7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
София, 02.02.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5567 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, Трети граждански състав, постановено на 13.07.2015г. по в.гр.д.№83/2015г., с което след отмяна на решението на първоинстанционния съд е признато за установено по предявения от Пловдивска митрополия против [община] установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че Пловдивската митрополия е собственик на основание §5, ал.1 ПЗР на Закона за вероизповеданията на част от ПИ с идентификатор 56784.519.781 по К., одобрени със заповед №РД-18-48/03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот [населено място], [улица], целият с площ 764кв.м., която част е с размер 371кв.м., очертата с червен щрих на скица №8 към заключението на вещото лице М. К. К.-Т. от 13.06.2013г. и попадаща между буквите ВГДЕЖЗИЙВ, който имот в посочената част от 371кв.м. е част от бивш имот пл.№12 с площ от 395кв.м. от кв.10 по плана на СГЧ-П., одобрен със заповед №263219.05.1955г., отчужден от Пловдивска митрополия на основание чл.39 ЗПИНМ и §100 ППЗПИНМ през 1967г., попадащ в УПИ X.-Базар и подход към църква от кв.10 по действащия регулационен план на [населено място] и съставляващ част от поземлен имот пл.№911 от кв.10 по плана на СГЧ-гр.П., одобрен със заповед № ОА-1927/29.12.2000г., целият застроен и незастроен с площ от 765кв.м., който поземлен имот е сега съответен на ПИ с идентификатор 56784.519.781 по К. на [населено място], район „Централен“, одобрена със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК; [фирма] е осъдено да предаде на Пловдивска митрополия като на собственик на основание §5, ал.1 ПЗР на Закона за вероизповеданията владението на част от ПИ с идентификатор 56784.519.781 по К. на [населено място], която част е с размер 247кв.м., очертана с червен щрих на скица №8 към заключението на вещото лице М. К. К.-Т. от 13.06.2013г. и попадаща между буквите ВГДЕЖЗКЙВ; признато е за установено по предявения от Пловдивска митрополия против [фирма] ревандикационен иск, че Митрополията е собственик на основание §5, ал.1 ПЗР на Закона за вероизповеданията на част от ПИ с идентификатор 56784.519.781 по К. на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, която част е с размер 124кв.м., очертани с червен щрих на скица №8 към заключението на вещото лице М. К. К.-Т. от 13.06.2013г. и заключена между буквите ИЙКЗИ, попадаща под сградата, построена от ответното дружество, с идентификатор 56784.519.781.1 по действащата К. на [населено място] и е отхвърлен предявеният от Пловдивска митрополия срещу“Т. ревандикационен иск в частта по искане за осъждане на дружеството да предаде владението върху част от ПИ с идентификатор 56784.519.781 с размер 124кв.м., очертгана с червен щрих на скица №8 към заключението на вещото лице М. К. К.-Т. от 13.06.2013г., заключена между буквите ИЙКЗИ, попадаща под сградата, построена от ответното търговско дружество, с идентификатор 56784.519.781.1 и с оглед изхода на спора за присъдени разноски.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1.След като реституиране на имот по Закона за вероизповеданията препраща към процедура по ЗВСОНИ, следва ли да се приложат преклузивните срокове, предвидени в същия и по отношение на вероизповеданията;
2.Разполага ли отчужденият собственик с иск за предаване на владение срещу трети добросъвестни лица, собственици на постройка/и/ върху имота, чието реституиране се търси;
3.Връщане на полученото равностойно обезщетение във връзка с отчуждаване на имот създава ли възможност за отчуждения да търси реституиране на същия имот;
4.Следва ли за връщане на равностойно обезщетение да се счита върнато обезщетение по номинал, без да се отчита покупателната способност на съответната сума пари към момента на обезщетяването и момента на връщането му;
5.Какви права има собственик на построена върху чужд имот сграда и възможно ли е да се използва дворното място от него, респективно възможно ли е да бъде изцяло отстранен от ползването на дворното място.
Поддържа също така и довод за недопустимост на въззивното решение по съображения, че не е проведено административно производство по възстановяване правото на собственост в полза на Пловдивската Митрополия.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Пловдивска Епархия /Митрополия/, представлявана от Негово Високопреосвещенство П. М. Н., чрез пълномощника си по делото адв.Е. К., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявени са искове за признаване правото на собственост и предаване владението върху недвижим имот като ищецът Пловдивска Епархия /Митрополия/ твърди, че правото на собственост е възстановено по реда на §5, ал.1 ПЗР на Закона за вероизповеданията.
В обжалваното решение е прието, че искът е допустим, тъй като ефектът на реституцията по §5, ал.1 ПЗР на Закона за вероизповеданията настъпва по право и правоимащите могат да защитят правата си по исков ред.
Прието е, че реституционното основание се е осъществило, тъй като отчужденият по реда на чл.39 ЗПИНМ и §100 ППЗПИНМ имот на Пловдивската Митрополия към датата на влизане в сила на Закона за вероизповеданията /02.01.2003г./ е собственост на [община] /за което е издаден акт за частна общинска собственост №629/05.04.2001г.; от страна на Пловдивска Митрополия са възстановени платените като обезщетение при отчуждаването суми; имотът съществува реално до размерите, в които е отчужден и не са налице пречки за възстановяване на собствеността. Прието е, че част от имота не е засегната от благоустройственото мероприятие, за което имотът е бил отчужден и може да се обособи в самостоятелен урегулиран поземлен имот, като обстоятелствата на промяната на предназначението на имота и обединяването му в общ имот с други имоти, т.е. че имотът не съществува като отделна кадастрална единица, не са пречка за реституцията.
На основание чл.294 ГПК в съответствие с указанията по приложението на материалния закон, дадени по реда на чл.293 ГПК с решение №11/06.02.2015г. по гр.д.№4680/2014г. на Второ ГО на ВКС, е прието, че сградата, която се ползва от [фирма] и заема 124кв.м. от процесния имот, представлява сграда с временен характер, като този неин статут е определен още със строителното разрешение, каквито сгради при влизането в сила на ППЗТСУ/отм./, респективно и на разпоредбата на чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./ на 11.08.1973г. са определени като временни постройки. Прието е, че за сградата не е провеждана процедура по §6а, ал.2 ПЗР ППЗТСУ/ДВ.бр.8/1998г./ с оглед на частични изменения на застроителните и регулационни планове, че относно нея не е провеждана и процедура по §50а, ал.3 и ал.7 /ДВ.бр.124/1998г./ от ПЗР на ЗТСУ за създаване по изключение на постоянен градоустройствен статут чрез изменение на П. по реда на чл.32, ал.1, т.1 ЗТСУ по молба на собственика на постройката, както и че не е провеждана и процедура по §17, ал.2 ПР на ЗУТ. С оглед на това е прието, че сградата към 02.01.2003г. има временен устройствен статут по смисъла на §17, ал.1 ПР на ЗУТ, поради което не е пречка за настъпване на реституционния ефект, но собственикът й има правото да я ползва до възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията по подробния устройствен план. Прието е, че притежаваното право на ползване се явява пречка за предаване владението на реституирания собственик, поради което предявеният ревандикационен иск не може да бъде уважен в осъдителната си част за частта от дворното място, намираща се под сградата /124кв.м./, тъй като не се иска премахване на сградата по реда на чл.109 ЗС, но следва да бъде уважена установителната част от предявения по реда на чл.108 ЗС иск като се признае, че правото на собственост върху частта от дворното място, намираща се под сградата принадлежи на Пловдивската Митрополия.
По отношение на доводите за недопустимост на обжалваното решение следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Изводът на въззивния съд, че при условията на §5 ПР на Закона за вероизповеданията ефектът на реституцията настъпва по право съответства на трайно установената съдебна практика, включително и на практиката на ВКС – постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение №404/08.12.2008г. по ч.гр.д.№1922/2008г. на Четвърто ГО на ВКС и определение №508/30.12.2008г. по ч.гр.д.№2100/2008г. на Трето ГО на ВКС, в които е прието, че след влизане в сила на Закона за вероизповеданията собствеността на вероизповеданията се възстановява по право, включително върху имоти, за които съответният реституционен закон поначало предвижда реституцията да се извършва по административен ред.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса след като реституиране на имот по Закона за вероизповеданията препраща към процедура по ЗВСОНИ, следва ли да се приложат преклузивните срокове, предвидени в същия и по отношение на вероизповеданията.
Доводите на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос се основават на поддържаната от него теза, че искове срещу трети лица за имущества, правото на собственост върху които се възстановява, могат да бъдат предявявани само в предвидения в чл.7 ЗВСОНИ срок. Подобни доводи обаче в настоящия случай не могат да бъдат възприети като относими към спорния предмет, тъй като при предявяването на иска не се поддържа да е налице порок при придобиване на права от дружеството върху процесния имот. Поддържа се, че дружеството не притежава такива права, които да препятстват настъпването на реституционния ефект.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса разполага ли отчужденият собственик с иск за предаване на владение срещу трети добросъвестни лица, собственици на постройка /и/ върху имота, чието реституиране се търси.
К. поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение на така поставения въпрос противоречи на разясненията, дадени с ТР №1/02.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС, в мотивите към което е прието, че отчужденият собственик разполага с иск по чл.7 ЗВСОНИ срещу трети недобросъвестни лица, но не разполага с иск срещу трети добросъвестни лица. Изрично е посочено в това тълкувателно решение, че изводът касае лицата, придобили имота преди вписването на исковата молба по чл.7 ЗВСОНИ и след изтичането на едногодишния преклузивен срок, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице. Както вече беше отбелязано, по делото не се твърди наличие на порок при осъществяване на основанието, на което дружеството е построило сграда в имота.
Въпросът се поставя и с оглед на обстоятелството, че дружеството не претендира правото на собственост върху дворното място, което ползва само доколкото това е необходимо за задоволяване нуждите на постройката. Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС съдът е приел, че собственикът на дворното място може да иска предаване на владението без да бъде отчетено обстоятелството, че лицето, което държи постройката, има правото да ползва дворното място доколкото това е необходимо за използването й според нейното предназначение.
В посочените от касатора съдебни актове /решение №268/25.05.1988г. по гр.д.№131/1988г. на Четвърто ГО на ВС; решение №1196/26.05.1966г. по гр.д.№155/1966г. на Първо ГО на ВС; решение №304/21.11.2011г., постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№1311/2010г. на Второ ГО на ВКС/ са разгледани хипотези на колизия на правата на собственика на терена и суперфициарния собственик, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице, тъй като не се поддържа в полза на дружеството по предвидения в закона ред да е било учредено право на строеж по смисъла на чл.64 ЗС. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса връщането на полученото равностойно обезщетение във връзка с отчуждаването на имот създава ли възможност за отчуждения да търси реституиране на същия имот.
Соченото от касатора решение №239/2010г. по гр.д.№758/2009г. на Второ ГО на ВКС касае съвършено различна хипотеза, при която претендиращото възстановяване на собствеността лице е получило след влизане в сила на ЗВСОНИ равностойно обезщетение по реда на З.. При тези условия съдът е отрекъл правото да се иска реално възстановяване на собствеността. В настоящия случай обаче не се установява Пловдивската Митрополия да е получила обезщетение по реда на З.. Обезщетение е получено при отчуждаване на правото на собственост по реда на ЗПИНМ и съответно върнато при възстановяване на собствеността. С оглед на това поставеният въпрос следва да се приеме за неотносим към правния спор.
Неотносим към правния спор е и въпросът дали получаването на надлежно обезщетение при отчуждаването съставлява пречка за възстановяване на собствеността, тъй като този въпрос не касае хипотези на възстановяване на правото на собственост върху имоти, отчуждени по реда на благоустройствените закони, вкл. и ЗПИНМ.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса следва ли за връщане на равностойно обезщетение да се счита върнато обезщетение по номинал без да се отчита покупателната способност на съответната сума пари към момента на обезщетяването и момента на връщането му.
По въпроса каква сума следва да бъде върната, за да настъпи реституционният ефект, съдебната практика е трайна, категорична и непротиворечива-на връщане подлежи получената като обезщетение сума. Изводът на въззивния съд за осъществяването на тази предпоставка за възстановяване на собствеността напълно съответства на тази трайно установена съдебна практика – при отчуждаването на имота по реда на ЗПИНМ през 1967г. Пловдивската Митрополия е получила като обезщетение сумата 4369.26лв. и именно тази сума е възстановила на [община] с платежно нареждане от 04.06.2008г. /за сумата 4104.70лв./ и платежно нареждане от 23.11.2009г. /за сумата 264.56лв./. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като към настоящия момент не е налице такава промяна в обществено-икономическите условия, нито промяна на законодателството, които да налагат тълкуване, различно от вече установеното.
Поставените в касационната жалба въпроси за статута на сградата към момента на нейното построяване и за приложимостта на разпоредбата на чл.120, ал.4 ППЗТСУ не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като тези въпроси са разрешени с решение №11/06.02.2015г., постановено по гр.д.№4680/2014г. на Второ ГО на ВКС, в което е прието, че сградата е със статут на временна постройка и от значение за правния спор е само и единствено обстоятелството дали към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията същата е придобила траен устройствен статут по реда на §50а /нов/ ПЗР ЗТСУ /обн.ДВ.бр.1254/1998г. или по реда на §17, ал.2 ПР на ЗУТ. Именно тези обстоятелства са били предмет на изследване от допуснатата при повторното разглеждане на делото от въззивния съд СТЕ, като постановеното въззивно решение съответства на дадените по реда на чл.293 ГПК указания.
Неотносим е поставения от касатора въпрос за спазване на изискванията на чл.19 ЗУТ при урегулиране на поземлени имоти без застрояване, тъй като такива указания са дадени от ВКС само при условие, че се установи сградата да има траен устройствен статут.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, Трети граждански състав, постановено на 13.07.2015г. по в.гр.д.№83/2015г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: