинение,което е такова само във връзка с обвинението по чл.122 НК, да задава въпроси и да дири отговори и относно предложените пари, обуславящи обвинението за подкуп. И да не бе така обаче, не може да се говори за процесуално нарушение,което същностно е повлияло върху правилността на постановения съдебен акт.
В съдебно заседание на 29.03.18 г. /л.279 и сл.от второинстанционното дело/, когато е разпитала свидетеля Р., въззивната инстанция е пристъпила към прочит на показанията му, дадени на досъдебното производство, по реда на чл.281,ал.5 вр.ал.1,т.2,пр.2 НПК. След като е констатирал липса на спомен, ВнАС се е обърнал към страните, за да изразят становище за прочит. Липсва лично обръщение към подсъдимата, но пък присъства съгласие на нейната защита. В този смисъл е твърде формалистичен подходът по отправеното пред ВКС оплакване за липса на дадено съгласие от подсъдимата и неприлагане на разпоредбата на чл.281,ал.7 вр.ал.5 НПК, изискваща да й бъде разяснено,че прочетените показания могат да бъдат ползвани при постановяване на присъдата. Като оставим настрана въпроса,че законодателят е формулирал текстовете на ал.5 и 7 на чл.281 НПК по начин,че да се преценява конкретно кога подсъдимият няма защитник в допустимите от закона случаи и кога има /както е понастоящем/ и в този аспект да се осигурява правото на защита, волята на оспорващата страна- подсъдим и защитник- е ясна. Тя не е реагирала на прокламираното от нея нарушаване на правото й на защита, което е въпрос на избор. В никакъв случай обаче подсъдимата не е била лишена от пълноценно реализиране на това право, когато би стоял въпросът за флагрантно съществено процесуално нарушение.
По-нататък са изложени пространни аргументи относно липса в обвинителния акт на всички съставомерни факти на престъплението по чл.122, ал.1 НК, което водело до невъзможност касаторката да разбере в какво е обвинена и да се защитава срещу него от една страна, а от друга- извеждало несъставомерно обвинение. Само за пълнота на изложението трябва да се отбележи, че първоначално Ж. е признала фактите по обвинителния акт такива, каквито сега те се оспорват като неразбираеми. В атакувания съдебен акт освен това втората инстанция е дала отговор на подобно възражение, с който ВКС се солидаризира. Обвинителният инструмент съдържа необходимия минимум, за да бъде счетено, че отговаря на правилата на чл.246 НПК. Този съд ще добави, че на стр.6 от него са дадени достатъчно индивидуализиращи поведението на Ж. обстоятелства, обуславящи изведеното обвинение по чл.122,ал.1 НК. И най-накрая, като съд по правото ВКС се занимава с допуснати съдебни грешки. Затова е допустимо препращане към обвинителния акт в тази връзка, а не с оглед анализ на самия документ, изхождащ от държавното обвинение, при проведено върху него съдебно производство на две инстанции.
Несъстоятелно е и възведеното пред този съд възражение за неприсъствие на собствени за ВнАС съображения относно достоверност на част от доказателствата, конкретно свързани с наличието на причинно-следствена връзка между поведението на подсъдимата и настъпилата смърт на съпруга й. Не отговаря на процесуалната действителност обстоятелството,че обосноваването на същата е подменено с препис на изводите по заключенията на вещите лица. Тук трябва да се направи уточнението, че пред въззивната инстанция е разглеждан актът на първостепенния съд, поради която причина част от изложението препраща към мотивите на присъдата, обсъждани в светлината на въздигнатите възражения по въззивните жалби. Освен това ВнАС,както вече бе споменато, е провел допълнително съдебно следствие и е приобщил събраните в неговия ход доказателствени материали към ценимите доказателства, обсъждайки подробно същите. Всъщност, проблемът е,че е избран неординерен, но неотречен от процесуалния закон, подход към правно разискване на обвинението по чл.122,ал.1 НК в хода на обсъждане на доказателствената съвкупност, най-вече при съпоставяне на кредибилните за съда обяснения на подсъдимата с експертни изводи. Съдебната воля обаче е ясна.
Б/ ОТНОСНО ОБВИНЕНИЕТО ПО чл.304 А НК.
Изложените по-горе аргументи относно качеството на обвинителния инструмент, становището на подсъдимата спрямо него, обсъждането му от решаващите съдилища и позоваването пред ВКС на негови недъзи не търпи промяна и относно обвинението спрямо Ж. за извършено от нея престъпление по чл.304 А НК. Само ще бъде споменато, че претенцията за липса на мотивировка от страна на въззивната инстанция по възведени пред нея аргументи по повод обвинителния инструмент, е несподелимо. Отговорът, който е даден от ВнАС, действително е твърде общ, но достатъчно разбираем за възприетата теза за покриване на процесуалния стандарт на чл.246 НПК.
По-нататък, прави се негативен коментар по мотивите на атакуваното решение относно проведената от свидетеля Р. полицейска беседа на Ж. и свързването на същата с предлагане на инкриминирания подкуп. Интересуващото настоящата инстанция обстоятелство се състои в това,че ВнАС е обсъдил доказателствата, въз основа на които е приета за установена сумата, предложена на Р. от подсъдимата в качеството му на длъжностно лице-полицейски служител. Фактът,че полицейската беседа е без процесуална стойност, е несъмнен. Но пък тя е полицейски способ за разкриване на извършител на престъпление-в случая то е било такова за причиняване на смърт на Д.. Няма спор,че Р. е бил оправомощен да я реализира по съответен вътрешен ред,преценявайки че в хода на провеждането й Ж. е затънала в противоречия. Това е прието за мотивиращо я да предложи вменената й като подкуп сума. Затова въпросът не е в дискредитиране на обсъждания способ по принцип; нито пък е пряко свързан със самопризнанията на касаторката за причиняването на смърт. В този смисъл няма отклонение от постановките на ЕСдПЧ, застъпени по делото Д. М. срещу България-жалба №34779/09 г.
Оттам насетне мотивацията по касационната жалба е свързана с недостатъчност на доказателствения материал за осъждане на Ж. за извършено от нея престъпление по чл.304 А НК. Част от съображенията касаят личен прочит на доказателствения материал и несъгласието с кредитиране на определени доказателствени материали, като по този начин се отрича правото на ВнАС на суверенна преценка на законосъобразно събран доказателствен материал. Следователно става дума за необоснованост, по която не се дължи отговор. Все пак ВКС е в състояние да обособи някои съображения като оплаквания за съществени процесуални нарушения и ще им отговори в този вид.
По отношение на показанията на свидетеля Р. вече бе взето отношение, макар и в контекста на повдигнатото обвинение по чл.122,ал.1 НК. Процедурата по чл.371,т.1 НПК по отношение на него е преодоляна. Следователно на доказателствен анализ от съда са стоели депозираните от Р. показания пред ВнАС, наред със съдържанието на прочетените по съответен процедурен ред негови изявления от досъдебното производство. За тях свидетелят е заявил, че ги поддържа. Конфронтацията на Р. със страните по делото е била допустима и реализирането на техните процесуални права, в частност на подсъдимата, не е осуетено.
Наред с казаното, е нужно да се отбележи присъствието на доказателства,че след предлагането на съответната сума свидетелят е предприел незабавно довеждане на това обстоятелство до знанието на други лица в полицейското управление. Ерго, не може да се приеме,че се касае единствено за противопоставяне на „дума срещу дума”, както претендира защитата. Естествено е пък, предвид формата на изпълнително деяние „предлага”, да липсва приобщен като веществено доказателство предмет на престъпно посегателство. По отношение на реална наличност на сума от 30 000 евро не е нужно да се говори, тъй като това не е съставомерно обстоятелство /деецът би могъл да набави по-късно парите, ако не са у него при поставяне на възможността за обсъждане/. В името на истината обаче трябва да се заяви, че подсъдимата е разполагала с парични ресурси, обстоятелство, за което не само тя самата е признала.
По-нататък, заявява се, че в мотивите на въззивния съд не е обсъдена предложената сума. Това не е вярно. Най-малко тя е приета в частта по фактите, наред с обосноваване на кредитируемостта на изявленията на Р. в тази връзка. Третираните от защитата показания на свидетеля П. не са свързани с момента на предлагане на сумата от 30 000 евро, тъй като тогава той не е присъствал в стаята, където се е провеждала беседата.
2/ ПО ЖАЛБИТЕ НА ЧАСТНАТА ОБВИНИТЕЛКА И ГРАЖДАНСКА ИЩЦА:
А/ ОТНОСНО НАКАЗАТЕЛНАТА ЧАСТ:
По отношение на оплакванията в жалбите, изготвени от двама повереници на Д., свързани с некачествен според тях обвинителен акт, предвид тезата за необходимост от реализиране на наказателна отговорност с обвинение за различно престъпление спрямо Ж.-умишлено убийство, този съд няма да взима отношение по съображения, изложени по-горе. Няма да се взима отношение и по никакви аргументи,свързани с обстоятелства,стоящи извън прекия предмет на доказване на престъплението по чл.122,ал.1 НК; по разискване по същество на експертните заключения и техните изводи; по изразяване на несъгласие с доказателствената оценка на решаващите инстанции, несвързано с негодност, а с достоверност- отново по същата причина. Най-сетне ВКС няма да се занимава със собствения за частното обвинение доказателствен преглед и с извеждането му като единствено възможен такъв, отново с претенция за различно приложение на материалния закон. Огледано в съдържателен план, оплакването е за необоснованост, макар и да е подведено под липса на мотиви и отговори от решаващата втора инстанция.
Общо трябва да се заяви, че според частното обвинение въззивният съд не е изследвал дължими обстоятелства и не е дал отговор на дължими въпроси,наред с отправени пред него възражения от тази страна. Казаното е несъстоятелно. ВнАС е изградил решението си, като най-напред е давал отговори на принципно повдигнатите пред него доводи за допуснати процесуални нарушения, а след това е предложил и личен преглед на материалите по делото, в светлината на изяв