О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
София, 25.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1698/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 7120 от 18.04.2018 г., подадена от Община Правец, чрез процесуалните й пълномощници, срещу решение № 367 от 13.02.2018 г. по в.т.д. № 5047/2017 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено решение № 1333 от 05.07.2017 г. по т.д. №2417/2016 г. на Софийски градски съд, VІ-4 състав в обжалваната част – за уважаване на предявения от „Импулс-МС” АД иск по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 97 739.43 лв., съставляваща възнаграждение за изпълнени СМР по договор № Д-66 от 03.06.2013 г., ведно със законната лихва от 04.04.2016 г. и за сумата 4 408.07 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.11.2015 г. до 01.04.2016 г. върху главница от 103 512.23 лв., както и разноски по делото.
Касаторът релевира доводи за неправилност на решението, с искане за касирането му. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил договорните клаузи, поставящи под условие изпълнението на задължението на общината за окончателното плащане на възнаграждение за СМР, а именно одобрение на разходите от страна на ДФЗ, които клаузи са в рамките на договорната свобода по чл.9 ЗЗД. Изразява се несъгласие с изводите на решаващия съд за липса на пряка връзка на процесния договор с правоотношенията между общината и ДФЗ, като несъобразени с конкретните договорни клаузи както и със специфичните цели на този тип договори. Според касатора, при тълкуването на клаузата на чл.3.5 от договора за СМР следва да се извежда действителната договорна воля на страните във връзка с условието за окончателното плащане, като за да се намери смисъла на тази клауза следва да се съобразят останалите клаузи и съпътстващите документи, установяващи механизма на плащане, основани на договора между Община Правец и ДФЗ.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по две групи въпроси: І. 1. При спор относно прилагане на договорна клауза, може ли съдът да постанови съдебно решение, без да тълкува действителната воля на страните съгласно правилото на чл.20 ЗЗД. 2. Необходимо ли е съдът да се съобрази с уговорки на страните в договор, които са ясни, точни и недвусмислени; 3. Длъжен ли е съдът при тълкуване на договора относно това, какво страните са се споразумели, да изследва действителната обща воля на страните, като изясни само изявената от тях воля; 4. Може ли чрез тълкуване на договора съдът да измени договореното между страните и да създаде или измени права, които страните не са уговаряли в договора и в същото време да пренебрегне изрично уговорени между страните договорки; 5. При тълкуване, длъжен ли е съдът да тълкува отделни уговорки във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор. ІІ. 1. Могат ли страните по договор за изработка /извършване на СМР/ да поставят плащането на част от дължимата цена по договора под условие, сбъдването на което зависи от обстоятелства извън волята на страните; 2. Може ли страна по договор за изработка да откаже плащане на договорено окончателно плащане, като се позове на изрична разпоредба в договора, предвиждаща такова окончателно плащане да се осъществи след одобрение на разходите от трето лице и получаване на паричните средства от него. Валидна ли е уговорка между страните, в която окончателното плащане е обусловено от одобрение на разходи от трето лице, което не е страна по този договор; 3. Следва ли на страна по договор за изработка да се вмени заплащане на определена сума, което страните, по обща воля, са уговорили да се извърши едва след одобрение от трето лице; 4. Одобрението от страна на трето лице на плащане по договор за изработка, поставено като отлагателно условие, съставлява ли елемент от фактическия състав на главното правоотношение между страните по договора и 5. След като сбъдването на условието е изцяло в зависимост от волята на едно трето лице, то може ли страната да носи отговорност за неизпълнение при изрично съгласие на другата страна, че при несбъдване на условието няма да е налице неизпълнение от първата страна.
Поддържаните от касатора допълнителни селективни основания са по т.1 – по всички въпроси, с позоваване на приложена към изложението практика на ВКС, евентуално по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника по касация „Импулс-МС” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник. Твърди се неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се застъпва становище за правилност на въззивното решение, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок. Поради това се преценява като процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна следното: Валидно възникнало между страните правоотношение по силата на договор от 03.06.2013 г., като ищцовото дружество е поело задължение, по възлагане от ответника, да изпълни строеж по обособена позиция № 1 – „Изпълнение на СМР за изграждане на Център от семеен тип и Център за социална рехабилитация и интеграция в гр. Плевен, както и Защитено жилище в с.Видраре”, при уговорено общо възнаграждение 806 894.90 лв.; доказаност на твърдяното от ищеца изпълнение на възложената работа и приемането й от възложителя посредством двустранно подписани и неоспорени протоколи за периода от 30.12.2013 г. до 15.12.2014 г., като изработеното е във фактическа власт на възложителя.
Решаващият състав е изразил становище за преклудиране на поддържаните от ответника възражения за непълно и лошо изпълнение, съответно за недопустимост на доказателствените искания за установяването им.
Съдебният състав, постановил атакувания съдебен акт, е приел за неоснователни доводите на ответната община за недължимост на претендираното плащане, тъй като не е налице одобрение на разходите от ДФЗ. Прието е, че това са правоотношения между ответника и трето лице, което е чуждо на правния спор и могат да са предмет на друго производство между тях, но не могат да рефлектират върху правната сфера на главните страни по това дело. От друга страна, ответникът има право да иска заплащане на процесните СМР от третото лице помагач – ДФЗ. При извършено позоваване на практика на ВКС, е възприет изводът на първоинстанционния съд, че неприемането от третото лице и неговият отказ да плати на ответника не може да се противопостави на ищеца в отношенията му с ответника по процесния договор.
Отхвърлено е твърдението на въззивника за признание на неизгоден за ищеца факт при отразяване в издадената на 09.09.2015 г. фактура за 284 165.38 лв., с вкл. ДДС, че това съставлява окончателно плащане по договора. За неоснователни са счетени и доводите на ответната община във връзка с оспорване на процесната фактура и нейното връщане на изпълнителя, както и с неосчетоводяването й.
С оглед формираните правни изводи на въззивната инстанция, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по първата група въпроси, които, обобщени, касаят въпроса за приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и съблюдаването от съда на предвидените законови критерии за тълкуване на договорите. Обжалването следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на атакувания съдебен акт с приложената към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС – решение по т.д. № 558/2012 г., както и принципните становища на ВКС по приложение на чл.20 ЗЗД, обективирани в решение по гр.д. № 777/2010 г., решение по гр.д. № 680/2011 г. и др. С оглед наличието на поддържаното главно допълнително основание за достъп до касация, не следва да се преценява евентуално заявеното по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, което е посочено и само бланкетно.
Останалите въпроси са релевантни към поддържаните в жалбата касационни основания.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 367 от 13.02.2018 г. по в.т.д. № 5047/2017 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 13 състав.
УКАЗВА на касатора – Община Правец в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото платежен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 043 /две хиляди четиридесет и три/ лева.
В съобщението да се впише изрично, че при неизпълнение на указанието в срок, касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внасяне в срок на указаната държавна такса, делото да се докладва на председателя на II т.о. за насрочване в публично съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: