7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
гр.София, 16.11.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1305 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Николов Д. и Кристи Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка” АД (н.), [населено място], чрез процесуалния представител адв.П. В., срещу решение № 2347/14.11.2017 г. по т.д. № 1913/2017 г. на Софийски апелативен съд. Търговско отделение, 9 състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 164/24.01.2017 г. по т.д. № 3634/2016 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 15 състав, е признато за установено, че вземанията на „Българска банка за развитие” АД за суми от 8 400 000 лв. и 51 041,66 лв., както и за законна лихва върху горните вземания за времето от 22.04.2015 г. до погасяването им, включени в списъка на приетите вземания, са на „вложител” и с поредност на удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „КТБ” АД (н.) съответно по чл.94, ал.1, т.4 и т.9 З..
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касация „Микрофинансираща институция Джобс” ЕАД, [населено място] и „Българска банка за развитие” АД, [населено място] са подали писмени отговори, с който оспорват основателността на касационната жалба и наличието на основанията за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „КТБ” АД и „Микрофинансираща институция Джобс” ЕАД е сключен договор № 40929/14.05.2014 г. за срочен депозит. Съобразно представените преводни нареждания, депозитната сметка е била захранена със сумата от общо 8 400 000 лв. Процесното вземане на „Българска банка за развитие” АД е било придобито на основание договор за цесия от 05.08.2014 г., сключен с „Микрофинансираща институция Джобс” ЕАД, с предмет прехвърляне на парично вземане към „КТБ” АД за сумата 8 400 000 лв. главница, ведно с начислената годишна лихва в размер на 2,5 % на база 30/360. С изявление № 7831/06.08.2014 г. на страните по договора за цесия „КТБ“ АД (н.) е било уведомено за прехвърлянето. С влязло в сила решение № 664/22.04.2015 г. по т.д. № 7549/2016 г. на СГС банката е била обявена в неплатежоспособност, открито е производство по несъстоятелност и е определена начална дата на неплатежоспособността 20.04.2016 г. С решение № З. 66 – 385/19.01.2016 г. синдикът на банката е оставил без уважение възражението на „Българска банка за развитие” АД срещу списъка на приетите вземания относно поредността на удовлетворяване на приетото вземане: за главница от 8 400 000 лв. с ред на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.4 З.; за сумата от 52 500 лв. – възнаградителна лихва за времето от 14.05.2014 г. до 14.08.2014 г. с ред на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.4 З. и за лихва за забава за времето от 22.04.2015 г. до окончателното плащане на задълженията с ред на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.9 З.. Въззивният съд е приел, че доколкото паричното вземане на „Българска банка за развитие” АД е придобито по силата на договор за цесия от 05.08.2014 г., с предмет прехвърляне на парично вземане към банката за сума по договор за банков влог, то подлежи на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 З. в редакция преди изменението с ДВ бр.62/2015 г. Изложил е аргументи във връзка с определението на договора за цесия и характеристиките на тази сделка. Според САС цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се намира в момента на сключване на договора и към този момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните взаимоотношения с цесионера, а заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права, освен ако е уговорено друго – чл.99, ал.2 ЗЗД. Според въззивния съд естеството на договора за цесия и правилото на чл.99, ал.2 ЗЗД предпоставят заключението, че цесията прехвърля върху цесионера съществуващо вземане заедно с общите и особените привилегии, каквато несъмнено е уредената в чл.94, ал.1, т.4 З. – за удовлетворяване на вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влогове. Действието на цесията по отношение на банката е обусловено от уведомяването й по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД и не може да бъде поставяно в зависимост от съгласието на банката. САС е счел, че няма основание да се приеме, че законът предвижда условия за непрехвърляне на влогове на трети лица, което би било от значение за действителността на договора за цесия. Посочил е, че нито нормите на чл.420 и сл. ТЗ, нито чл.2, ал.6 от Наредба № 3 на БНБ дават основание на банката да откаже сключване на договор за влог, без да излага мотиви, при което не може да се обоснове извод, че реалният договор за банков влог се сключва с оглед личността на влогодателя и че възникването на правото на последния да получи сумата по влога е свързано с личността му, съответно е налице непрехвърлимо имуществено право. Извод за такава непрехвърлимост не може да изведе и от естеството на вземането – имуществено право, което по правило е прехвърлимо. Посочено е, че е без значение обстоятелството, че банката е уведомена за смяната на кредитора си след поставянето й под особен надзор, тъй като се касае за парично вземане по договор за влог, по отношение на което не се твърди и няма данни да е налице промяна с източник привличане на нови средства след визирания момент. При изяснените характеристики на договор за цесия и действието на същия и след съобразяване на уговорките на страните по процесната сделка за прехвърляне на вземане, въззивният съд е приел, че „Българска банка за развитие” АД е титуляр и на вземане за възнаградителна лихва, така както е уговорено в договора за влог и очертано в договора за продажба на вземане. Намерил е за неоснователни доводите, че вземането за възнаградителна лихва е бъдещо (не е възникнало към момента на сключване на договора за цесия предвид уговорения падеж на срочния депозит – 14.08.2014 г.), поради което не може да бъде прехвърляно с договор за цесия, съответно цесията в тази част е недействителна. Въззивната инстанция е обосновала извод, че е цедирано вземане като конкретна стойност, заедно с принадлежностите му – натрупани и изтекли лихви и дължими такива в бъдеще време, които са определяеми с оглед уговорените срочност на депозита и лихва. След тълкуване на договора, апелативният съд не е възприел и тезата, че с оглед цедирането на вземане по договор за влог се е осъществило основанието по чл.7, ал.1, т.2 от договора за предсрочното му прекратяване, съответно за недължимост на възнаградителната лихва в уговорения от страните размер. САС не е споделил довода, че действието на договора за влог отпада при прехвърляне на вземанията по него на нов кредитор с договор за цесия. В тази връзка е изложил съображения, че цесията променя титуляра на вземането, но не се отразява на възможността на банката – кредитор да ползва вложените по договора парични средства. Въззивният съд е счел, че списъкът по чл.67, ал.2 З. подлежи на допълване и с вземания за законна лихва върху главницата и възнаградителната лихва от датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на банката до окончателното им изплащане с ред на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.9 З..
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Кой е ответник в производството по чл.68 вр. чл.66, ал.6 З. – синдикът като физическо лице или банката, представлявана и управлявана от нейния единствен законен представител – синдика в качеството си на нейн орган?; 2/Качеството „вложител” субективно качество ли е с оглед личността?; 3/Прехвърлимо ли е чрез договор за цесия качеството „вложител” по банкови сметки?; 4/ След уведомяване и осчетоводяване на прехвърлено вземане по влог от страна на длъжника – Банката по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, цесионерът придобива ли качеството „вложител” по смисъла на пар.1,т.4 от ДР на З.?; 5/ Следва ли цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63, ал.1 З. или следва те да бъдат включени служебно в първоначалния списък на приетите от синдика вземания по чл.64, ал.1 З.? Защо цесионерът е предявил придобитите вземания по смисъла на чл.63 З., в случай че счита, че е вложител при условие, че нормата на ал.1 на същата разпоредба сочи, че вложителите се включват служебно от синдика в списъка на приетите вземания?; 6/ С оглед на това, че вземането е придобито до една година преди датата на откриване на производство по несъстоятелност, следва ли кредиторът да се удовлетворява по реда на чл.94, ал.1, т.4 З. като вложител?; 7/ Отговаря ли на дефиницията за „вложител” съгласно пар.1, т.4 от ДР на З. цесионер за когото не е налице което и да е от следните условия: не е в правоотношение с банката; не е сключил договор за влог с банката; не е предоставил парични средства на банката; не е идентифициран от банката съгласно вътрешните правила за идентификация; не е приел общите условия на банката по реда на Закона за платежните услуги и системи; не заплаща такси по Тарифата на Банката за обслужване на специалната сметка, по която е осчетоводено прехвърленото вземане; не е извършена задължителна проверка по реда на Закона за мерките срещу изпирането на пари?; 8/ Законосъобразно ли е прилагането на двойни стандарти по отношение на списъка на приетите вземания, като същият бъде допълван с кредитори – цесионери с ред на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 З.? По първия въпрос е въведено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК при твърдение за противоречие на въззивното решение с определение № 567/14.11.2017 г. по ч.т.д. № 1757/2017 г. на ВКС, I т.о. По останалите въпроси доводите са за наличие на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първият процесуалноправен въпрос е поставен в контекста на довод за конституиране като страна в производството на синдиците, а не на банката-длъжник. Настоящият състав счита, че въззивното решение не е евентуално недопустимо на соченото от касатора основание. Както визираното в касационната жалба разпореждане /л.110 от т.д.№ 1913/2017г. на САС/, така и цитираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК определение № 567/14.11.2017 г. по ч.т.д. № 1757/2017 г. на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, съдържат произнасяне единствено по въпроса относно надлежното процесуално представителство на ответника в производството по чл.68 вр. чл.66, ал.6 З.. Прието е, че синдиците на осн. чл.31, ал.3 З. могат да упълномощят адвокат, юрисконсулт на банката или други служители на банката с юридическо образование. С оглед диспозитива на въззивното решение относно страните в производството и доказателствата за развитието на същото няма основание да се приеме, че твърденият ответник „КТБ” АД (н.) не е участвал като страна в процеса чрез лицата, осъществяващи правомощията на синдик на същата банка съгласно чл.31, ал.1, т.7 З..
Поставените от касатора въпроси № 2, 3, 4, 6 и 7 биха могли да се обобщят като въпрос, относим към преценката за качеството „вложител” на цесионер, придобил вземане по договор за влог, непокрито от гаранцията по ЗГВБ, която преценка е обуславяща за поредността на удовлетворяване на това вземане по чл.94, ал.1, т.4 З. в приложимата за спора редакция до изменението с ДВ бр.62/2015 г. Въпросът е от значение за спора, поради което е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Според задължителните указания по т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби – безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че отговорът на въведения от касатора правен въпрос се извежда от съществуващата законодателна уредба.
По реда на чл.94, ал.1, т.4 З. се удовлетворяват вземанията на вложители, поради което качеството „вложител” се определя според дефиницията за вложител в допълнителната разпоредба на този закон и същото произтича от правото на едно лице да получи паричните средства по банкова сметка или средствата, представляващи кредитни салда. Определението за вложител в З. съответства на определението за влог в ЗГВБ. Влогът е дефиниран като кредитно салдо, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, независимо дали салдото се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки. Следователно в ЗГВБ законодателят не е обвързал понятието за влог само със сключен договор за банков паричен влог по смисъла на ТЗ (чл.421 и сл.), а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда, т.е. налични са средства, които банката трябва да плати на вложители.
При тълкуването на разпоредбата на чл.94, ал.1, т.4 З. в частта „вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете”, съобразно смисъла на понятието за „влог” по ЗГВБ и на понятието „вложител” според З., безпротиворечивият извод, който се налага е, че лицата, „които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и т.3 ЗКИ“, т.е. лицата по чл.9, ал.2 ЗГВБ, имат качеството на вложители, чиито вземания не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. Такова лице, придобило право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога, е цесионерът, на когото цедентът (страна по договор за влог с банката) е прехвърлил правата си. Смисълът на законовата норма на чл.94, ал.1, т.4 З. се установява точно от легалното определение за вложител, дадено в § 1, т.4 от ДР на З..
По тези съображения съставът на ВКС приема, че приложимата за спора правна норма е ясна, не е налице непълнота, която да бъде отстранена чрез тълкуване и липсва противоречие между тази норма и други норми, от които да се извлича точният й смисъл, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Петият и осмият от поставените въпроси не изпълняват изискването на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът дали съществува задължение на цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63, ал.1 З. или тези вземания подлежат на служебно включване в списъка на приетите от синдика вземания не е обсъждан от въззивния съд, поради обстоятелството, че вземането на ищеца по иска е включено от синдиците в списъка на приетите вземания и възражението по чл.66, ал.6 З. е подадено само относно определената поредност за удовлетворяване. Въпросът за създадения според касатора „двоен стандарт” по отношение на списъка на приетите вземания не попада в приложното поле на касационното обжалване предвид законодателната уредба за разглеждане на подадените възражения по чл.66, ал.6 З. в отделно производство по реда на чл.68, ал.1 З.. Възприемането на противната теза би създало обвързаност на решението на съда по възражението (разглеждано по чл.68 З.) от акта на съда по несъстоятелността за одобряване на списъка на приетите вземания по чл.67, ал.3 З., което по същество би представлявало лишаване на кредиторите на несъстоятелността от право на възражение срещу поредността на удовлетворяване на приетите им вземания.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2347/14.11.2017 г. по т.д. № 1913/2017 г. на Софийски апелативен съд. Търговско отделение, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: