О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
Гр. София, 24.07. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито съдебно заседание на 06.06.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА
т. д. № 630/2018 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба на ДЕКА ЕООД – [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 264 от 05.12.2017 г. по в. т. д. № 402/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 26 от 21.02.2017 г., постановено по т. д. № 63/2016 г. по описа на Добричкия окръжен съд, като касаторът е осъден да заплати на В. М. сумата 19 000 евро – невърнат заем по договор за заем № 1/30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.04.2016 г. до окончателното плащане на главницата.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, нищожно, евентуално – очевидно неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли се същото да бъде обезсилено, евентуално отменено като неправилно, и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Конкретизация на оплакванията по чл.281 ГПК е направена в молба-допълнение към касационната жалба, депозирана в предоставения от съда едноседмичен срок.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като отново се развиват съображения за пороците на въззивното решение по смисъла на чл.281 ГПК. Формулиран изрично е следният процесуалноправен въпрос: Следва ли за възраженията за прихващане да се прилагат абсолютните процесуални предпоставки за исковете, в това число и решения на едноличния собственик на капитала /общото събрание на съдружниците /акционерите//, с оглед на факта, че възражението за прихващане не може да доведе до осъдителен диспозитив, а единствено до отхвърляне на претенция срещу дружеството?, като разрешен при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба В. М. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата, като не взема отношение по предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима.
С оглед указанията по приложението на чл.280 ал.1 ГПК в неговата непроменена част /изменението обнародвано в ДВ, бр.86/2017 г./, дадени с т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК, съдът приема следното:
За да е налице общото селективно основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касаторът следва в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ясно и точно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил постановения от него краен резултат, но не и правилността на решението, с оглед конкретните данни по делото. Съставът на касационния съд няма правомощия да извежда този въпрос, въз основа съдържанието на жалбата и/или изложението, а може само да го преформулира и уточни. Налице е съществена разлика между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281 т.3 ГПК, която следва да бъде съобразена и проведена от страните при предприемане на обжалването. При удовлетворяване на посочения общ селективен критерий за достъп до касация, подлежат на изследване допълнителните такива по чл.280 ал.1 т. т. 1 – 3 ГПК, сочени от касатора, т.к. общото и поне едно от допълнителните условия за допускане на касационно обжалване трябва да съществуват кумулативно.
В настоящия случай в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са формулирани правни въпроси, относими към поддържаните основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Изложени са изцяло и само оплаквания, съставляващи основания за касиране на решението по чл.281 ГПК, и е цитирана практика на ВКС по чл.290 ГПК, на която се твърди, че обжалваният акт противоречи. Липсата на надлежно поставени правни въпроси представлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, поради неустановяване на общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК.
На следващо място е формулиран правен въпрос, обоснован с различните процесуални изисквания за осъществяване на защитата на ответника, когато той предявява насрещен иск или възражение за прихващане. Следва да се посочи, че този въпрос не е обусловил решаващата правна воля на съда в обжалваното решение.
Действително, съставът на въззивния съд в началото на мотивите си е приел, че възражението на ответника – настоящ касатор за прихващане със суми, които ищецът по предявения иск с правно основание чл.240 ЗЗД дължи на ответника, като последица от договор за цесия с предмет – вземане за обезщетяване на вреди, които цедентът е претърпял от поведението на ищеца, докато последният е бил негов управител, е недопустимо. Изложени са съображения, че решението на общото събрание на съдружниците, респективно – на едноличния собственик на капитала, за търсене на имуществена отговорност за причинени на дружеството вреди от управител, който към датата на предявяване на иска е заличен от Търговския регистър, представлява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска за вреди, като в случая този факт не е доказан по делото. Горното обаче няма обуславящо изхода на спора значение, т.к. по-нататък в мотивите си съдът, допускайки, че би могъл да греши, е разгледал възражението за прихващане по същество и е изложил съответни съображения за неговата недоказаност и неоснователност. На първо място съдът е преценил приложимия материален закон за ангажиране отговорността на управителя за вреди, причинени на дружеството /а именно Румънския закон за търговските дружества № 31/1990 г./, като е посочил, че се изисква наличието на няколко елемента – управителят да е извършил такова действие или бездействие, с което е нарушил задълженията си към дружеството; за дружеството да е настъпила вреда; да съществува причинна връзка между поведението на управителя и вредата; управителят да е виновен. Всички елементи от фактическия състав, с изключение на последния, който се предполага, следва да бъдат установени от дружеството. Анализът на събраните по делото доказателства е мотивирал съда да приеме, че В. М. не е извършил действия или бездействия, с които да наруши задълженията си към дружеството. Съдът е приел, че представеният констативен доклад на ЕКОВИС е оспорен от бившия управител М., поради което не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила и не може да служи за установяване размера на вредата. Обстоятелството, че управителят с писмо от 27.07.2015 г. е уведомил едноличния собственик на капитала на румънското дружество – цедент за констатирани липси от банковата му сметка в размер на около 200 000 евро, както и за намеренията си да обезпечи дружеството с прехвърляне на земя, получена като гаранция, а после е депозирал и своята оставка, не може да се тълкува като признание за извършени от управителя неправомерни действия. Напротив, от съдържанието на двата документа се установява, че липсите са в резултат от тегления, извършени от трето лице – П. Л., разполагащо с изрични пълномощия за това по силата на договор за поръчка от 25.01.2007 г. За неоснователни съдът е счел твърденията за осъществено бездействие от страна на управителя, т.к. видно от представено споразумение от 12.01.2015 г., сключено между дружеството – цедент, чрез управителя В. М., и третото лице, последният е поел задължение във връзка с договора за поръчка от 25.01.2007 г. за срок от две години да възстанови на дружеството сумата 200 000 евро, или колкото се окажат при счетоводната проверка, представляваща сумите, изтеглени от банковата сметка на дружеството, за които няма оправдателни документи, като въз основа на това споразумение е налице и висящо исково производство, образувано пред румънския съд, между дружеството и П. Л..
Изложеното до тук мотивира състава на Върховния касационен съд да приеме, че предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, така, както са обосновани и поддържани от касатора, не са налице. Не са налице основания за достъп до касация и по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Обжалваното въззивно решение не се преценява като вероятно нищожно или недопустимо, нито пък – очевидно неправилно. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност, като квалифицирана и тежка форма на неправилността, не е идентична с основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане до касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, че законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Няма да е очевидно неправилен актът, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС или Съда на ЕС. Актът би могъл да е очевидно неправилен, когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, като във всички останали случаи необосноваността, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност няма да представлява основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Видно от мотивите на обжалваното решение, няма данни за негова очевидна неправилност.
С оглед горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 264 от 05.12.2017 г. по в. т. д. № 402/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: